Науката не може да даде отговор на въпроса за грижата за душата. Това е работа на религията и митологията. Това обаче не се отнася до понятието „индивидуация“ в аналитичната психология на Юнг, което той е формулирал, изследвайки основните символи на религията и митологията. Затова знанието за това какво тя представлява е изключително важно за съвременния човек, който търси начин да възстанови връзката си с живия символ, от който възникват религиите, но не през вярата, а чрез критическо мислене и разбиране.
„Научният термин „индивидуация“ в никакъв случай не означава, че става дума за напълно опознат и окончателно изяснен факт. Той само посочва една все още много тъмна област на изследване, върху която трябва да се работи: процесите на центриране в несъзнаваното, които оформят личността. Това е жизнен процес, който поради своя нуминозен характер от незапомнени времена е бил най-важният подтик на символообразуването. А процесите са тайнствени, доколкото поставят пред човешкия разум загадка, която той още дълго, а може би безуспешно ще се мъчи да разреши… Защото по скоро живият опит, а не книгите, ни доближава до смисъла на нещата“. (18)
Целта на тази статия е да представя какво аз съм разбрала за процесите на индивидуацията чрез моя личен жив опит в търсенето на смисъла на живота през призмата на това, което не умира – душата и грижата за нея.
Индивидуацията е естествен процес на растеж
Вероятно съвсем първото, с което започва описанието на индивидуацията, е, че тя е „психическият паралел на растежа и остаряване на тялото“ и в този смисъл е „спонтанен, естествен и автономен, потенциално даден в психиката на всеки човек процес, най-често несъзнаван“ (1). Тъй като целта на растежа на човека е да реализира потенциала, с който е роден, метафората, която най-добре го описва, е семето, от което пораства едно дърво – вътре в семето се съдържа цялата информация за това какво, как и кога ще израсте от него. В този смисъл индивидуацията е процесът на превръщане на човека в това, което той е предназначен да стане.
От това следва, че причината за нея се намира в бъдещето, а не в миналото. Тъй като тази идея се различава от психоанализата на Фройд, Юнг предлага две различни понятия, с които да се описват различията между двата метода – „редуктивна анализа“ и „проспективна анализа„. Докато редуктивната анализа (фройдовата) се отнася до лечението на травми в личното несъзнавано на човека, които са се случили в неговото минало, то проспективната анализа (юнгианската) се отнася до бъдещето на човека и подпомагане естествените процеси на неговия психичен растеж. А тази промяна е много значима. Има огромна разлика между това да гледаме на проблемите и болката в живота си като резултат от травма в миналото, която трябва да бъде излекувана, или да виждаме в тях предизвикателства за своето развитие, чрез които да проявим вътрешно присъщия героизъм на душата си.
Индивидуацията е по-широко понятие от психичното здраве
От по-горното произтича още една отличителна черта на процесите на индивидуация – въпреки че включват психотерапията, те не съвпадат с нея, защото се отнасят до нещо повече от постигане на психично здраве.
„Но здраве и индивидуация невинаги съвпадат; това което е „здраво“ за един доминантен Аз-образ в един период от живота, може да бъде нездраво за зараждащия се Аз-образ в следващата фаза на живота. Психологическо погледнато, както и в други области на живота, доброто е враг на по-доброто. „Индивидуация“ е по-широко и по-комплексно понятие от „здраве“. Индивидуацията е динамичен процес; той включва постоянна промяна и в крайна сметка води до приемане на крайността на живота и неизбежността на смъртта. „(2)
С други думи, разглеждането на индивидуацията като естествен процес на растеж води до разбирането за психичните проблеми като израз на спонтанни самооздравяващи процеси, протичащи в несъзнаваното на човека, чиято цел е да ни подтикнат да се развиваме като ставаме все по-цялостни. Затова когато работим с психичен проблем, който е израз на активизиран индивидуационен импулс, ние заставаме на страната на симптома – подхождаме с нагласата, че „проблемът е решението„.
Най-обстойно това е дискутирано от Юнг по отношение на неврозите (страданието от вътрешните конфликти). Те идват в живота ни, когато дойде моментът за следващата стъпка в нашето развитие и от дълбините на психиката ни започват да идват съдържания, които са противоположни на съзнаваната ни нагласа. Ние реагираме на тях със съпротива, съпротивата поражда напрежение, а напрежението предоставя необходимата енергия, за да се развиваме. Тъй като целта на произтичащото е да преодолеем душевната си едностранчивост, изключително важно е да можем да издържаме на това напрежение – да удържаме едновременно двете части на конфликта, докато дойде третото, което ги обединява.
Тук се проявява и най-съществената характеристика на индивидуацията – обединението на противоположностите и постигането на вътрешна цялостност. А най-базисната противоположност, която решаваме в живота си, е между съзнание и несъзнавано. В този смисъл развитието се случва благодарение на асимилиране в съзнанието на съдържанията, идващи от несъзнаваното. Когато успеем да направим това, напрежението спада. Чувството е, че сме се разширили и пораснали.
Промените се случват по силата на вътрешното зреене
Друго важно следствие от това, че индивидуацията е естествен процес на съзряване, е, че по правило това е дълъг процес. Интелектуалните инсайти и осъзнаването са необходими, но не са достатъчни, за да осъществим търсените промени. За разлика от его-ориентираните психотерапии, където клиентът разполага с по-голяма лична воля да случи търсените промени, тук психологическата работа преминава през дълги и мъчителни периоди на безсилие. Знанието, че в този процес нещата се променят по силата на вътрешното зреене, помага по-лесно да понасяме фрустрацията на нуждата от бързи резултати. Ставаме по-търпеливи, докато чакаме семето да покълне и се развие (виж: „От нигредо до албедо„, „Колко отнема една крачка„).
„Ние с готовност допускаме, че психичните съдържания могат да бъдат напълно преодолени чрез постигането на инсайт. Това е вярно само за съдържания, които по един или друг начин не означават много. Може да се очаква нуминозните комплекси от идеи да сменят своята форма, но тъй като тяхното съдържание може да заема безкраен брой форми, то не изчезва в смисъла да стане напълно недействено. Това съдържание притежава определена самостоятелност и когато е репресирано или систематично игнорирано, то се появява отново на друго място под негативен и разрушителен облик. В крайна сметка то попада в плен на дявола, когото магьосникът си е въобразил, че е подчинил на себе си. Губене на усилия е да се опиташ да използваш демона за постигане на собствените си цели; и, обратно, автономността на тази амбивалентна фигура трябва да се възприема с религиозна нагласа, тъй като тя е източникът на тази страховита сила, която ни тласка към индивидуацията.“ (3)
Две фази на индивидуационния процес
Подобно на Слънцето, което стига зенита си по пладне, а след това започва да се спуска надолу и накрая залязва, така и в нашия живот посоката на вътрешен растеж е различна според това дали се намираме в неговата първа или втора половина (според Юнг „средата на живота“ е между 35 -40 години). Съответно имаме две фази на процеса на индивидуация, различаващи се според целите, които развитието през първата и втората половина на живота отправя към нас (когато се говори за индивидуация, обаче, обикновено се има предвид само нейната втора фаза).
Докато в първата половина от живота основната цел на младия човек е да развие здраво чувство за идентичност и да се реализира успешно във външния свят, то във втората половина на живота целта става различна и дори противоположна – нещо вътре в нас започва да се подготвя за предстоящия залез и смъртта. Правим това като преосмисляме приоритетите в живота си. Тогава по-важно от адаптацията към външния свят става да бъдем верни на себе си – да изразим своята вътрешна истина и индивидуалност. Да последваме това желание обаче поражда много страх и болка, защото води до конфликт със статуквото, както и до разочарования на очакванията на другите хора към нас. Налага се да преминаваме през дълги периоди на самота, неразбиране от другите и дори отхвърляне.
„Развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и едновременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничимостта и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. “ (4)
Паралел в съществуването на различни цели в психичното развитие на човека може да се открие и в скалата за психично здраве (системната психотерапия). Целта на хората, които се намират в ниските части на скалата за психично здраве, е да се научат да се адаптират към правилата и нормите на обществото. Не така обаче е за определени по-прогресивни индивиди, които са добре адаптирани и се намират в средната част на скалата. Ако адаптацията става за сметка на проявата на тяхната индивидуалност, тя започва да се превръща в пречка за по-нататъшното им развитие.
Целта на индивидуацията е раждането на индивидуалността
Вероятно Юнг е избрал да нарече именно „индивидуация“ естествения процес на психично развитие, защото неговата най-съществена черта е творчеството, а то се проявява като вървим по неутъпкани пътища и се осмеляваме да проявим нашите индивидуални различия. Индивидуацията обаче няма нищо общо с „индивидуализма„, а е точно обратното на него. Пълноценно развитата индивидуалност означава „по-доброто и пълно постигане на колективните качества„(5).
Противоположностите, които в този случай обединяваме, са уникалността и обикновеността, различното и общочовешкото, приспособяването и иновацията. С други думи, в процеса на нашето психично съзряване ние обединяваме осъзнаването, че сме уникален неповторим индивид и в същото време, че „не сме нищо повече от обикновен мъж или жена.“ (5)
Индивидуацията е процес на трансформация
И тук идва ред на друга много важна характеристика на процеса на индивидуация – в същността си той е процес на трансформация. На радикално обновление. На умиране и прераждане. Преживяваваме това под формата на серия от по-малки или по-големи „умирания“ на връзките ни с неща от света на външното, конкретното и преходното, към които сме привързани и от които извличаме вътрешна ценност и идентичност. Като обръщаме погледа си навътре и си задаваме въпроса за това, което не умира. Като търсим кой е начинът да се погрижим за душата си, защото тя е Слънцето, което преминава от другата страна на видимия свят, за да изгрее отново от другата страна на хоризонта.
Подобна радикална промяна в приоритетите и смисъла на живота ни е истинската същност на понятието за трансформация – докато една част от нас умира, друга част от нас се ражда за нов живот. Колкото по-радикални са промените, през които преминаваме, толкова по-болезнено преминаваме през процесите на обновление. И въпреки че на различните хора се пада различна доза от преживяванията на смърт и умиране, те винаги са натоварени с много болка и страдание.
Христос като символ на индивидуацията
Психологическото изследване на Юнг на християнството като мит, роден в обективната психика (колективното несъзнавано) на човечеството, го води до разбирането, че Христос е символ на душата на човечеството, прикована на кръста на материята. В този смисъл именно неговият живот, кръстна смърт и възкресение описва същността на процесите на индивидуацията и помага да разберем какво точно означава да се погрижим за душата си.
В моя опит отговорът на този въпрос е свързан с най-много объркване. Хората, които вярват в съществуването на душата, обикновено отговарят, че това означава да си научат уроците, за които са се родили на Земята. Но когато ги попитам какви точно са тези уроци, те или чистосърдечно си признават, че не знаят, или казват, че това означава да бъдат добри хора. И тук идва ред на другият въпрос – какво точно означава да бъдеш добър? Защото животът е нещо цялостно и от отговора на този въпрос зависи дали ще се породи душевната едностранчивост или не.
Разбирането за добродетелността като правене на добрини и съпътстващото чувство, че сме добри хора, не само че възпрепятства, но и силно изкривява процесите на вътрешното ни оцялостяване. Поради едностранчивостта на съзнаваната ни нагласа, ние отхвърляме болезнената половина на живота и така тя се превръща в „психична сянка„. Когато се натрупа достатъчно отхвърлен психичен материал, сянката започва да се манифестира под формата на различни симптоми (телесни и психични) или житейски неблагополучия. Не случайно в психотерапията основен критерий за психично здраве е да бъдем цялостни. Когато сме цялостни, ние преставаме да проектираме Сянката си вън от нас – да „виждаме сламката в чуждото око, а да не виждаме гредата в своето„. В този смисъл да сме цялостни е истинската добродетелност и ние я практикуваме като не бягаме от страданието, породено от срещата с болезнената истина за живота.
В този смисъл именно Христос е най-яркият символ, който показва какво означава да бъдеш добродетелен в свят на дуалности. Страданието от вътрешните конфликти, преживяванията на самота, предателство и неразбиране от другите хора, на загуба и безсилие, са типични „преживявания от разпъването на кръста„. Ако имаме готовността да изстрадаме обединението на противоположностите вътре в себе си, накрая ще дойде и възкресението. На езика на аналитичната психология това е появата на т.нар. „трансцендентна функция„, която е знак, че конфликтът вече е надраснат.
Същото може да се каже и по друг начин – ако бог е Цялото, то да бъдем „създадени по негов образ и подобие“ означава, че ние самите съдържаме вътре в себе си това Цяло. И тъй като Цялото обхваща всичко, да постигнем вътрешна цялостност означава да преживеем сблъсъка на противоположностите вътре в себе си и да опознаем лично вътрешно присъщото зло на Твореца.
Става ясно, че добродетелността не е чувството, че си добър, а е точно обратното. Тя е готовността да преживеем конфронтацията с тъмната част в себе си и да я трансформираме (виж: Кришнамурти за „Началото на добродетелта“). Разбираемо, това поражда огромно страдание, но именно от това страдание се ражда и най-висшата форма на любов – състраданието, което е отвъд противоположностите на човешките емоции и е свободно от осъждане.
Този, който се трансформира, не е човекът, а богът
И тук идва ред на следващото много съществено нещо за процесите на индивидуация като процеси на вътрешна трансформация – тези процеси винаги въвличат пластове от човешката психика, които са надиндивидуални. Юнг нарича тези пластове „колективно несъзнавано“ . Това е светът на архетипите, а най-важният сред тях е архетипът, от който произтича Азът на човека и който отговаря за процесите на вътрешната ни саморегулация – архетипът на Цялостната личност („образът на бога„). Оттук следва, че „не е човекът, който се трансформира в бог, а богът е, който претърпява трансформация във и чрез човека “(6). Знанието, че в процесите на индивидуация са въвлечени съдържания, които не идват от нашата лична психика, помага да си обясним преживявания, които са трудни за разбиране и затова често плашещи.
Едно от тях е защо този процес е толкова мъчителен и защо страданието е много по-дълбоко от страданието, породено от нашите лични заблуди, грешки и травми в миналото. Дори да имаме високи нива на психично здраве и да сме свободни от невротичното страдание, въпреки това по време на процесите на индивидуация ние дълбоко страдаме. На пръв поглед това страдание ни изглежда изцяло безпричинно, но причина за това има и тя е, че то е страданието на въплътения дух в света на материята, преминаващ през процесите на своето обновление и трансформация.
„Да се свържем с процеса на индивидуация означава огромно страдание. Това причинява голяма рана, защото, казано по-просто, ние сме лишени от способността да подреждаме собствения си живот според собствените си желания. Ако вземем несъзнаваното и процеса на индивидуацията насериозно, вече не можем да подреждаме собствения си живот. Чувстваме се счупени и разпнати, хванати в капан или затворени, приковани към кръста … В такива моменти естествено има преживяване на интензивно страдание, което се дължи на срещата с висшия Аз, но висшият Аз страда също точно толкова, защото изведнъж е хванат в действителността на един обикновен човешки живот. „(6)
От този цитат се вижда и другия аспект на процесите на трансформация – чувството за безсилие, което бележи кулминационната точка на преобръщането. Това е моментът, когато подчиняваме его-волята си на една по-висша воля (7). В духовната литература този период се нарича „капитулация на егото„, което води до „новораждане„. В термините на юнгианската анализа това е преместването на центъра на Аза от периферията (емпиричната личност) към архетипа, от който той произтича (Цялостната личност). След като направим този преход, най-трудната част от процеса на индивидуацията е приключила. Преобръщането се е случило, „завоят е взет„, природата на нашите его-желания е пречистена.
„Юнг казва, че попадането в ситуация, от която няма изход, или в конфликт, който няма решение, е класическото начало на процеса на индивидуация. Това трябва да бъде ситуация без изход: несъзнаваното иска безнадеждния конфликт, за да притисне его-съзнанието до стената, така че човекът да осъзнае, че каквото и да прави, е погрешно, какъвто и начин да реши, ще бъде погрешен. Това има за цел да нокаутира превъзходството на егото, което винаги действа, изхождайки от илюзията, че носи отговорността за решението. Естествено, ако човек си каже: „О, добре, тогава просто ще оставя всичко на самотек и няма да взема никакво решение, а само ще се протакам и ще се измъквам“, цялото нещо е също толкова погрешно, защото тогава естествено нищо не се случва. Но ако той е достатъчно етичен, за да страда до сърцевината на личността си, тогава обикновено поради неразрешимостта на съзнателната ситуация се проявява Цялостната личност.“ (8)
В последното изречение се съдържа есенцията за това как се случват процесите на вътрешното ни оцялостяване и защо това е израз на висша добродетелност. Ако имаме моралната сила да изтърпим конфликта, силата, от която идва страданието ни, се преобръща и проявава в живота ни като благословия.
Индивидуацията и алхимията
Иронията е, че образът на Христос също страда от едностранчивост, защото божият син е изцяло добър. Злото е извън него – неговият Отец е, който го подлага на несправедливо страдание, създава сценария за предателството и го изпраща на мъчителната смърт. Затова Юнг открива класическите символи за трансформацията в алхимията, в която вижда истинският предшественик на създадената от него аналитична психология. Според него образите, които алхимиците са виждали в химическите субстанции, са проекция на техните вътрешни процеси. Когато идва ред на следващия етап от развитието на човечеството (белязан от развитието на науката и критическото мислене), формата, под която алхимията съществува, се променя и заема от нейните наследници – химията и аналитичната психология.
„Аз съм на мнение, че надеждата на алхимика да извлече от материята философското злато, панацеята или чудния камък е била само отчасти илюзия, ефект на проекция; в останалата си част тя е отговаряла на някои психични факти, които са от голямо значение за психологията на несъзнаваното. Както се вижда от текстовете и тяхната символика, алхимикът е проектирал това, което нарекох процес на индивидуация, в явленията на химическата промяна.„(8)
Благодарение на алхимията проблемът за „тъмното лице на бога“ и неговата трансформация чрез индивидуалните усилия на човека става по-ясен. Обикновено гледаме на Твореца като невъобразимо по-могъщ от своето творение – човека, и това е точно така, както го показват страданията на божия слуга Йов (9). Човекът обаче, казва Юнг, има едно малко, но много съществено предимство пред своя Създател – той има съзнание. Именно благодарение на своето съзнание той може да променя и усъвършенства божието творение, както и да победи в битката си със сили, които многократно го надвишават (виж: битката на Яков с ангела).
Същото може да се каже и по друг начин – благодарение на човека Творецът се сдобива със сетивата, с които да възприема какво е сътворил и така сам себе си да променя (защото няма нищо, което е извън него). Става ясно защо Юнг разглежда Йов като историческия предтеча на раждането на Христос. Раждането на божия син е символ на трансформацията на отмъстителния и самохвален Яхве в Бога на любовта, прошката и изкуплението. То е знак, че общата ни душа е навлязла в следващия етап от своето развитие – изкуплението, което е израз на процесите на оцялостяване, протичащи в нея.
Свързваме тъмнината със злото, но нейната психологическа интерпретация от Юнг е липсата на съзнание (10). Затова да трансформираме тъмната част на бога означава да опознаем това, което осъждаме, и след това да го проявим в неговата позитивна форма. В това е иронията – ние имаме нужда от противоположностите в света на материята, за да се породи съзнание, но именно наличието на съзнание ни помага отново да ги обединим.
Вярвам, че става ясно защо е толкова важно да разберем какво представлява индивидуацията – тя дава отговор на въпроса как да се погрижим за душата си, а именно като полагаме усилията за себепознание и имаме готовността да изстрадаме това, което сме видели в „огледалото„, колкото и това да не ни харесва. В последното се съдържа и отговорът на въпроса какво представлява истинската саможертва – тя е невинността, с която трябва да се разделим, за да се сдобием с „водата на безсмъртието„/“философския камък“ (целта на алхимичното дело).
Събуждането на индивидуационния импулс
Има още нещо за индивидуацията, което е много важно да се разбере. Въпреки че тя е естествен процес, който потенциално е даден в психиката на всеки човек, за по-голямата част от хората този процес е в латентно състояние и затова е несъзнаван. Семето е там, но все още стои дълбоко заровено в почвата на Земята, очаквайки момента, когато „нещо вътре в него“ ще се раздвижи и то ще поеме своя рискован път нагоре към светлината. С други думи, процесите на вътрешно зреене се отнасят не само до развитието на семето до дървото, а обхващат и узряването на вътрешните предпоставки за пробуждането на безсмъртната част на душата – истинската причина за индивидуационния процес (в неговото по-тясно разбиране). Изразът „мнозина звани – малцина призвани“ най-добре описва индивидуалните ни различия в отношението ни към въпросите за душата, както и защо не всеки има готовността да тръгне по „тесния и стръмен път„.
А събуждането на безсмъртната част у нас започва с много страдание. Това е моментът, когато нашето вътрешно Слънце потъва зад хоризонта и почернява (т.нар.Черно Слънце/Sol niger). В алхимията това е етапът на „нигредото“ или „калцинацията„, в християнството това е „тъмната нощ на душата„, в будизма това е „третият вид страдание„, а в психологията това е „ендогенната депресия„. Тези различни понятия описват един и същи феномен и свързаните с него преживявания – загуба на смисъл в живота, чувство за откъснатост и желание за изолация, липса на радост и удоволствие от неща, които преди това са били източник на удоволствие, обърканост и малоценност. Нещо вътре в нас се пробужда, за да ни принуди да променим посоката, в която гледаме. Но тъй като „това нещо“ идва от несъзнаваното, преди да се разбере и интегрира от съзнанието то се проявява по един негативен начин.
„Когато мислим за анимата като душевен водач, сме склонни да мислим за Беатриче, която води Данте към Рая, но не бива да забравяме, че той преживява това едва след като е преминал през Ада. Обикновено анимата не хваща човека за ръка и го води право към Рая; тя първо го слага в горещ казан, където той много хубаво се изпича за известно време.“ (11)
Разрушението е обратната страна на творчеството. Преди да се роди новото и по-прогресивното първо се разчиства старото. Когато сме вътре в преживяването на разрушение, страданието ни изглежда безсмислено и незаслужено. Ако обаче знаем, че това е начинът, чрез който се извършва трансформацията, обновлението и развитието, ще ни е по-лесно да приемем неговата неизбежност и необходимост.
Източният термин за събуден индивидуационен импулс е „събуждането на кундалини“ – трансперсоналната енергия, която стои латентна в човешкото тяло и за определени индивиди се пробужда (виж: Джеймс Хилман за събуждането на кундалини като събуден индивидуационен импулс„).
Рисковете в процеса на индивидуация
Безотносително дали ще говорим за събуден индивидуационен импулс или за събудена кундалини, общото между тях е, че те съдържат опасности. А причината за това е вече ясна – в тях са въвлечени преживявания, които не идват само от личната ни психика.
„Това, което можем да научим от нашите образци, е преди всичко фактът, че душата крие съдържания и е подложена на влияния, чието асимилиране е свързано с най-големи опасности… не ни остава нищо друго, освен да отхвърлим арогантните претенции на съзнанието, че то е цялата душа, и да признаем, че душата представлява реалност, която не можем да схванем със средствата на разума, с които разполагаме досега“. (12)
Едната опасност е да се идентифицираме с тези преживявания, смятайки, че те са наши лични – това е т.нар. „инфлация на егото“ (психоза). Тази опасност е много голяма, защото те се усещат толкова лично, както като мисли, идващи в ума ни, така и като емоции, които усещаме с тялото си. А когато осъзнаем, че нямаме контрол върху тях, идва и страхът от полудяване. Страхът в този случай обаче е добро нещо, защото ни помага да имаме критично отношение и да си задаваме въпроси. По-опасно е истинското полудяване – състоянието на безкритичната идентификация с техните съдържания, което се случва при психозите (маниакалните състояния и биполярното разстройство).
Другата опасност е това, което Юнг нарича „несъзнавана индивидуация“. Тя се проявява, когато индивидуационният импулс се е събудил, но човек се съпротивлява и не иска да плати цената. Не иска да направи саможертвата, за да мине през тесния път.
„Юнг казва, че несъзнаваният процес на индивидуация води до невероятно втвърдяване на индивида срещу другите, докато съзнателната работа върху проблема на индивидуацията и проблема на преноса води до хуманизация, до по-голяма осъзнатост, мъдрост и свързаност.“(13)
Все още не ми е ясно защо при срещата със страданието едни хора стават по-меки и състрадателни, а други стават още по-коравосърдечни. Моето предположение е, че това е израз на процеси на диференциация в колективната ни психика, описани в Евангелието на Матей: „Защото, който има, на него ще му се даде, и то в изобилие. А който няма достатъчно, от него ще се отнеме и това, което има.“(13:12) А това, което в този случай се „дава“ или „взема“, са добродетелите на сърцето.
Има обаче и още нещо. Веднъж след като индивидуационният импулс се е събудил, няма връщане назад.
“В митовете героят е този, който побеждава дракона, а не този, който бива погълнат от него. Но и двамата имат работа с един и същи дракон. И не е герой този, който не е срещнал дракона, или който, след като го е видял, заявява, че не е видял нищо. Само който е поел риска на битката и побеждава, печели съкровището, “трудно постижимото съкровище”. Само той има истинско право на доверие в себе си, защото се е срещнал с тъмната страна на личността си и е спечелил… той придобива правото да вярва, че ще може да се справи с всички бъдещи заплахи със същите средства”. (14)
Дори и решим да се правим, че не сме видели дракона, тъй като това е естествен природен импулс, той продължава да действа, но се насочва в друга посока. Например разболяваме се и умираме. Дървото продължава да расте, но в друга посока. Вместо да преминем през процесите на смъртта по един символен начин (смъртта на негативното его), ние преминаваме през смъртта буквално чрез смъртта на физическото ни тяло. Или, както пише в Евангелието на Тома:
„Ако сътворите онова, което е във вас, сътвореното ще ви спаси. Ако не сътворите онова, което е във вас, несътвореното ще ви погуби.“ (15)
Вярвам, че става ясно колко изключително важно е да знаем какво представлява индивидуацията – благодарение на това знание можем да избегнем опасностите, съпътстващи пробуждането на душата.
Индивидуацията, анализата и бракът
И така, процесът на индивидуация изисква огромна морална сила, но не по начина, по който обикновено си я представяме. Вероятно най-важната добродетел в този процес е да се ангажираме на сто процента с истината и с грижата за душата/вътрешното израстване. Противникът е твърде силен и, ако имаме и само един процент колебание, той точно оттам ще ни атакува. Това е причината Юнг да разглежда всяка връзка, в която дълбоко се обвързваме с другия човек, като средство за вътрешна трансформация. Безотносително дали тази обвързаност минава през брак или друг вид партньорство (в анализата това е връзката между терапевт и клиент), ако връзката е дълбока, тя има капацитета да променя въвлечените в нея.
„Анализата и бракът са специфични примери на ситуации от интерперсонално естество, които подпомагат действието на индивидуацията. И двете изискват всеотдайност и са трудни процеси.“ ( 16)
А нашите най-дълбоки връзки да имат капацитета да ни трансформират, защото активират най-дълбоките ни желания, страхове и проекции. Трансформацията може да се случи, само ако имаме дълбока ангажираност с процесите на вътрешното ни оцялостяване. В този смисъл ангажираността със значимите външни връзки е отражение на вътрешната ангажираност с грижата за душата.
Индивидуацията продължава цял живот
Индивидуацията като естествен процес на развитие продължава цял живот. Ние продължаваме да се променяме до края на живота си, участвайки в безкрайният процес на вътрешно обновяване и растеж.
„Понеже архетиповите потенциали са много големи, не може при всеки отделен процес на индивидуация да се постигне всичко, което е вътрешно възможно. Важният фактор тук не е обемът от постигнатото, а дали личността е вярна на своите по-дълбоки потенциали или просто следва егоцентрични и нарцистични тенденции, или се идентифицира с колективните културални роли.“ (17)
С други думи, дори когато най-трудната част е минала и вътрешното преобръщане се е случило, развитието продължава. А посоката на това развитие е навътре, към центъра (където е архетипът на Цялостната личност). Затова движението към този център наподобява движението по спирала. Ние отново и отново се връщаме към теми, които смятаме, че вече сме решили, но въпреки това продължават да идват нови аспекти, които да опознаем и интегрираме. А при всяко следващо придвижване навътре, плътността на съзнаващия център в нас нараства (виж: От нигредо до албедо).
Заключение
И така, индивидуацията е труден процес, който изисква огромна морална сила да се борим с деструктивното лице на Цялото, докато участваме в неговата трансформация. Правим това за дълги периоди от време и понасяме голямо страдание, докато обединяваме противоположностите в себе си. И въпреки че събуденият индивидуационен импулс в началото може да ни изглежда като проклятие, ако се ангажираме с процеса на вътрешното израстване, накрая разбираме, че това е било и нашата най-голяма благословия. Тогава всичко, през което сме преминали, започва да придобива перфектен смисъл. Или, както Юнг пише:
„Вашият поглед ще се избистри едва тогава, когато успеете да надникнете в душата си.”
Промяната, през която преминаваме, е толкова голяма, че сякаш сме станали един съвсем различен човек спрямо този, който сме били в началото. Вместо фрагментиран човек, който е зависим от нещата във външния свят, се ражда чувство за цялостност и вътрешен център – истинската награда за обединението на противоположностите. И въпреки че напрежението не изчезва напълно, то значително намалява, а на негово място идва чувството за вътрешен покой и хармония. Безсилието се трансформира в друг вид сила, идваща от връзката с духовните ни корени и вечното. И тъй като извършената трансформация се отнася не само до собствената ни душа, постигнатият мир със себе си помага да има по-малко войни и повече хармония в Цялото – истинската същност на служенето.
Камелия Хаджийска
Цитирана литература:
- Йоланде Якоби, „Психологията на Юнг“, с. 140-141
- Джеймс Хол, „Юнгианска анализа на сънищата“, с. 39
- Юнг, „Философското дърво”
- К.Г. Юнг, „За развитието на личността“, с. 293-294
- „Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг“, с. 73
- Marie Louise von Franz
- „Да бъде Твоята воля, Боже, а не моята!“ – Матей 6:10, Матей 26:42, Лука 11:2, Лука 22:42
- Carl Jung, CW 5, Page 337
- Книга на Иов, Стария Завет
- „Копнежът по светлина е копнежът по съзнание.“ Юнг
- Мари Луиз фон Франц, The Interpretation of Fairy Tales, Chapter VI, Page 4.
- К.Г.Юнг, Психология и алхимия“, пар.564
- Marie-Louise von Franz, The Interpretation of Fairy Tales, Chapter VI, Page 4
- К.Г.Юнг, цитат от Лексикон на Дарил Шарп, с. 47-48
- Евангелието от Тома
- „Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг“, с.75
- Джеймс Холс, „Юнгианска анализа на сънищата“, с. 26
- К.Г.Юнг, „Психология и алхимия“, пар. 564
