Мисля, че ако знаех това навремето, щях да си спестя доста терзания. Става дума за третия вид страдание, за който се говори в будизма – т.нар. „всепроникващо страдание“. Защото аз определено страдах и то с дълбочина, която беше по-голяма от всичко преживяно до този момент, но не намирах никаква рационална причина да се чувствам така, напротив. Основните неща от външния свят, които ме бяха тревожили години наред, вече бяха разрешени и ми беше трудно да намеря рационална причина за начина, по който се чувствах.
А аз се чувствах дълбоко празна и нещастна и неспособността да разбера причината за това ме караше да чета усилено. С времето прочетеното в книгите започна да внася яснота и разбиране за процесите, през които преминавах, и немалка част от това вече съм споделила тук в сайта. Най-точната дума за описване на този вид страдание обаче открих в будизма – в учението за Четирите благородни истини, което обяснява природата на дукха (човешкото страдание). В това учение се говори за три различни вида страдание, като третият от тях е „всепроникващото страдание“ или „страдание от съставността на нещата“. Причината за това страдание е, че човек преживява непостоянството на всичко съставно. То е най-финото от всички останали – човек започва да го усеща, едва когато тежестта на другите два вида страдание отслабне.
Обикновено ние познаваме другите два вида страдание – „страдание от страданието“ и „страдание от промяната„, които са свързани с осуетяване на нашето желание за живот без болка и нуждата ни от сигурност. „Страдание от страданието“ възниква всеки път, когато човек се съпротивлява да приеме факта, че в живота има болка и че тя е нормална част от това да си човешко същество в тяло. „Страдание от промяната“ в будизма се нарича страданието, породено от привързаността ни към постоянството, която влиза в конфликт с базисния екзистенциален факт, че всичко в живота ни се променя, че не можем да задържим безкрайно нещата, които ни носят наслада и радост. Това, което в началото се е преживявало като радост и удоволствие, по-късно се превръща в източник на страдание. Третият вид страдание се описва като „толкова фино, че на фона на привичното състояние на ума обикновените същества не го усещат и то се осъзнава, когато първите два вида вече са отслабени“.
За мен не е трудно да видя връзката между описанието по-горе за всепроникващото страдание в будизма и това, което казва Юнг за анализата, а именно, че трябва първо да се разрешат външните проблеми, за да се освободи човек за срещата с по-дълбоките вътрешни проблеми. Въпреки че това правило има изключения, т.е. процесите може да започнат паралелно и без да сме решили проблемите си от външния свят, едно е сигурно – тази среща с по-дълбоките пластове на нашия психичен живот е болезнена. Защото това е срещата с Ерешкигал, царицата на подземното царство, когато лично преживяваме ритуала на смъртта и разделянето с всичко, с което сме били свързани или идентифицирани.
Това, което за юнгианската анализа е нигредото (депресията като архетипно преживяване и начало на индивидуационния процес), в християнската литература е тъмната нощ на душата, за Екхарт Толе е плътното болково тяло, а в учението за четирите благородни истина на Будизма – всепроникващото страдание. Оказва се, че необяснимата за рационалния ни ум безпричинна дълбока тъга и нещастност, все пак си има своята причина и макар че различните автори и традиции да й дават различни имена, тя се отнася до едно и също нещо. То е задействане на духовни процеси, защото е дошло време его-стратегиите за справяне с нещата от живота да отстъпят своето мястото на сили от по-висок, трансперсонален, порядък.
Най-характерното за този вид страдание е дълбокото усещане за празнота и самота, произтичащо преживяването на нетрайността на нещата от живота и осъзнаването, че или късно всичко се разпада. В моя опит към него беше добавено и чувството, че между мен и външния свят е спусната дебела стена. Това че стената е прозрачна, другите хора ме виждат и аз мога да ги видя, не я правеше по-малко реална. Всъщност тази стена е едно от най-реалните неща, които съм преживявала във вътрешния си живот – птиците бяха там, хората бяха там, развлеченията – също, слънцето грееше на небето…, но нищо не можеше да породи радост от това, че ги има.
Най-добре това състояние го описа една моя клиентка, чийто невръстен син се беше разболял от една от най-усложнените форми на диабет и тя трябваше постоянно да следи нивото на захар в кръвта му, защото всяко отклонение от нормата беше животозастрашаващо за него. В телцето на детето беше имплантиран уред, който постоянно показва какво е състоянието на кръвта след всяко хранене, емоция или нещо друго. „Най-непостоянното нещо в живота е нивото на кръвната захар в тялото на сина ми“, каза тя на нашата среща. Преди да се открие тази диагноза, тя била изключително позитивен и щастлив човек – радвала се на птичките, на тревичките, на всичко. Малките неща в живота носели огромна радост в живота й, била изпълнена с дружелюбие и любов. След диагнозата на сина й, обаче, животът й се беше превърнал в кошмар. Довършвайки своя разказ тя добави: „Сега дори птиците навън и слънцето в листата на дърветата ме изпълват с отвращение“.
Обръщаме се към духовността (или психотерапията), когато имаме проблем. Когато страдаме. Проблемът е, че ако въпросите, които си задаваме, са породени от „всепроникващото страдание“, его-ориентираната психотерапия не може да помогне. Със сигурност тя може да помага за решаване на човешките проблеми, но само ако нашето страдание е от първите два вида. Защото това й е работата – да ни помага да постигаме своите желания със силата на ума, намерението и волята. Когато обаче на сцената на психичния ни живот дойде времето за среща с най-дълбокото и преживеем „страданието от съставността на нещата„, желанията ни се променят и отслабват. Няма как да е по-различно, ако вътрешните процеси на трансформация са те довели до точката, в която постоянно виждаш преходността на нещата. В момента, в който пожелаеш нещо, виждаш и неговия край. Виждаш как рано или късно даденото нещо се превръща в нещо друго – как раждането води до смърт, притежанието до загуба, срещата – до раздяла. В това е дарът на всепроникващото страдание – то прониква до самия център на костите ни, достигайки до пластове, до които не можем да достигнем докато сме в транса на нашите сетивни възприятия. Дебелата прозрачна стена се спуска, за да можем да отидем в по-дълбокото.
Първата от Четирите благородни истини на будизма гласи, че животът е страдание: „раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, скръбта, риданието, болката, мъката, отчаянието са страдание, обединението с неприятното е страдание, раздялата от приятното е страдание, неполучаването на желаното е страдание, накратко петте агрегати на привързването (материя, чувство, възприятие, умствени образувания, съзнание) са страдание.“ Втората от Четирите благородни истини ни казва коя причината за това страдание – това, че имаме желания. Докато сме в плен на нашите желания, ние постоянно ще се прераждаме и въплъщаваме в тяло, а тялото означава ограничение и преходност, раждане и смърт, болест и старост. Третата благородна истина в будизма ни казва, че краят на страданието може да настъпи само, когато се освободим от желанията, а Четвъртата – как да направим това, практикувайки правилните неща (т.нар. благороден осмократен път). Свободата от желанията е свобода от страданието, а самото страдание се преживява не чрез чувството за болка, мъка или тъга, но и като усещането за неудовлетворение и чувството, че нещо важно липсва.
Когато навлезем в етапа на всепроникващото страдание, силата на желанията започва да отслабва по един естествен начин. Тук опасността е да попаднем в капана на „желанието да не бъдеш„, което съпътства депресивните състояния. Това е стремежът да не преживяваш света, да бъдеш нищо, както и желанието да бъдеш отделен от болезнени чувства. Според будизма три са каналите, през които тече „жаждата“ (желанието) и те са: (1) желание за сетивни удоволствия, (2) желание да бъдеш и (3) желание да не бъдеш. Депресивността е желанието да не бъдеш. Когато дойде времето, това желание също трябва да бъде изоставено, защото в не по-малка степен ни свързва със страданието. Вероятно става ясно защо в подобна ситуация различните автори препоръчват не нещо друго, а неутралност (М.Тамура), присъствие (Екхарт Толе), медитация (Ошо), или трансцендиране на противоположностите (Юнг). Това са различните понятия за едно и също нещо – кой е правилният начин да се справим с третия вид желание (и страдание).
И така, безпричинното страдание всъщност си има своята причина. Тя е, че е дошло време да се разделим с много неща, с които дълго време сме били свързани. Когато успеем да осъществим тази раздяла е нормално да си позволим да скърбим и тъгуваме. Тогава обаче това няма да е разкъсващата мъка от нетрайността на всичко, което обичаме и с което сме свързани (или опожаряващия гняв, че нещата не са така, както на нас ни се иска), а естествената тъга по ограниченията и загубите, които животът неизбежно ни налага. Този процес приключва със смирение и „предаването като начин на живот“. Така разбираме, че това е била истинската причина за нещата, през което сме преминали, но докато сме били потопени в тях не сме разбирали защо ни се случват. На мястото на каузалната причинност от типа причина-следствие идва телеологичната причинност, в която причината се търси не в миналото, а в бъдещето – в целта на нашето развитие. Тогава разбираме и думите на Юнг, който казва: „Не съм аз този, който създава себе си, а по-скоро се случвам на себе си“.
Камелия Хаджийска
