Яков се бори с ангела

„А през нощта Яков стана, взе двете си жени и двете си робини, както и единадесетте си синове и преброди река Явок. Всички тях той преведе на другия бряг, преведе и всичко, което притежаваше. А Яков остана сам. И ето с него до зори се бори един Мъж. Мъжът, като разбра, че не може да надвие Яков, по време на борбата го удари по бедрото така, че навехна ставата на Якововото бедро. Той му каза: „Пусни Ме, защото вече се зазори.“ Яков отговори: „Няма да Те пусна, докато не ме благословиш.“ Мъжът попита: „Как ти е името?“ Той отговори: „Яков.“  Тогава мъжът каза: „Отсега няма да се наричаш Яков, а Израил – нали ти се бори с Бога, както и с човеци, и излизаше победител.“
Битие, 23-29, Глава 32
Дълго време моето мислене по отношение на  духовния път на човека е било формирано от автори като Екхарт Толе, Байрън Кейти, Майкъл Тамура, Йехуда Бърг, Скот Килоби, Ричард Ръд. Разбирала съм защо техните послания за справяне със страданието, което идва от по-дълбоките пластове на личността, толкова много си приличат – само чрез нагласата за присъствие/приемане/неутралност/предаване/въздържане от реакция/позволение/несъпротивление на страданието, можем да случим процесите на вътрешното оцялостяване. Подобна нагласа наистина е единственият път за интеграция на болезнената половина от живота в материята.  Има обаче една малка подробност с огромна важност. И тя е, че приемането не се случва чрез съзнаваните ни усилия да приемаме. Точно обратното, то идва като резултат от дълъг процес на съпротивление и битка, чиято енергия се натрупва във времето, достига кулминация и, по принципа на енантиодромията, най-сетне води до дългоочакваната духовна капитулация. Преди това обаче е битката и то каква епична битка!
Преди да получи просветление Екхарт Толе е имал дълги години битка със своята суицидна депресия. Просветлението е дошло в момент, в който той си казал, че не издържа повече, че не може повече да понася себе си. Тогава дошла мисълта, която е отключила трансформиращото преживяване: “Ако аз съм този, който мрази себе си, значи сме двама? Кой от нас тогава е истинският?” Шокът от този въпрос го оставил безмълвен. Тогава дошъл един друг глас, който му казал да не се тревожи, да се отпусне. Тогава пропаднал в черната дупка, а когато на сутринта се събудил, разбрал, че всичко е любов.
След като получава просветление и посвещава години наред, за да разбере случилото се с него, Екхарт Толе става световно признат духовен учител и вдъхновител на милиони хора по света. Основното послание в неговото учение е нагласата за присъствие, за неидентификация с болезнените преживявания от колективните пластове на общата ни душа, които той нарича “плътно болково тяло”.  Аз много харесвам това послание, защото е истински  алхимично –  използва страданието в неговото истинско предназначение, а именно като средство за разрушаване на идентификациите на егото и неговите привързаности. И, най-вече – за превръщането му в съзнание. Значимият въпрос тук е, че той самият не е стигнал до просветлението чрез нагласата си за присъствие и неидентификация с болезнените преживявания, а чрез съпротива към дълбокото си нещастие и яростна самоомраза. При това, за дълги години.
Същото се отнася и до Байрън Кейти, автор на книгата “Да обичаш това, което е”.  Тя също е достигнала до преживяването на тотално приемане на това, което е, след като е преминала през тоталното неприемане на това, което е. В психиатричната болница, където е дошло нейното трансформиращо преживяване, тя е стигнала до дъното на самоотхвърлянето, чувствала се е крайно виновна и недостойна.
Това са два примера с двама духовни учители, стигнали до върховното преживяване, за което всички духовно търсещи хора мечтаят – просветлението, но не като са практикували това, което проповядват, а чрез дълги години на агония, самоомраза и борба с деструктивните сили, които ги нападат отвътре. Знам колко брутално тежки може да бъдат преживяванията от срещата с колективната тъмнина и разпознавам огромната им духовна сила в това, че са издържали на натиска на тези сили и не са посегнали на живота си. В момента на всеки   30 секунди някъде по света се самоубива човек и, когато цитирам библейската история на Яков с ангела, имам пред вид именно този вид битки.
Това е причината да поискам сега да направя това уточнение – интеграцията на деструктивната част у нас самите не минава чрез простата нагласа за приемане. Присъствието в плътното болково тяло не е пасивен медитативен акт на съзерцание, а огромно усилие да не позволиш на негативната емоция да повлияе на мислите и действията ти. В същността си то е вътрешна битка, а не пасивна релаксация. Нагласата да не се идентифицираш с преживяването в същността си е акт на съпротивление. Тя е усилието да не се поддадеш на проживяването, да не му позволиш достъп до ума и волята ти. Така, както крайният скептицизъм е условието за истинската вяра, така и способността за  съпротивление е условието за истинското приемане. Именно способността да издържиш до край и да не се предадеш, е предпоставката за истинското духовно предаване и капитулацията на егото, което се проповядва от духовните учители.
И тук идва другото – отнася се до способността на човек да може да удържа противоположностите в себе си. Да издържа на вътрешното напрежение, породено от антагонизма между вътрешните му части. Нагласата за присъствие/ приемане/позволение/въздържане от реакция, се отнася именно до способността да издържиш на вътрешното напрежение, защото – да се събуди индивидуационният импулс, означава да се събуди Ангелът. Това е момент, в който човек влиза във фазата на осъзнаваната дуалност и застава на кръста. Тъй като това е много трудна фаза, добре е човек да знае, че бог наистина накрая дава благословията си, но преди това трябва да покажеш, че имаш издръжливостта да водиш битките си с него.
Единият начин човек да се справи с напрежението е като насочи цялото си внимание към тялото, чиято функция е да бъде съд за смесване на противоположностите. Когато няма спорещи с реалността мисли, реалността престава да бъде непосилно бреме и започва да се преживява като чист енергиен феномен, чиято скрита благословия някой ден ще се излее върху този, който е издържал на разпъването кръста.
Другият начин е да осъществи диалог между вътрешните му части, които са в конфликт. Присъствието в плътното болково тяло наистина се превръща в пламъка на осъзнаването, но именно диалогът между двете части на Аза е това, което поражда разбиране. Яков трябва да се бори с Ангела, но също така е добре и да го изслуша, защото Ангелът има какво да му каже.
Затова предизвикателството е в този случай да направим отношението между двете ни части осъзнато. В противен случай изпадаме в порочния кръг, в който аз се мразя, затова че се мразя. По същия начин, по който присъствието в плътното болково тяло ускорява процесите на капитулация на егото, така и диалогът между конфликтните части също ускорява процесите на трансцендиране на конфликта. Затова значимият въпрос е да използваме ума си по правилния начин – не като средство за спор с реалността, а като средство за опознаване на тази реалност. Не като бойно снаряжение във вражеска битка между два противоположни лагера, а като инструмент за диалог между две части на Аза, които имат какво да си кажат една на друга.
Когато диалогът между тези две части се изчерпи, свършва и тъмната нощ на душата. А вътрешният ни герой, след като издържал в битката и се е борил чак до зори, най-сетне получава благословията на силата, която го е наранила.
„Отсега няма да се наричаш Яков, а Израил – нали ти се бори с Бога, както и с човеци, и излизаше победител.“