„Защото мнозина са звани, но малцина избрани“ е израз, който се среща в Новия Завет (в евангелията на Матей и Лука) и който на времето не просто не разбирах, но много се възмущавах на явната му елитарност и несправедливост. Едва по-късно започнах да разбирам какво точно означава да си призван и защо не всеки от призваните е и от избраните. И най-вече каква е връзката на този израз с психотерапията.
Волята за израстване
В работата си като психотерапевт съм свидетел как хората реагират различно на съвместната ни работа. Докато някои се опитват да се измъкнат от това, което се опитва да им каже страданието, и да си останат същите, други решават да платят цената, която изисква раждането на новото. Затова рано или късно позитивните промени започват да се случват в живота им. Морган Скот Пек нарича готовността да се плати тази цена „воля за израстване“ и според него именно тя е основният фактор за ефективността на терапевтичната работа.
„Възможно е един човек да е много тежко болен и в същото време да има воля за израстване. В такъв случай обикновено се постига успех. От друга страна човек, който е само леко разстроен – доколкото можем да определим психичното разстройство, но му липсва душевна воля, не ще помръдне и сантиметър от душевното си заболяване. Оттук стигам до убеждението, че волята на пациента да израсте е решаващият фактор, определящ изхода на процеса като сполучлив или несполучлив. Този фактор обаче въобще не е възприет или разбран от съвременната психиатрична теория.“
Морган Скот Пек, “Изкуството да бъдеш бог”, стр. 287
Но какво означава волята за израстване? И как така се оказва, че някои хора я имат, а други я нямат? Според Пек в същността си тя е явление идентично на любовта, защото само хората, които наистина обичат, са хората, които израстват от страданието. Също така тя се свързва с тайнственото, защото хора с тежко детство, лишени от родителска любов, могат успешно се излекуват от травмите си, докато други, които са получили много повече родителска любов от тях, не могат да откликнат и на най-любящото отношение от страна на психотерапевта.
За него това тайнство е истинската същност на Божията благодат – тази „могъща сила, която е външна на съзнанието и която оперира чрез подсъзнанието и чрез други, различни от родителите хора, които могат истински да обичат, както и чрез допълнителни начини, които ние не разбираме.“ Но дори и това не е достатъчен обяснителен принцип, защото тази благодат е достъпна за всеки човек.
„Защо тогава само някои хора израстват духовно въпреки обстоятелствата от тяхното детство, а други не? Аз съм убеден, че благодатта е достъпна за всеки, че всички сме еднакво обгърнати от любовта на Бога. Единственият отговор, който мога да дам, е, че повечето от нас предпочитат да не чуят призива и да отхвърлят неговата помощ. Думите на Христос: „Много са призвани, но малко са избрани“, аз ще ги перифразирам така: „Всички ние сме призвани от благодатта, но много малко от нас решават да откликнат на призива“.
Морган Скот Пек, “Изкуството да бъдеш бог”, с. 288
Става ясно, че изразът „Защото мнозина са звани, но малцина избрани“ няма нищо общо с елитарността и несправедливостта. Това, което ни прави избрани, не е някой друг, а ние самите с изборите, които правим. А изборът, който правим е прост – на езика на християнството той е дали да поемем по пътя към Голгота и да изпием до край горчивата чаша, или вместо това да се пазарим за цената, която трябва да платим, за да влезем и ние в божието царство.
В моя професионален опит това изглежда така. При теб идва човек, пита те как да си помогне, за да реши проблема си и ти му показваш “път, който носи решения”. Той се съгласява с твоите аргументи, поглежда натам и вижда, че този път е труден, дълъг и самотен. Че ако тръгне по него, ще трябва да приеме неизбежността на страданието и ограниченията в живота. Също така да поеме отговорност за своя живот, да престане да обвинява и да се чувства жертва. В най-добрия случай той разбира с ума си това, което му казваш, съгласява се с теб и си отива. Минава време, той идва при теб отново и ти задава същия въпрос – как да си помогне и кой е пътят. И говори така, сякаш не е имало предишна среща.
Така разбирам какво означава „Защото мнозина са звани, а малцина избрани” – когато страданието нахлуе в живота ни, всеки чува зова, но докато едни хора предпочитат да се пазарят, други избират да платят цената. Пускат онова, в което са се вкопчили. Тръгват по тесния път и минават през иглените уши.
„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.” Матей 7:13-14
„Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ Лука 18: 25.
Изглежда, че портата е тясна, за да може през нея да преминат само онези, чиито ръце са празни. Пуснали са привързаностите и идентификациите с нещата и явленията от света на преходното.
Вярност към собствения закон
Да си избран означава да си готов да поставиш Духа като посредник между себе си и света. Това не означава да се откажеш от светските си желания, но ако възникне ситуация на вътрешен конфликт, по-важни от тях да станат твоите вътрешни ценности и готовността за развитие. Това Юнг нарича „вярност към собствения закон“ и под него разбира „тази нагласа, каквато религиозният човек трябва да има към бога.“ („За развитието на личността“, с.296).
Според Юнг ние се развиваме, от една страна, под “натиска на принудата”, а от друга, по силата на “осъзнатото морално задължение”. Именно тези два фактора са в основата на развитието на личността ни. И докато първото не го избираме съзнателно, второто е предмет на осъзнат морален избор. То е и това, което ни прави избрани.
„Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малкото човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба…
Думите „Мнозина са звани, а малцина избрани” (Матей, 11:14), тук са по-уместни от всякога, защото развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и едновременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничимостта и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-много говорят за него, най-малко мислят за последствията, които са достатъчни, за да разтърсят из основи и които плашат по-слабите духове“.
К.Г. Юнг, „За развитието на личността“, с. 293-294
Пазарлъкът при хората, които са усетили натиска на принудата (чрез загуба на нещо от външния свят, болест, трудни взаимоотношения, депресия, алкохолизъм, друго), се случва, защото не искат да пуснат това, в което са се вкопчили. Дори и с ума си да казват, „да, това е пътят, който искам да следвам“, с една друга своя част те всъщност не го искат. Само имитират, че откликват на призива. Искат възкресението, но отхвърлят разпятието. Искат новия живот, но не пускат стария. И целият този пазарлък е, защото не искат да платят цената. А цената е висока, защото и наградата е висока. На езика на християнството тя се нарича „живот в Бога“, а на езика на аналитичната психология „индивидуация”.
Една от целите на индивидуацията от втората половина на живота е да ни подготви за неговия край, смъртта. От изследванията на д-р Елизабет Кюблер Рос с умиращи хора знаем, че пазарлъкът е една от фазите, през които те преминават преди да приемат факта, че скоро ще умрат. Започват с отричане (1), продължават с гняв (2), както и с пазарене (3), продължават с преживяването на депресията (4) , докато най-накрая завършат с приемането (5). Пазаренето се случва по средата на този път, но именно приемането носи покоят.
Ако продължа да използвам метафоричния език от притчите в Библията, божието царство прилича на цар, който прави сватба на сина си и изпраща слугите си да повикат поканените на сватбата. Никой обаче не идва, защото по-важни за тях са воловете, нивата, женитбата. Царят се ядосва, че поканените се оказват недостойни и поръчва на слугите си да ходят по кръстопътищата и да поканят всеки, когото намерят (Матей, 89), или по стъгдите и улиците на града, където са бедните, маломощните, хромите и слепите (Лука 14,16-35).
„И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани. С Него вървеше множество народ, а Той се обърна и им рече: ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.
Евангелие на Лука, глава 14: 24-26
Евангелието на Лука говори с изразността на времето, когато е бил писано и е подходящо за ума на тогавашния човек. Ще сгрешим, ако го тълкуваме буквално. Ако обаче в него видим символите на духовни процеси, неговият смисъл става ясен. Не става дума буквално да се откажем или намразим семейството си. Става дума по-важна от привързаността към семейството ни да стане „верността към собствения ни закон“.
„Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина се дръзват да се впуснат в това приключение.“
К.Г.Юнг, „За развитието на личността, с. 298
Така се връщаме обратно към въпроса в началото на тази статия – кой е този фактор, който кара някои хора под натиска на принудата да направят осъзнат избор да носят кръста на живота си, но липсва при тези, които се пазарят?
„Какво в крайна сметка кара някого да избере своя път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната идентичност с масата? Не може да е необходимостта, защото тя е еднаква за всички, но повечето търсят изход в конвенционалното. Не може и да е моралното решение, защото по правило хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкова неумолимо ни тласка към необичайното? Свикнали сме да го наричаме призвание – ирационален фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите утъпкани пътища…(и което) не е прерогатив само на великите личности, а е присъщо и на обикновените и дори незначителни личности, под по-завоалирана и несъзнавана форма.““
Юнг, „Развитието на личността“, с.302
И така, това е, което разбрах за тоя израз – ако искаш да бъдеш сред избраните, необходимо е да направиш избора да носиш житейския си кръст с всичко онова, което това означава. Няма нищо друго. Или, както се казва в евангелието на Лука: „И който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“. Да си избран не е въпрос на елитарност, а на способността да направиш трудния избор – да тръгнеш по тесния път.
