След статиите за духовното измерение на любовта и планетата Венера, представящи гледните точки на Лиз Грийн и Алън Оукън, ето и написаното от Мари Луиз фон Франц по тази толкова важна тема, което добавя нови и много важни аспекти по нея.
За целта искам да припомня същността на психичната динамика при въплъщението на архетипите на Земята, а именно че това е специфичен двупосочен процес на едновременно стесняване и разширяване.
„Всеки път, когато един бог се въплъщава, за него се извършва този процес на кеносис, на стесняване, докато в същото време човешкото съзнание се разширява… Връзката никога не е само еднопосочна, така че боговете се изтеглят в човешката сфера, а в насрещното движение егото разширява своето съзнание. Това е процесът на въплъщение на бога.“
Мари Луиз фон Франц, „Златното магаре на Апулей“
Този процес се отнася и до въплъщението на богинята Венера. Историята, която Мари Франц анализира, е историята за Амур и Психея от книгата „Златното магаре“ на Апулей. Въпреки че на пръв поглед основното взаимоотношение в тази история е между Амур (Ерос) и Психея, всъщност истинската динамика се случва между Венера, неговата майка, и Психея, неговата земна възлюбена. Той е само посредникът за въплъщението на принципа на любовта, защото Венера и Психея са едно и също нещо – едното е в света на боговете, другото е неговият представител на Земята. Затова от страната на Венера това въплъщение изглежда като стесняване, но от страната на Психея то е разширяване – това, което се разширява, е разбирането и осъзнаването на принципа на любовта.
По-долу ще представя превод на откъс от тази книга, но сега искам да представя основната идея в него, която намирам за изключително ценна и важна, защото дава психологическо обяснение на идеи, за които съм чела в езотерични текстове (това ще коментирам на друго място):
„Въплъщението на Венера символно означава въплъщение на Бога от женската страна на развитието. Въплъщението на бога от мъжката страна на развитието исторически вече се е случило – то е представено в християнството чрез раждането на божия син. Задачата за въплъщение на женската страна на божеството тепърва предстои – тя е задача на следващите векове, която започва да става все по-актуална днес.
При въплъщението на мъжкия бог има слизане в човечеството и в материята, а при въплъщението на женската богиня – издигане на обикновеното човешко същество до почти божествена сфера. От една страна, имаме работа с материализирането на абстрактния логос, а от друга – с одухотворяването на материята. Последният процес и днес е в своето начало.“
Мари Луиз фон Франц
А това е накратко историята за Амур и Психея, така както е разказана от Апулей в неговата книга „Златното магаре“.
Историята започва с това, че Психея е царска дъщеря, най-малката от трите. Тя била толкова красива, че хората започнали да я почитат като богиня и занемарили почитта си към богинята на красотата Венера. В резултат на това Венера се почувствала много пренебрегната и ревнива. Тя решила да си отмъсти като изпратила своя син Ерос при Психея със задачата чрез някоя от стрелите си да я накара да се влюби в най-нисшето от съществата. Когато обаче Ерос видял Психея, се влюбил в нея и избрал той самият да стане това най-нисше същество.
Ерос отвлякъл Психея в своя небесен дворец, но без да й се разкрива. Идвал при нея само нощем, като й забранил да пита кой е той или да го вижда. В началото Психея била изключително щастлива, но с времето незнанието за това кой е нейният потаен любовник започнало все повече да я измъчва. Затова когато нейните завистливи сестри й казали, че нейният любовник може да е чудовище и трябва да го провери, тя се поддала на изкушението.
Една нощ нощ след като нейният любим заспал, тя тайно се измъкнала от леглото, взела лампа и нож (за да го убие, ако се окаже, че наистина е чудвище). Но когато осветила лицето му, тя останала дълбоко поразена – оказало се, че нейният таен любим е самият бог на любовта, най-красивият от всички. От шока нейната ръка потрепнала, разлюляла лампата и една капка от маслото паднала върху рамото му. Амур се събудил и бил много разгневен, че тя е нарушила обещанието си. Напуснал двореца и повече не се върнал.
Психея дълбоко се разкаяла и започнала да го търси навсякъде. Накрая стигнала и до неговата майка Венера. Венера й казала, че ще й помогне, но преди това трябва да докаже, че е достойна за него като изпълни няколко задачи – всяка следваща все по-трудна. Изпитанията били непосилни за Психея и на няколко пъти тя била толкова отчаяна, че била готова да посегне на живота си. С подкрепата на различни сили в крайна сметка тя обаче успяла да се справи. Приказката завършва с това, че накрая Венера й дала своята благословия, а Зевс я направил безсмъртна. Психея отново се свързала със своя любим, а от техния брак се родила дъщеря, която нарекли Волуптас (удоволствие).
Мари Луиз фон Франц интерпретира всеки елемент от тази приказка и особено интересни са четирите задачи и начинът, по който Психея се справя с тях. За тях ще пиша отделно, но първо ще представя превода на началната част от нейния анализ, където тя коментира същността на принципа на въплъщението на богинята Венера. Предполагам, че за някои хора той може да звучи твърде абстрактно, но именно абстракцията помага да видим общото зад многообразието от конкретни явления и така да разберем първопричината за това, което ни се случва.
И така:
„Този тип приказка – мотивът за Амур и Психея – е много разпространен. Друг пример е „Красавицата и звяра“. Тази история се среща в Русия, Испания, Германия, Италия, Гърция и дори в Индия и Африка. Обикновено това е историята на младо момиче, омъжено за непознат съпруг, който се появява или в животинска, или в демонична форма, или й забранява да го нарича по име, да го гледа на светлина или в огледало. След това тя го губи поради непослушание и след дълго, мъчително търсене успява да го намери отново и да го изкупи. Обикновено той е бил омагьосан от вещица или магьосник. Повечето филолози смятат, че историята е на повече от две хиляди години…
Тук става дума за типичния мотив на брачното кватернио – схема, която според Юнг лежи в основата на всеки процес на трансформация, основан на любовта, а именно: реална двойка, мъж и жена, и съответните архетипни аспекти на техните анима и анимус, които участват във всяка съществена ситуация на взаимна индивидуация между половете. Брачната двойка е символ на тоталността.
Приказката за Ерос-Амур и Психея започва с историята на един цар и една царица, които имат три дъщери. Най-малката е толкова красива, че привлича цялото колективно възхищение, и се разпространява слух, че тя е въплъщение на богинята Венера. Хората започват да предпочитат това конкретно въплъщение пред доста абстрактната олимпийска богиня и започват да ѝ се кланят, което я издига до статут на богиня, като по този начин я прави самотна и ѝ пречи да си намери съпруг. Освен това тя привлича ревността и омразата на по-малко красивите си сестри и на Венера, която открива, че храмовете и култът ѝ са изоставени.
Идеята на хората, че това красиво момиче, Психея, може да е човешко въплъщение на Венера, не е просто наивно мнение. Ще видим, че то до известна степен отговаря на действителността, поради което Венера толкова й се сърди. От психологическа гледна точка Венера би представлявала архетип на фигурата на майката-анима. От гледна точка на Юнг фигурата анима у мъжа е производна на фигурата на майката, която е първата женска фигура, впечатлила младото мъжко дете. Тя означава първата му среща с женското начало, която, така да се каже, оформя нагласата му за реакции към жените и придава на неговата анима определени характеристики. Така в неразвито състояние фигурата на майката и фигурата на анимата са повече или по-малко едно цяло в несъзнаваното на мъжа. Следователно може да се каже, че Венера въплъщава архетипа на майката-анима per se.
Всеки човек по природа е предразположен да изживее такъв опит, тъй като структурата му съществува латентно в колективното несъзнавано, някъде „на Олимп“, ако използваме езика на Апулей. Няма първична връзка с тази структура, докато тя не стане видима чрез човешка драма: преживяването на anima на един мъж започва например, когато той се интересува за първи път от една жена. Чувството, което изпитва по този начин, не включва само личните му съзнателни спомени; по-скоро целият архетип майка-анима влиза в действие и го води към любовното преживяване с цялото богатство на връзката с другия пол, както и с нейните трудности и усложнения.
Още по-късно той може да доведе до осъзнаването на един вътрешен психичен фактор, независим от външната жена: до собствената анима. За човешкото същество преживяването на тази сфера на психиката носи плодотворно разширяване на личността, поради което има лечебен ефект. Тук се крие и причината, поради която Ерос и Мете в Епидавър са били почитани като богове-лечители…
Проблемът за въплъщението на Венера е все още висящ: един съвременен английски писател, Джон Ърскин, пише книга за него, озаглавена „Самотната Венера“. Ърскин е много забавен и сигурно познава малко женската психология или пък е осъзнал донякъде своята анима. Той пише и друга забавна книга, наречена „Личният живот на Елена от Троя“. Това е историята на Троя след завладяването ѝ. Менелай е бесен и е принуден от традицията да убие невярната си съпруга, която с бягството си е започнала цялата война. Пламнал от ярост и от конформиско възмущение, той се втурва след Елена, но последната го посреща с естествения си чар и първа прави жест на преданост, като показва красивите си гърди и казва, че напълно го заслужава и той трябва да я убие. По един ухажващ начин тя бавно превъзмогва цялата ситуация. Прибира се вкъщи, където старите слуги са възмутени и я третират като проститутка. Но Елена, скромна, дружелюбна и типично женствена, скромно и бавно поема юздите в ръцете си и в края на книгата тя управлява Менелай и домакинството, а хората дори започват да мислят, че за всичко сигурно е виновен Менелай. Ърскин със сигурност е надушил някои проблеми и много добре се ориентира в античността.
Другата творба на Ърскин – „Самотната Венера“ – разказва за любовната афера на Венера, която изневерява на сакатия си съпруг Хефест и се влюбва в бога на войната Арес. По този начин тя се забърква в човешките дела. В Троянската война, за разлика от това, което Апулей пише за олимпийските богове, боговете са много въвлечени. Зевс и другите богове се опитват да се държат настрана от човешката нечистота, но Арес отива да се бие на страната на троянците и чрез това Венера е въвлечена в нея. В крайна сметка се наблюдава регресивна възстановка на личността на олимпийските богове. След опожаряването на Троя на земята боговете се оттеглят и отново стават отчуждени. В крайната сцена Зевс и другите олимпийски богове гледат от един своеобразен балкон в Отвъдното към горящия град с всичките му мъртви и разрушенията на войната. Единствено Венера, която се е влюбила в Арес и поради това е била по-дълбоко ангажирана с човешките дела, е нещастна и неспокойна и не може да се примири с дистанцираното отношение на олимпийските богове. В последното изречение на романа тя предлага боговете наистина да се превърнат в хора – алюзия за по-късното развитие на християнството.
Погледнато в по-широк план, това, което се е случило тогава, е, че в края на античността олимпийските богове са се изчерпали със своята отчужденост и безчовечност и са станали непотребни, и тогава се е появил новият велик мит за превръщането на бога в човек. В исторически план мъжкото божество е станало човек – Христос. Въплъщението се е случило от мъжката, а не от женската страна на развитието. Но всъщност в късната античност е имало зародиш или начало на развитие, чрез което женското божество е трябвало да стане жена, а въплъщението да бъде не само от мъжката страна, но и от женската. Интересно е, че Ърскин е проектирал това в любовните истории на Венера. В историята на Вергилий за Дидона, Венера, повече от другите олимпийски богове, отново се намесва в човешките дела и, така да се каже, избира жена, която да изпълнява нейните планове. Венера е майка на троянеца Еней и за да бъде той добре приет в Картаген, тя прави така, че Дидона, царицата на Картаген, да се влюби в него. По-късно, тъй като политиката съветва друго, любовната връзка е прекратена, Дидона е изоставена и тя се самоубива. Така че може да се каже, че Венера винаги е склонна да се меси в човешките дела, но обикновено жените, които използва за целите си, биват унищожени или са дълбоко нещастни. Следователно тези тенденции към въплъщение или свързване на женската богиня с човешка жена остават разпръснати опити и не водят до ново голямо религиозно, митологично събитие, както при раждането на Христос.
Можем да кажем, че въплъщението на женския принцип в жената все още е в програмата за следващите векове и започва да става актуално днес. Погледнато в този контекст, фактът, че хората искали да почитат човешката Венера под формата на това момиче Психея, царска дъщеря, е най-значим. Защото той изразява желанието на хората Венера също да стане човек и да се промени по този начин. Ако разгледаме процеса на въплъщаване на божеството в психологически план, то той е огледалният ефект на реализацията от страна на човека или архетипният фон на една психологическа реализация.
Обикновено мислим, че съвременният човек има его, след това праг на съзнанието, а под него е несъзнаваното. В сънищата различаваме личното несъзнавано от структурата под него (тази, която наричаме колективно несъзнавано), чиито енергийни ядра биха били архетипите. Нормалният човек няма представа за тази реалност и затова я преживява в проекция. Чрез съвременния фройдистки и юнгиански анализ човек е започнал да открива тази подструктура на човешката психика и да вижда, че мотивите за нашата съдба произлизат оттам и, преминавайки през филтъра на личното несъзнавано, променят и влияят на съзнанието. В аналитичния процес използваме думата интеграция за това, което се случва, което означава, че егото се отнася към тези съдържания, има Auseinandersetzung, конфронтация с тях, разпознавайки ги като по-дълбока част от собствената си психична подструктура…
Следователно в нашата приказка можем да разберем, че Венера не обича да се въплъщава в човешко същество и негодува, че е лишена от своята всеобхватна божественост. Тя изпитва типично женска и оправдана ревност към момичето Психея. Райнхолд Меркелбах си е направил труда да открие стъпка по стъпка аналогията между Изида и Психея. До известна степен той е убедителен, но се препъва в това, че Психея, както и Венера, могат да бъдат разглеждани като идентични с Изида. Това, че Венера е паралел на Изида, е ясно, но това би означавало, че Изида се бори с Изида! Тук става дума за раздвоение в рамките на символичната фигура. Възниква борба между едната част на архетипа, която иска да остане в първоначалната си форма, в своята инерция, и другата част, която иска да се въплъти в човешка форма. Конфликтът е представен в проектирана форма като ревност, когато Венера казва възмутено: „А сега едно смъртно момиче, което ще умре, се разхожда в моята форма„, което много ясно изразява нейното чувство. Тя протестира срещу ограничаването на безсмъртното ѝ всемогъщество.
След това Венера нарежда на сина си Ерос да накара момичето да се влюби в най-низшето от всички човешки същества, но Ерос, като вижда жертвата си, сам избира да бъде това най-низше човешко същество. След това е решено царят, понеже дъщеря му още не се е омъжила, да получи от Делфийския оракул предсказание, че тя никога няма да се омъжи, а е предназначена за страшен дракон или чудовищно нещо, и затова трябва да бъде изложена на върха на планина. Това е типична гръцка версия на приказката.
Във всички по-съвременни фолклорни истории момичето е това, което си навлича тази съдба. Някои версии гласят: Баща или цар има три дъщери. Той тръгва на пътешествие и ги пита какво трябва да донесе обратно. Едната иска дрехи, другата пари или скъпоценности, но най-малкото момиче иска нещо несъществуващо, нещо фантастично. Например, тя желае „ein singendes, springendes Löweneckerchen“ („пееща, пролетна лъвска чучулига“) или катерица на име Скръб, или бяла мечка на име Валемон, или бяло куче от планината, или някакво подобно очевидно причудливо нещо. И когато бащата го намери – лъвската чучулига, бялата мечка, вълка или катерицата на име Скръб – то казва: „Добре, можеш да ме имаш, но в замяна дъщеря ти трябва да се омъжи за мен.“ И така, чрез някаква желана фантазия момичето си навлича тази съдба.
Тук той е заменен от Делфийския оракул, което не е много по-различно, ако си дадем сметка, че оракулът е бил просто мястото, където хората са искали с помощта на медиум обяснение на настоящата констелация на колективното несъзнавано. Дори преди най-големите военни и политически начинания гърците никога не пропускали да се консултират първо с констелацията на колективното несъзнавано, за да разберат дали тя е благоприятна за война или не. Това е било много мъдро и съответства на факта, че до Първата световна война японският парламент все още официално се е консултирал с Идзин преди големи действия, и мисля, че ако се бяха консултирали с него преди Втората световна война, може би щяха да се справят по-добре. Там те вече бяха „просветени“ от това, че ние не правим това.
Следователно може да се каже, че нещо от колективното несъзнавано изразява желанието за съюз на Ерос и Психея и за въплъщение на Венера. Това е желанието за божествен брак между мъжкия и женския принцип. Тъй като Венера е майка на Ерос, а Психея е Венера, тук става дума за известния митологичен hieros gamos („свещен брак“) между майката-дъщеря-сестра и собствения ѝ син, но този път в частично въплътена форма, тъй като не само архетипният образ на Венера се приближава до човешкото царство, но и целият образ на свещения брак слиза на земята.
Момичето е изложено на планината и е оставено там за брак, който води до смърт. Хиерос гамос често митологично се отъждествява с преживяването на смъртта, така че това не е само игра на думи на Апулей, защото Психея преминава през един вид очакване на преживяването на смъртта. Това е изтъкнато и от Меркелбах, който казва, че тази първа част от любовната връзка на Ерос и Психея всъщност е нещо, което се случва в Отвъдното, в подземния свят на смъртта, макар и в нейния блажен аспект. Това е така, защото Психея е отнесена от вятъра в някаква нереална, отвъдна, магическа ситуация, далеч от всякакъв човешки опит и съществуване, където е обслужвана от невидими слуги и се съединява с невидим партньор.
Подземният свят, който е идентичен с несъзнаваното, тук показва своята райска, феерична, примамлива и приспивна красота, а Психея е въвлечена в неговото вълшебно царство. Всеки път, когато между мъжа и жената настъпва по-дълбоко любовно преживяване, се отваря друго измерение на реалността; едно божествено измерение нахлува в психиката и отмива нейната егоцентрична дребнавост. В него има елемент на романтична нереалност, който обикновено съдържа и всяко страстно любовно преживяване, поне в началните си етапи, един вид разцъфване на олимпийска пролет, където всичко е божествено и някак си нечувано реално. Ето защо влюбените хора са обект на присмех от страна на околните. Ако са мъдри, те изчезват от човешкото общество, изпадат от него, защото вече са в царството на боговете… (повече виж в: Мари Луиз фон Франц за дуалността „романтика-баналност“ в любовта )
Самата Психея може да бъде сравнена с всички млади митологични дъщери на великата богиня майка. От статията на Керени за мита за Коре и коментара на Юнг към нея в „Есета за науката за митологията“ научаваме повече за тези две фигури. Може да се приеме, че Психея е вариант на гръцката богиня Кора. Освен зрялата жена има и младо момиче, което просто представлява богинята майка в нейния подмладен вид. Майката и дъщерята са едно цяло по същия начин, както Отецът и Синът в християнската религия. Трябва обаче да се запитаме каква е разликата между богинята майка и богинята дъщеря и като цяло можем да кажем, разгледано mutatis mutandis, че богинята дъщеря е по-близо до човека, отколкото богинята майка, точно както Бог Отец е по-отдалечен от човека, отколкото Христос.
Същата разлика е валидна и по отношение на Кора. Девическата богиня е по-близо до човека, тъй като е по-въплътена форма на богинята-майка, а Психея би съответствала на една по-хуманизирана форма на Великата майка, форма, която почти напълно е достигнала човешкото ниво. Само името ѝ все още подсказва, че тя е божествена. Във великия мит за Деметра и Кора, Кора понякога трябва да живее с майка си в горния свят, а понякога с Плутон в долния свят. Психея също е свързана с подземния свят чрез един демон, който изглежда е бог на смъртта. Едва накрая тя е изкупена и отведена на Олимп. Така се вижда, че нейната съдба е нова вариация на стария мит за Деметра и Кора и че самата тя е въплътена форма на Великата майка. В психологията на мъжа този мит представлява проблемът да осъзнае и интегрира своята анима.
Ако човек е способен да интегрира анимата, да установи човешки контакт със своята анима, тогава той внася нещо архетипно в сферата на своята човечност. От страна на човека това би означавало да направи анимата съзнателна, но погледнато от страната на самото несъзнавано, това означава, че архетипът се въплъщава. Както смята Апулей, боговете са отдалечени от човека и с тях не може да се установи пряк контакт. Когато архетипът се появи като синхронно явление, не можете да направите нищо с него. Можете да видите смисъл в него, но не можете да му повлияете. Боговете са, така да се каже, архетипи помежду си, а сред тях е архетипът на майката – великата небесна царица. По-близо до човека идва Кора-Психея, архетипен образ, който навлиза в личното поле на човешкото его. Бих искала да илюстрирам това с един пример.
Млад мъж, който имал положителен майчин комплекс, сънувал богиня майка – огромна зелена жена с огромни зелени висящи гърди, която била доста ужасяваща. Той бягаше от нея в много сънища, затова го накарах да направи активно въображение върху съня, т.е. да предприеме контакт с нея в будна фантазия. Той се приближи до нея в една малка лодка и се опита да влезе в разговор с нея, но не можа да се доближи до фигурата, защото тя беше твърде страшна. Все пак той видя, че всичко това е свързано с комплекса му за майката и романтичната му почит към природата. След това във външния живот влязъл в контакт с една красива, истерична жена, която се държала така, както би се държал един природен демон. Казах му, че трябва да поговори с тази жена вътре в себе си, и когато го направи, тя каза: „Аз съм същата като зелената, с която не можа да говориш„. Тази ирационална, котешка жена каза, че е безсмъртна! Той казал, че не приема това, но тя му отговорила, че е началото и краят, което означава, че е Бог. Тогава започнал дълъг разговор, в който трябвало да се обсъди наново цялото му Weltanschauung. Той трябваше да преразгледа цялото си отношение към живота, което тя малко по малко разкъсваше на парчета. Зелената жена на първото ниво беше практически недостъпна, а на следващото стъпало беше фигурата на Кора, която имаше лична връзка с него и с която той можеше да установи контакт…
Видяхме, че Психея и Венера са два аспекта на един и същ архетип, като Венера символизира по-скоро анимата, която е смесена с майчиния образ, а Психея – действителната анима, която вече не е замърсена с майчиния образ. Можем да си представим архетипите като атомни ядра в полето на несъзнаваното. Най-вероятно там те се намират в състояние, при което всеки елемент се влияе от всички останали.
По този начин един архетип в несъзнаваното е по някакъв начин идентичен и с цялото несъзнавано. Той съдържа в себе си противоположностите: той е всичко, мъжко и женско, тъмно и светло, всичко се припокрива. Едва когато архетипът се доближи до прага на съзнанието, той става по-отчетлив. В нашата история Венера негодува, че тя, всемогъщата богиня в Отвъдното, сега има съперница на земята. Това е широко разпространен проблем в късната античност.
Той се появява с вариации например в така наречените „Песни на падналата София“, които са написани около времето на Апулей. Според някои гностически системи, особено в книгата „Пистис София“, в началото на сътворението заедно с Бога е имало женска фигура или спътница: София, Премъдрост. В апокрифите на Стария завет тя също е представена като Премъдрост Божия. (Вж. Песен на песните, Иисус Сирах и Притчи.) Там тя казва: „Преди Бог да сътвори света, аз бях там. Играех си с Него. . . .“ Но тъй като според християнското учение Бог не е женен и няма женска спътница, тълкуването на тези текстове е създало известни затруднения на отците на Църквата, които поради това са казали, че това е предвъплътената форма на „anima Christi“ преди въплъщението му.
В много гностически системи се казва, че София е била с Бога в началото или преди сътворението, но по-късно е потънала в материята и е била откъсната от Бога. Загубила е връзката си и търсейки Го, когато е гледала надолу в материята, е видяла демон с лъвска глава, Ялдабаот, и е помислила, че това е Бог Отец, и се е спуснала надолу, а Ялдабаот я е хванал. Съществуват много красиви песни и стихотворения, в които тя се обръща към Небесния Отец с молба да ѝ помогне да се освободи от материята и от замърсяването си с демоните и с Ялдабаот.
Гностиците в късната античност са били философите и мислителите в ранната Църква и неслучайно са разширили мита за падналата София, защото, както казва Юнг, ако човек се идентифицира с Логоса или интелекта, неговата емоционална и чувствена страна попада в несъзнаваното и трябва да бъде изкупена оттам. Тогава душата му се замърсява с примитивната хтонична страст. Този мит, разработен най-вече от гностиците, е забравен, след като Църквата решава да изгони гностическите философи и да обяви системата им за ерес.
Ако сравним въплъщението на Бога Отец в Христос с въплъщението, което се случва в историята за Амор и Психея, ще получим различни образи. Бог слиза от небесната сфера, грижливо пречистен от всяка macula peccati, и приема човешки облик. В паралела на нашата история въплъщението на богинята не е същото. Венера не слиза и не се въплъщава в женско същество, а вместо това едно обикновено женско същество е издигнато и смятано за олицетворение на Венера и бавно се издига до Олимп.
В развитието на католическото учение Дева Мария също е първо обикновено женско същество, което бавно, чрез историческите процеси, се издига до почти божествен ранг. По този начин при въплъщението на мъжкия бог има слизане в човечеството и в материята, а при въплъщението на женската богиня – издигане на обикновеното човешко същество до почти божествена сфера. От една страна, имаме работа с материализирането на абстрактния логос, а от друга – с одухотворяването на материята. Последният процес и днес е в своето начало.“
източник : Amor & Psyche – Мари Луиз фон Франц, „Златното магаре на Апулей“
Следва продължение: Ерос е Puer Aeternus
