Това е продължение на предишната статия за “Справедливото слънце”, в която представих една порода “червеи“. Става дума за тези мисли в ума, които разяждат психичното ни благополучие, като ни казват, че ние знаем коя е истината, цялата истина, истинската истина.
Сега ще представя една тяхна разновидност, която се отнася до убедеността, с която приписваме причините за случващото се в живота ни, но без да сме ги подложили на проверка. Социалната психология нарича обясненията за причинно-следствените връзки между нещата „каузална атрибуция“ (от латинските думи “causa” – причина, и “attributio” – приписвам) . Тези обяснения стават „червеи„, т.е. подкопават нашето психично здраве, само когато те не са верните, а ние дори не се сещаме да се усъмним в това, което те ни казват.
А ние постоянно всекидневно произвеждаме подобни мисли: “На какво се дължи главоболието ми днес? На това, че снощи си легнах късно? На стрес? На транзитите на Луната? На месечния ми цикъл? На храната? На високото ми кръвно налягане? На конфликта вчера с мъжа ми? Или може би защото ми е направена магия?”
Ето друг пример: “На какво се дължи дискомфортът, откакто започнах прочистващия хранителен режим? На лечебна криза, която трябва да изтърпя, докато премине? На това, че не съм го започнал в неподходящ момент? Или, защото не съм избрал подходяща за моя организъм пречистваща диета?”
Обичайните грешки, които правим в областта на приписването на причини, са в областта на това кой за какво е отговорен. Невротичният тип личност е склонен да вижда причините за случващото се в собственото поведение и грешки и да надценява своята зона на отговорност. Затова постоянно се чувства виновен и напрегнат. Обратният на него тип – психопатният, е склонен да вижда причините за случващото се вън от него. Той никога не е виновен, проблемът е на другите. И в двата случая приписването на причини там, където липсват такива, води до объркване и конфликти. За невротика обикновено това са вътрешни конфликти, за психопата – външни.
Дори и да не изпадаме в тези две крайности, може да ни се наложи да си отговорим на въпроси от рода на: “Защо моят колега се държи с мен по този начин?” или “Каква е причината за моята депресия?”.
От това къде ще видим причините за дадено нещо произтичат две много важни последствия – (1) как ще се почувстваме и (2) какви мерки ще предприемем, за да решим проблема. Ако решим, че колегата ни се държи раздразнително с нас, защото преминава през труден период в живота си, ще се почувстваме по един начин. Съответно ще реагираме много по-толерантно и без да го приемаме лично. Но ако решим, че неговото поведение се дължи на преднамерено лошо отношение, което има за цел да ни унижи, ще се почувстваме различно. Съответно и ще реагираме различно.
За да бъдат нещата още по-объркващи, симптомите на проблема може да са подобни, но причините зад тях – различни. Прилича на това да решим на какво се дължат пъпките по тялото ни. На хранителна алергия? Невродерматит? Слънчева алергия? Някакъв друг вид кожна болест? Това, което виждаме, са пъпки, но причината за тях е различна. Съответно различно ще бъде и тяхното лечение. Когато става дума за психични проблеми, нещата не са по-различни – от правилното поставяне на диагнозата зависят нашето психично здраве и благополучие.
Ако решим, че депресията ни се дължи на погрешни начини на мислене или на травмиращи фактори от детството, ще отидем на психотерапевт, работещ в традицията на его-ориентираните психотерапии (например, когнитивна психотерапия, психоанализа). Но ако решим, че нашата депресия е израз на “тъмната нощ на душата”, може да потърсим подкрепа от психотерапия, който отчита духовното измерение на човека (например юнгианска анализа, психосинтез, трансперсонална психология), или просто да се доверим на несъзнаваното и скритите процеси на самолечение. Също така, ако знаем, че тъмната нощ на душата продължава дълги години, няма да се обвиняваме, че нещата при нас стават толкова бавно.
И така, когато знаем, че приписването на причини е мисловно действие с огромни последствия в живота ни, ще ни е по-лесно да го забелязваме и да го подлагаме на проверка. Когато си дадем сметка, че приписването на причини има силата на поставяне на диагноза, а диагнозата може да не е вярна, ще бъдем много, много предпазливи, когато я поставяме.
Разбираме, че е правилната, ако ни доведе до решението на проблема. Преди това обаче е дългото и мъчително изследване на многобройните аспекти на това, което ни измъчва.
Камелия
