Това, което в клиничната психология се диагностицира като ендогенната депресия, в духовната традиция се нарича „тъмната нощ на душата„. И това е особено важно да се знае от хората, страдащи от дълбоки депресивни състояния без да има външна причина за това. Всъщност, именно това знание е най-добрата подкрепа за справяне с този вид депресия.
В дадения случай са въвлечени естествени процеси на растеж, промяна и вътрешно зреене, затова единственото, което можем да направим за тях, е да ги разберем. С разбирането идва и приемането. А приемането води до вътрешното ни оцялостяване и интеграция на сянката – целта на процеса на духовна трансформация.
Тъмната нощ на душата е последната – пета, от психичните кризи, за които пише Роберто Асаджиоли в статията си „Нервните заболявания при духовното израстване“. Това е важно да бъде разбрано правилно, за да бъде третирана именно като духовна криза, а не психична болест. В понятията на създадената от него психотерапия това означава, че този вид депресия трябва да се лекува не със средствата на личностния психосинтез, а на духовния психосинтез.
„Когато процесът на трансформация достига връхната си точка, неговият решаващ, последен етап, често се съпровожда със силни страдания и вътрешна мрачност. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”. Външно то прилича на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия.
Нейните признаци са: състояние на тежка подтиснатост, стигаща до отчаяние; ясно изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство на парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и възпиране по отношение на всякаква активност. Някои от тези симптоми могат да се проявят в по-малко изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат нивото на “тъмната нощ на душата”. Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да си мислим, не поражда болестен процес. То има своите духовни причини и дълбоко духовно значение.“
Роберто Асаджиоли, „Нервните заболявания при духовното израстване”
С други думи, тъмната нощ на душата е напреднал етап на духовно развитие, затова се казва, че „най-тъмно е преди зазоряване“. Това е период на „вътрешна сухота“, както го нарича свети Йоан от Кръста, в който човек се чувства самотен, изоставен, отчаян, откъснат и объркан. Състоянието много прилича на духовната умора, за която писах в предишна публикация. Има изтощение от извървяния път, но няма никакви знаци, че неговият край е близо. Даже напротив. В началото човек е вървял по Пътя си с много ентусиазъм и вдъхновение, но колкото повече напредва по него, толкова повече ги загубва.
„Чувството, че сме попаднали в бездна, може да продължи секунди, дни, седмици, години. Близките и приятелите ни не разбират какво изживяваме и както и да се опитат да ни помогнат, не могат да заглушат отчаянието ни. Духовният път, който следваме, е станал скучен и сякаш не води никъде. За човека, свикнал да живее в съзнателно общение с Необятното, тази тъмна нощ е като мъчителна суша без следа от божествена помощ. Тежестта на външния свят притиска душата и задушава сърцето. Може би в края на краищата Бог не съществува и просветлението е измислица. Отвътре не долавяме нищо, освен безпътица и чувство на пълна самота. Мъчителните емоции на егото ни убеждават, че няма да преживеем това състояние, че ще умрем и това ще е добре.“
Майкъл Бекуит, „Духовно освобождение – разгърни пълния си потенциал”
Това е причината тъмната нощ на душата да се преживява като време на дълбока самота и отчаяние. Дотогава човек е вървял напред, практикувайки отдадено и старателно различни духовни практики, отдавал се е на размишления, четял е различни духовни книги, но ето че е дошъл момент, в който нещата не само че не стават по-добре, а и дори се влошават. Именно в този момент на объркване е добре да знаем за съществуването на тъмната нощ на душата, защото вероятността да преминаваме през нея е голяма.
Това, което за земното аз изглежда като връщане назад, според духовните книги обаче е акт на върховна благословия. То е дар, който носи потенциала за най-дълбокото духовно пречистване и трансформация. Думата, която постоянно се повтаря в книгите на свети Йоан от Кръста (на който дължим понятието за „тъмната нощ на душата“ и най-пространното му описание), е сухота.
„Самите кости изсъхват от тази жажда и естествените сили отпадат и тяхната топлина и сила преминават поради интензивността на любовната жажда, защото душата чувства, че тази жажда е живителна.“
свети Йоан от Кръста, „Тъмната нощ на душата“, книга първа
В моя опит тази сухота е преживяването, когато нещата от външния свят вече не те зареждат с енергия, но ввсе още нямаме достъп до вътрешния източник на подхранване. Застанал си между тези два свята – вътрешния и външния, без да си свързан с нито един от тях. Няма връщане назад към обичайните източници на удоволствие, а пътят напред (и навътре в себе си) изглежда не по-малко невъзможен. Чувството е, че много близо до смъртта.
„Увиснали в пространството между два свята — на досегашното си съществуване и на следващото ниво на осъзнаване — се питаме дали духовните ползи ще могат да компенсират изтощителните усилия да продължаваме напред. Когато дълбоко се предадем на духовния живот, се изправяме пред откритието, че каквото и да мислим, че знаем, в действителност знаем много малко. Все едно сме си легнали с мисълта, че знаем нещо, а на сутринта казваме: „Ами аз… аз не знам нищо“.
Майкъл Бекуит
Много важно е да се разпознае дали става дума за обикновена депресия или за тъмната нощ на душата, защото първото се лекува с обичайните средства на психотерапията, а през второто търпеливо се изстрадва. И в двата случая става дума за необходимостта нещо в живота ни да се промени, но промяната пре първото е в арсенала на его-волята, а промяната при второто е точно обратното – капитулация на его волята. Друга дума за този вид промяна е трансформация. Това е период на дълбоко безсилие, защото човек е свикнал да прави нещо, за да променя нещата, но е стигнал до момент, в който вече не знае какво още да направи. Или, по-точно, не иска нищо повече да прави.
„Тъмната нощ на душата е много различна от обикновената тъга, депресия или мъчително безпокойство. Тя е дълбокото изживяване, за което мистичните традиции говорят като за духовен катализатор, заплашващ да разбие егото и чувството за отделеност от Цялото. Попаднали в нейния мрак, искаме да знаем само едно — как да изкараме нощта?“ Майкъл Бекуит
Това е така, защото според същия автор:
„Тъмната нощ на душата се случва на хората, които взимат насериозно своето еволюиране и пробуждане. Човек трябва да е квалифициран в съзнанието си за подобно преживяване, защото то не е някаква духовно романтична представа или духовна сапунена опера, за която да се напише либрето. Изхождам от личен опит, когато казвам, че тъмната нощ слага край на живота ви такъв, какъвто го познавате, включително на онези части, които много бихте искали да задържите и никога да не променяте.
Заемете ли се сериозно с Духа, Духът се заема сериозно с вас и резултатът е преквалификация на съзнанието.“
Изглежда, че целта на въпросната „преквалификация“ е прехода на его-волята към по-дълбокия център на личността. В духовните традиции той се нарича предаване на Божията воля, а в аналитичната психология на Юнг – преместване на центъра на Аза от емпиричната личност към архетипа, от който произлиза – архетипа на Цялостната личност. Свети Йоан пише, че по време на тъмната нощ на душата осъществява преходът от размишление към съзерцание, а Майкъл Бекуит го описва така:
„Може да сме прочели стотици духовни книги, да сме седели в нозете на много духовни учители и да сме посетили всички известни духовни места, но вътрешно да не сме осъзнали особено много; или да сме се отдавали на интелектуални метафизични разговори с чувството, че сме образец на духовното познание. За свое щастие може би сме стигнали мъдрия момент, когато сме достатъчно смирени да признаем, че все още знаем много малко. Това е така нареченото „позитивно незнание„, защото показва вътрешна нагласа на откритост и чувствителност, на съзнателно приемане, че до себереализацията има още път — и че всъщност пътуването е безкрайно.“
Става ясно, че чувството на безсилие и отчаяние, усещането за безпомощност и безпътица са най-основните характеристики на периода на „тъмната нощ на душата„.
„Всички мистици, мъдреци и пробудени учители, за чийто живот съм чел, са минали през своята тъмна нощ на душата. Всъщност след като веднъж са получили нейните дарове, те са се молели да дойде пак! Книгата „Тъмната нощ на душата“, написана през XVI век от монаха кармелит Свети Йоан Кръстни, е изключително ценен пътеводител и класика в мистичната литература. В една от строфите той пише: В тъмна нощ, разпален от любовни копнежи — о, какво щастие! И още: Изтърпяването на тъмнината е подготовка за великата светлина.“ М. Бекуит
Смисълът на този вид преживявания изглежда дълбоко парадоксален и неразбираем. Въпреки това може да намерим логично обяснение на случващото се в идеята за дуалността като истинската същност на човешкия живот на Земята. В разглеждането на светлината и тъмнината като две страни на едно и също нещо. В този смисъл тъмната нощ на душата е бременна със светлината на раждащата се нова самоличност.
В алхимията тъмната нощ на душата се нарича „нигредо„. За този етап Юнг пише:
„Тъмнината има съответствие в алхимическото nigredo, което настъпва след coniunctio, когато женското е приело мъжкото в себе си. От nigredo произлиза камъкът, символът на безсмъртната цялостна личност.“
Дуалността на човешкия живот поставя на изпитание търсещия Светлината като го поставя в съприкосновение с пълната противоположност на това, към което той се е устремил. Ето още пояснения по тази тема от М.Бекуит:
„За Духа светлината и тъмнината са еднакви — няма разделение, няма разлика. Един от любимите ми източници на подкрепа по време на тъмна нощ са стиховете от Псалм 139: „Възляза ли на небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти. Взема ли крилата на зората и се преселя накрай море — и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи. Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ, но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата — като светлина. Защото Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен.*
[* Псалм 138:8–14.]“
Тази публикация стана дълга, но знам, че макар и не много, има хора, които преминават през това състояние. Знам от личен опит колко мъчително може то да бъде, затова сега с желание го споделям. Защото знанието помага. Това е причината свети Йоан от Кръста да напише две книги за „Тъмната нощ на душата“, а Майкъл Бекуит – книгата „Духовно освобождение – разгърни пълния си потенциал”, от която са цитатите по-горе.
Знанието е това, което и Роберто Асаджиоли препоръчва като основно средство за помощ при справяне с това състояние:
„В периода на “тъмната нощ на душата” помощта става още по-трудна заради това, че човек като че ли се намира в плътна мъгла, той е потопен в своите страдания и светлината на духа не достига до неговото съзнание. Единственото, което може да се направи, е да му се повтаря непрекъснато, че състоянието му е само временно, а не постоянно, защото мисълта, че е постоянно, хвърля пациента в дълбоко отчаяние. Препоръчваме също така устойчиво да му се внушава, че тези мъки, колкото и тежки да са, имат такава духовна ценност, съдържат в себе си зародиш на такова високо щастие, че ще дойде време, когато той ще ги благославя. Така ще помогнем на пациента да понесе страданието с покорност и смирение.“ Роберто Асаджиоли
Духовната ценност на тъмната нощ на душата е трансформация на най-дълбокото възможно ниво. На мястото на сухотата, за която говори св. Йоан, по-късно билкавт соковете на любовта, на мястото на безсилието – идват сили от друг порядък, на мястото на объркването – яснота, която е различна от яснотата, породена от разсъжденията на ума.
„Ако се съпротивляваме или се опитваме да съкратим този процес на трансформация, ще си попречим да пожънем плодовете му в тяхната пълнота. Ако обаче се отворим за него и се потопим изцяло, опознавайки всички негови аспекти, ще пробием илюзиите на егото и ще прозрем истинската посока, в която с любов и мъдрост ни води нощта. Като с готовност й се предадем, без да поставяме ограничения във времето, ние приканваме дълбоката трансформация.“ М. Бекуит
Последното изречение за мен е особено важно. Защото този може да продължи доста дълго. Според Уикипедия тъмната нощ на Свети Йоан от Кръста е продължила цели 45 години, а майка Тереза е била в такъв период почти до края на живота си през 1997 година (започвайки от 1948 година). Вероятно в дадения случай става дума не за тъмната нощ на душата, а за тъмната нощ на Духа . Това е разграничението, което свети Йоан прави в своите две книги. Втората тъмна нощ на Духа, е още по-мъчителна от първата (виж паралелите между тези два етапа и етапа на Новораждане и етапа на Посвещение, който го следва).
Търпението по отношение на вътрешните процеси на зреене обаче е еднакво важно за двете „тъмни нощи“. А това, което помага да бъдем търпеливи, е нагласата за отпускане и приемане, в която си казваме:
„Вече не се боря с неприятните обстоятелства, чувства и преживявания, от които не мога да видя незабавен изход. Вместо това се вслушвам в посланието им и приемам даровете им. Когато всичко изглежда тъмно, продължавам да вървя с увереност и упование, защото знам, че се намирам в процес на развитие и Духът в мен ме направлява и осветява пътя ми.“ М. Бекуит
Основното предизвикателство на периода на тъмната нощ на душата е да не се поддадем на отчаянието. Затова е много важно да не губим надеждата. Надеждата, която идва от знанието, че „най-тъмно е преди зазоряване„. Че рано или късно утрото все пак ще настъпи.
Камелия Хаджийска
