Това е продължение на предишната статия за “Справедливото слънце”, в която представих една порода “червеи“, разяждащи психичното ни благополучие – тези мисли в главата ни, които ни казват, че ние знаем коя е истината, цялата истина, истинската истина. Сега ще представя една тяхна разновидност, която се отнася до тези от тях, които по неподлежащ на съмнение начин ни казват коя е истинската причина за нещата.
За да ги опиша, ще използвам едно понятие от социалната психология – „каузална атрибуция“, което се отнася до обясненията, с които приписваме причините за случващото се в живота ни. Идва от латинските думи “causa” (причина) и “attributio” (приписвам) и обяснява нашата базисна нужда да разбираме причинно-следствените връзки в света, в който живеем.
А ние постоянно всекидневно произвеждаме подобни мисли: “На какво се дължи главоболието ми днес? На това, че снощи си легнах късно? На стрес? На транзитите на Луната? На месечния ми цикъл? На храната? На високото ми кръвно налягане? На конфликта вчера с мъжа ми? Или може би защото ми е направена магия?”
Или ето друг пример: “На какво се дължи силния дискомфорт, откакто започнах прочистващия хранителен режим? На лечебна криза, която трябва да изтърпя, докато премине? Или съм го започнал в неподходящ момент? Или не съм избрал подходящата за моя организъм пречистваща диета?”
И докато за въпросите, свързани с външни и по-лесно контролируеми фактори, по-лесно можем да проверим (и разберем) каква е причината, която ги поражда, то когато става дума за неща и събития от вътрешен психичен порядък, нещата стават по-трудни. Обичайните грешки, които правим в областта на приписването на причини, са в областта на това кой за какво е отговорен. Невротичният тип личност е склонен да вижда причините за случващото се в собственото поведение и грешки и да надценява своята зона на отговорност. Затова постоянно се чувства виновен и напрегнат. Обратният на него тип – психопатният, е склонен да вижда причините за случващото се вън от него. Той никога не е виновен, другите са виновни. И в двата случая простото приписване на причини там, където липсват такива, води до недоразумения и конфликти. За невротика обикновено това са вътрешни конфликти, за психопата – външни. Но дори и да не изпадаме в тези две крайности, може да ни се наложи да си отговорим на въпроси от рода на: “Защо моят колега се държи с мен по този начин?” или “Каква е причината за моята депресия?”.
От това къде ще видим причините за дадено нещо произтичат две много важни последствия – (1) как ще се почувстваме и (2) какви мерки ще предприемем, за да решим проблема. Ако решим, че колегата ни се държи раздразнително с нас, защото преминава през труден период в живота си и има болна майка, за която да се грижи, ще се почувстваме по един начин. Съответно ще реагираме по-толерантно и без да го приемаме лично. Но ако решим, че неговото поведение се дължи на преднамерено лошо отношение, което има за цел да ни унижи, ще се почувстваме различно. Съответно ще реагираме различно.
Ако решим, че депресията ни се дължи на погрешни начини на мислене или на травмиращи фактори от детството, ще отидем на психотерапевт, работещ в традицията на его-ориентираните психотерапии (например, когнитивна психотерапия, психоанализа). Но ако решим, че нашата депресия е израз на “тъмната нощ на душата”, може да потърсим подкрепа от метод на психотерапия, който отчита духовното измерение на човека (например юнгианска анализа, психосинтез, трансперсонална психология). Или просто да се доверим на несъзнаваното и процесите на неговата скрита интелигентност. Също така, ако знаем, че тъмната нощ на душата продължава дълги години, няма да се обвиняваме, че нещата при нас стават толкова бавно.
Когато разберем, ама наистина разберем, колко погрешни може да бъдат нашите предположения, една огромна част от мислите, които разяждат нашето щастие, престава да има власт върху нас. Когато знаем, че приписването на причини е мисловно действие с огромни последствия в живота ни, ще ни е по-лесно да го забелязваме и да го подлагаме на проверка. Когато си дадем сметка, че приписването на причини има силата на поставяне на диагноза, а диагнозата може да не е вярна, ще бъдем много предпазливи, когато я поставяме.
Също така симптомите на проблема може да са подобни, но причините зад тях – различни. Прилича на това да решим на какво се дължат пъпките по тялото ни. На хранителна алергия? Невродерматит? Слънчева алергия? Някакъв друг вид кожна болест? Това, което виждаме, са пъпки, но причината за тях е различна. Съответно различно ще бъде и тяхното лечение. Когато става дума за психични проблеми, необходимостта за още по-голяма бдителност при поставянето на диагноза нараства, защото от правилното й поставяне зависят нашето психичното благополучие и здраве, душевната ни хармония и пълноценните взаимоотношения с другите.
Ще разберем, че причината, която приписваме, е правилната, ако ни доведе до решение на проблема. Преди това обаче е диагнозата. Ако ви е трудно да я намерите, а се чувствате разстроени и объркани, можете да започнете с тази: „Имам червеи в главата си“. Лечението на подобна диагноза е: проверка, изследване, наблюдение, съмнение, критическо мислене… В резултат на подобни действия гадинките, които човъркат в мозъците ни, ще измрат и изведнъж ще прозрем решението.
Камелия Хаджийска