„Да се активира несъзнаваното, значи да се събуди божественото, Кундалини – да се започне с развитие на надперсоналното в индивида, за да се запази божествената светлина.“
К.Г.Юнг, „Психологията на кундалини-йога“
Колективното несъзнавано
Разпознаването на огромната значимост на подсъзнанието в психичния живот на човека дължим на създателя на психоанализата Зигмунд Фройд. Създателят на аналитичната психология Карл Юнг обаче отива още по-надълбокото. Отвъд личното подсъзнание, казва той, има един свят, който е огромен и фантастен. Това е светът на обективната психика – “колективното несъзнавано”. Корените му стигат до вечността и безкрая, където времето и пространството не съществуват. Това е и светът на архетипите – тези първични образи и идеи, които не са лични, а оформят психиката на всеки един човек. При определени обстоятелства те може да достигнат до човешкото съзнание под формата на мистични видения или разтърсващи преживявания, вариращи от екстаз до агония, от неземно блаженство до чувството, че си погребан жив под земята.
Юнг е познавал от личен опит как изглежда безкрайната дълбочина и мощ на колективната психика. Именно в нейното доказване, опознаване и правилният начин на взаимодействие с “нейните съдържания” е най-важният му научен принос. А срещата с тези съдържания едновременно е огромна опасност и благословия. Благословия, защото дарява с преживяването на безсмъртната част у нас и запалването на божествената искра в сърцето ни. Опасност, защото малкото ни Аз може да се идентифицира с тях и да си помисли, че е бог, или, най-малкото, богоизбрано. Тази опасност Юнг е наричал “инфлация на егото”, а в съвременната класификация на психичните разстройства (DSM-ІV) се разглежда като “мистичен опит с психотични черти” (в добавената през 1994 година от д-р Дейвид Лукоф нова диагностична категория “Религиозен или духовен проблем”).
Именно тя е причината да поискам да представя какво е “инфлация на егото”. Когато човек е предупреден, той може да избегне опасността и да я превърне в благословия. Ще може да навигира в първичния океан от образи и мощни преживявания, но без заплахата малката лодка на неговия Аз да бъде обърната от силните вълни.
Какво е “инфлация на егото”
Най-кратката дефиниция за инфлация на егото е идентификация на съзнателния Аз със съдържания от света на колективното несъзнавано (Юнг). А какво е “колективното несъзнавано” вече стана ясно. Всяка от тези думи се отнася до него: “обективна психика”, “свръхчовешко”, “богове”, “архетипи”, “трансперсонално”, “надличностно”, “първични образи”, „прима материя“ (в алхимията), “плерома” (в гностицизма), “кундалини” (в йога). Неговите съдържания се усещат като мощен прилив на енергия, образи и сънища, на видения и идеи, на силно вдъхновение и чувството, че си специален и имаш мисия. Но също така се появяват и по точно обратния начин – чрез чувството, че си изключително нищожен, крайно малоценен и недостоен, интензивно нещастен, празен, самотен, откъснат от света и безсмислен, без енергия и желание за живот, нечовешки раздразнителен и също толкова нечовешки уплашен.
Когато човек е в приповдигнатото състояние на това състояние му е трудно да си даде сметка, че има проблем. Колективното несъзнавано го е повдигнало нагоре и той се чувства окрилен. Проблемът идва, когато махалото започне да се движи в обратната посока и той с гръм и трясък падне обратно на земята. В това е проблемът от срещата с архетипите – те се проявяват в материята под формата на дуалност. Когато “влязат” в човешкото тяло, те се „разцепват” на две противоположни части, които във времето се редуват.
Лудостта идва, когато човек се идентифицира с преживяванията от по-дълбоките пластове на личността си. Той се люшка се между противоположните състояния, без да се усъмни в „истината“, която в този момент неговият ум му представя. Когато е на полюса на манията и екстаза, не помни, че толкова много пъти е бил в агонията, на дъното в ада. А когато се намира в ада, забравя да за преживяванията си от рая, където също неведнъж е бил. Едва когато започне да си спомня, се ражда вътрешният център – точката, която държи махалото, но не е самото махало.
Става ясно защо в случаите на среща със съдържания от колективните пластове на психиката е от критична важност да се развитие вътрешния наблюдател и неидентификацията. Той е единственият гарант да не се стигне до крайностите на лудостта, за който думите на Тадеуш Голас са особено подходящи: „Когато наблюдавате езерото, в главата ви не става мокро… Осъзнаването на безумието не е безумие.“
Проблемът е, че ако не знаем за съществуването на над-индивидуалните пластове в човешката психика, няма как да избегнем опасността от идентификация с тях. Преживяването е толкова лично и дори няма да ни хрумне, че те не е само наше, а идва от по-дълбокото, от колективното несъзнавано.Това е директният път към обсебването от съдържания на обективната психика – мисълта, че въпросното преживяване се отнася ЛИЧНО до теб, че САМ си си го причинил, че е ТВОЙ личен провал, щом не можеш да го подчиниш на личната си воля и че ТОВА ще продължи БЕЗКРАЙНО. Но това не е така.
Който е чел книгите на Екхарт Толе и познава описанието за „плътното болково тяло“, разполага с още един пример за това как изглежда този феномен от света на свръхчовешкото. Той нахлува отвътре в собствената ни психика толкова реално и толкова лично. Същевременно е толкова силно, че е истинско изпитание да го издържим. Толе, който дълги години е страдал от сиуцидна депресия, е успял да се разграничи от идентификацията едва след като в момент на крайно вътрешно напрежение е бил поразен от инсайта, че вътре в него има двама човека. Помислил си, че ако той не може да понася сам себе си, значи са двама и следователно единият от тях е фалшив. В този момент се случило „отлепването“.
Други обаче нямат силата да издържат на напрежението и се самоубиват. Затова е толкова важно човек да е предупреден да не се идентифицира с преживяванията от света на нечовешкото. Тогава те няма да го разрушат. Ще убият фалшивия му Аз и желанието да се идентифицира само със светлата страна на Бога-Слънце, но няма да отнемат живота му. Ще разрушат фалшивите му претенции, но няма да опустошат душата му. Може да го откъснат от нещата, които обича и с които е свързан, но няма да го отделят от любовта, която е отвъд дуалността и люшкането между противоположните състояния.
Свикнали сме да свързваме инфлацията с грандомания (манийния полюс на махалото), но в действителност също толкова тя обхваща и депресивния му край. Понякога вторият се нарича “дефлация на егото”, но принципът е един и същ – вместо разграничаване, имаме сливане, вместо смаляване на Аза, има раздуване на Аза.
„Моята кундалини“
Надявам се, че вече става ясно какво означава „инфлация на егото“ и как подобно знание може да предпази човек от „разкъсването на дивите зверове“, обитаващи подземията на собствената му психика. Ел Колли например е знаела за инфлацията на егото. В последната глава от нейната книга “Белязана от Духа”, със заглавие „Помощ или самозванство”, има цял параграф, посветен на тази тема. Въпреки това тя се е самоубила. А всяко подобно самоубийство е резултат от инфлация на егото – неслучено “отлепване” на идентификацията с над-личностното. Тогава, вместо смърт и трансформация на земната самоличност, има смърт на тялото.
След като инициирах превода на нейната книга, а впоследствие разбрах, че причината за смъртта й е самоубийство, се разтревожих. Очевидно нещо я беше пречупило и доказателства за това трябваше да се съдържат в нейната книга, които до този момент не бях забелязала. В този момент усетих как чувството ми за дълг и отговорност силно натежаха; вече знаех, че трябва отново много внимателно да прочета написаното от нея като този път търся „доказателствата“ за его-инфлацията. А след като ги намеря, да информирам. Ако исках да превърна лимона в лимонада, трябваше да използвам превода на книгата по повече от един начин – не само като ценен източник на информация как изглежда събудената кундалини, но и като предупреждение как при сблъсък със силите на несъзнаваното човек да опази живота и душата си.
По някаква ирония намерих търсеното доказателство за “кражбата от боговете” в последната глава, т.е. преди Ел Колли да се самоубие. В нея тя пише, че преживяванията й от срещата с божественото се оказали лечебни за вроденото й чувство за малоценност. Проблемът е, че здравата самооценката се крепи върху реални постижения в материалния свят, а не в надличностни духовни преживявания. Дори и най-малката кражба от света на надличното, използвана за лични цели, след това се наказва. И в това наказание няма нищо лично. Просто идва момент, когато махалото се люшва в обратната посока и архетипът показва другото си лице. Това е моментът, когато тупваме на земята и разбираме, че полетът нагоре не е идвал от силата на собствените ни криле. И в това е първото предупреждение – ако си откраднал вода от морето, когато си се носил на гребена на вълната, същата тази вълна ще те потопи, когато започне да слиза надолу.
Противоречие откриваме и когато Ел Колли пише, че „се е отдала на енергията Кундалини като на любяща майка“. Същото любящо отношение обаче не може да каже за отношенията със собствената й рождена майка, които са били силно отчуждени. От този факт произтичат още две предупреждения. Едното е, че отношенията с колективното несъзнавано са отношения на осъзнат избор, а не на сляпо подчинение или отдаване. Човек запазва правото си да избира дори и пред лицето на сили, които многократно го превъзхождат (това е историята на Йов в Стария завет). Другото е, че ако човек не е психично здрав (няма здрав его-център, здраво чувство за вътрешна ценност, здрави отношения с другите хора, включително и с родителите си), когато дойдат приливните вълни на космическия океан-майка, той няма да може да се защити от тях. Ако първоначално събудената кундалини изглежда като любяща майка, не е далеч моментът, когато тя ще покаже и другото си лице.
Това е причината Юнг да е гледал с подозрение на наплива от източни духовни практики към Запад. Тези практики може да отключат духовни преживявания, но ако преди това човек не е развил стабилен вътрешен център, тези преживявания се превръщат в психози. Нещо повече, духовността вместо да бъде средство за решаване на проблемите в живота ни, се превръща в точно обратното – в средство за бягство от изискванията на живота.
На друго място Ел Колли говори, че „не вижда нищо духовно некоректно в това да не се преструваш“, че в теб има нещо специално поради това, че си имал мистични преживявания и ярки видения на божественото. Според нея „грешката идва тогава, когато чувството за специалност се обръща в желание за почит от страна на останалите.“ Опасявам се, че не това е грешката. Смятам, че Ел Колли е станала жертва на същото „странно двойнствено послание“, за което тя самата пише, а именно че „начинаещият трябва да не гледа много насериозно на себе си, докато тайно е убеден в своя напреднал духовен статус.“
Човек може да не иска почит от другите хора и в същото време да се чувства специален заради своите духовни преживявания. Затова ето още едно предупреждение: не е важно какво отношение очакваме от другите; това, което ще спаси живота ни при срещата с несъзнаваното, е дали имаме ние самите имаме правилното отношение към собствените си преживявания. Чувството за специалност, които черпи сили от преживяванията в света на боговете, не само че няма нищо общо със зрелите форми на духовност, но е и „висше отклонение” (Маслоу). Най-добрият критерий за духовен прогрес е обикновеността, а не е специалността.
За извлеченото по неправомерен начин чувство за вътрешна ценност и специалност можем да съдим и от разказа на Ел Колли за срещата й с психотерапевт. Тя го потърсила, „за да помогне нейния собствен процес“, а той е отговорил с „преувеличена скука, която изглежда предназначена да предаде неговото безразличие към ярката светлина на мистичните преживявания.“ Аз също не мисля, че демонстрацията на преувеличена скука е най-добрият начин да се помогне на човека, който е потърсил твоята помощ. В същото време смятам, че ако той е твърде възторжен от това, че най-сетне в мистичните си преживявания е намерил повод да се почувства специален, дори и най-загриженото обяснение няма да свърши работа. То ще бъде оспорено и отхвърлено като неразбиране от онези, които лично не са преживявали „тяхната ярка светлина“.
Примерите за инфлация на егото най-ясно се виждат в начина, по който Ел Колли нарича събуждането на кундалини в своето тяло. Тя пише, „когато моята кундалини започна да се събужда“. Думи като „моята“ обаче са силно неуместни по отношение на надличностната „кундалини“. Наистина е ирония, че доказателствата за его-инфлацията на Ел Колли се намират точно в главата, в която тя разказва за посещението си при психотерапевт и разбираме, че тя е била наясно с опасностите от инфлацията на егото. За мен това е и най-ценното, което нейният опит може да ни научи. От него идва и най-важното предупреждение: дори и да знаем за опасностите, дори да сме информирани за тях, ако вътре в нас има скрита нагласа да компенсираме собствената си непълноценност чрез преживявания от света на боговете, нищо и никой отвън няма да ни помогне.
„Това е колективното несъзнавано“
Имам клиентка, която, след като се справи с паник-атаките, продължи да има и други преживявания на събудената кундалини. Тази надиндивидуална енергия в тялото отвреме навреме й даваше почивки, но след това отново я бухваше в дълбоките води. Тя е човекът, заради който започнах интензивно да чета книги за събудената кундалини – аз не разбирах нейните преживявания, а исках да й помогна.
На една от нашите срещи тя ми разказа, че минала през период на върховен екстаз и блаженство през нощта и нечовешка раздразнителност и избухливост през деня. Това било много мъчително преживяване, с което тя успяла сама да се справи. Една нощ след като поредната вълна на неземно блаженство дошла, тя СИ СПОМНИЛА да си каже: „Това е колективното несъзнавано“. На следващата сутрин „нечовешката“ й раздразнителност се стопила до „човешки размери“ .
Когато ми разказа за това как се е справила с тази ситуация, аз изпаднах във възторг. Тя се беше спасила от раздразнителността като беше отказала да се идентифицира с преживяването на божественост! Беше се сетила да направи „отлепването“ от света на боговете в приятната част на махалото, а не в неприятната. За мен това е ярък пример как човек да се избавя от хватката на несъзнаваното.
Другото нещо, което се вряза в съзнанието ми след нашата среща, беше, когато тя ми показа своя екземпляр от книгата на Юнг „Психологията на Кундалини-йога“. Страниците бяха изпъстрени с подчертавания, удивителни и бележки в полето. И това е и другото нещо, което искам да предам нататък, споделяйки нейния опит – не е достатъчно да знаем. Онова, което придава истинската ценност на живота ни, са личните усилия да живеем това, което знаем.
Ето някои от мислите на Юнг, които тя беше подчертала:
„Сега, ако йогинът или западният човек успее да събуди кундалини, онова, което започва, съвсем не е персонално развитие… Започват имперсонални случки, с които не трябва да се идентифицирате. Ако го направите, скоро ще почувствате вредни последици – ще се получи инфлация, ще възприемате всичко погрешно. Това е една от най-големите трудности при преживяване на несъзнаваното – човек се идентифицира с него и става глупак.
Не трябва да се идентифицирате с несъзнаваното; трябва да се държите настрана, неангажирано, и да наблюдавате обективно какво става. Но тогава виждате, че всички събития, които стават имперсонално, в нечовешкия ред на нещата, имат много неприятното качество да се залепват за нас или ние се облягаме на тях. Като че ли Кундалини в движението си нагоре ни дърпа все едно, че сме част от това движение, особено в началото.
Вярно е, че сме част, защото тогава сме това, което съдържа боговете, те са зародиши в нас, зародиши в муладхара (първата чакра, съответстваща на доминиращото материално съзнание – к.м.), и когато започнат да се движат, имат ефекта на земетресение, което ни разтърсва и дори събаря къщите ни. Когато този катаклизъм настъпи, той ни отнася и естествено ние можем да мислим, че се движим нагоре. Но, разбира се, има огромна разлика между това човек да лети и това една вълна или порив на вятъра да го повдига. Защото летенето е лична активност, човек може спокойно да кацне, но когато е движен от друго нагоре, той няма контрол и ще бъде свален по най-неприятен начин – това означава катастрофа. Значи, виждате ли, мъдро е да не се идентифицираме с тези преживявания, а да се отнасяме към тях като че ли са извън човешката действителност. Това е най-сигурният начин – и наистина абсолютно необходимо. Иначе настъпва инфлация, а тя е малка форма на лудост, една по-слаба форма. А ако сте в крайна инфлация, до пръсване, това е шизофрения.”
К.Г.Юнг, „Психологията на кундалини-йога“, с. 121-126
И така, има огромна разлика между това малката капка в океана да каже: „Аз съм океанът“, вместо „Аз и океанът сме едно“. В това виждам смисъла на думите на Исус, който казва за себе си: „Аз и Отец едно сме“. В тези думи няма инфлация. Те са истината за капката в океана, каквито сме всички ние. Затова тази истина е потвърждение за нашата обикновеност, а не за нашата специалност.
Да имаш „десет години“
Психологическият термин за духовно посвещение е „сблъсък със силите на несъзнаваното“. А когато говорим за духовно посвещение, трябва да сме подготвени, че влизаме в свят, в който по-малкото означава повече.
През последните десет години от живота си моя клиентка беше преминала през много страдания – една дълга поредица от смаляване, смиряване, пускане на контрола, учене да бъде обикновена и да намира радост в малките неща в живота. На една от срещите ни тя ми каза: „Другите имат неща, които толкова много исках да имам, но така и не получих. Вместо това имам моите десет много трудни години. Ако някой преди това ми беше казал какво ме очаква, нямаше да повярвам, че ще мога да преживея това, което преживях. Въпреки това се справих, оцелях. И не само че оцелях, но и станах по-добър човек. Освободих се от толкова много неща, които ми пречеха да виждам другите такива, каквито са, да ги приемам и обичам. Ако сега сам бог дойде и ми предложи сделка да ми даде материалните неща, които искам, но все още нямам, ако в замяна се откажа от десетте тежки години и опитът, който те ми дадоха, бих му отказала. Знам, че без тях не бих могла да стана човека, който съм в момента.“
В това е парадоксалната логика на живота в човешко тяло. След всяко смаляване се чувстваме по-големи и пораснали. Мислим си, че сме слаби и няма да се справим, а установяваме, че силата ни междувременно е нараснала. Отделяме се от другите, а откриваме, че връзката ни с тях е станала много по-добра. Егото ни става малко, но вътре в нас има повече пространство за Цялото.
Камелия Хаджийска
