„Покажете ми един нормален, и аз ще го излекувам.“
„Нормалният човек е идеална цел за неудачници – за всички онези, които се намират под общото ниво на приспособимост.“
Карл Густав Юнг
Едно от най-погрешно разбраните неща за психотерапията е, че ако се обърнеш за помощ към психотерапевт, това е доказателство, че не си нормален, че си психично болен. Подобни нагласи водят до неоснователни чувства за малоценност и провал, пропускайки да видят най-същественото, а именно че е дошло време за промяна. Че това, което се възприема като провал в момента, впоследствие може да се окаже най-ценното нещо в живота ни.
Най-честият повод за обръщане към психотерапевт е преминаването през криза – знак, че е дошло време за промяна. Естествено е разрушаването на старото да се съпътства със страдание, но болката не е болест. Тя е само знак за развитие, както и израз на това, че отговорите, които търсим, не можем да получим от досегашния си начин на мислене или от начина, по който мисли средностатистическия човек. В подобен момент на криза имаме нужда от нов вид знание, а предоставянето на подобен вид знание е интегрална част от всяка терапевтична работа.
Както ще видите по-долу от скалата за психичното здраве на Робин Скинър, не само че има съществена разлика между психична болест и психично страдание, но по правило именно развиващите се индивиди са по-склонни към по-чести кризи и периоди на страдание. Също така сме склонни да слагаме знак на равенство между „нормално“ и „средностатистическо“, но средностатистическо не съвпада с нормалност (в противен случай ще трябва да приемем, че корупционните практики в правителството са израз на нормалност!). Нещо повече – човешкото развитие се случва не като поддържаме статуквото, а като го променяме – като разрушаваме старото и създаваме нещо ново.
Робин Скинър, известен английски психотерапевт, в книгата си „Животът и как да успеем“ (на английски заглавието звучи по-добре „The life and how to survive it“) представя една нова концепция за психичното здраве. Тя обръща наопаки традиционния подход в психотерапията, който извежда определението за психично здраве според това кое е обратното на психичната болест, като го търси след характеристиките на хора, които показват високи нива на успех, щастие, лична удовлетвореност и пълноценни взаимоотношения със семейството, приятелите и колегите. В анализът на данните от психологическо изследване на такива хора, продължило много години, се стига до ново определение за психично здраве. Дефиницията за психичното здраве престава да дели хората на болни и здрави, а се превръща в динамична скала с критерии за ниските и високи нива на психично здраве, които могат да описват както отделните индивиди, така и по-големи групи от хора – семейства, организации, общества.
Според тази скала така нареченият средностатистически човек, който обикновено използваме като еталон за нормалност, е просто средно-статистически здрав. Нормите, които не казват кое е правилно и кое – не, произтичат от социалния консенсус за дадена група от хора в даден исторически момент. Но статуквото подлежи на промяна и да си нормален според средностатистическите норми не означава, че имаш високи нива на психично здраве. Нещо повече – малцината индивиди, които са с наистина високи нива на психично здраве, може да се възприемат от хората в средния обхват на скалата като „ненормални“, защото изглеждат подозрително щастливи, добронамерени и свободни. Това се получава, защото всяко ниво на психично здраве има своя ценностна система (набор от вярвания и правила), според която другите нива на психично здраве са по-непълноценни.
В най-долния край на тази скала се намират индивидите, за които животът е борба. Това са хора, които използват незрели или невротични защитни механизми, които ги откъсват от контакта с реалността. Самата тази група може широко да варира и включва както представители с шизофренно, асоциално или маниакално поведение, така и индивиди с депресивно или невротично поведение, които имат по-малко изкривена представа за себе си и за другите, но все още имат значими трудности в общуването си с тях. Общото за тази група е, че те силно желаят да станат като останалите, т.е. да се присъединят към хората от средния обхват на скалата. Тези хора обхващат около 20% от населението в развитите страни.
Характерно за психичното благополучие на хората от средния обхват на скалата е, че те са постигнали известна степен на стабилност поради яснота кои са и какво са, т.е. за разлика от предишната група, те си знаят „границите“. Проблемът при тях обаче е, че дълбоко в себе си не са съвсем уверени в способността си да запазят постигнатото. Те все още се притесняват, че може да загубят стабилността и яснотата, ако не са вкопчени в тях. Затова общото за тях е сковаността. Всичко тяхно – отношения, мнения, убеждения и принципи, е здраво заковано, така че да не се изпусне от контрол. Тези хора не могат да се отпуснат изцяло. Те потискат емоционалните си реакции и водят някак равен, безрадостен и здраво контролиран тип живот. Тези хора обхващат около 60% от населението на развитите страни.
За разлика от тях, изключително здравите индивиди и семейства са усъвършенствали умението да се живее до такава степен на увереност, че могат да оставят всичко на самотек и просто да се радват на преживяванията си. Именно спонтанността, добронамереността, увереността, здравата връзка с реалността, живеенето на максимум, са основните характеристики на хората с високите нива на психично здраве. Този вид хора обхващат оставащите 20% в горния край на скалата за психичното здраве, като хората, които са „изключително психически здрави“, са само 5% от тях!
Сега, надявам се, става ясно защо „нормалността“ в широкия смисъл на употребата на тази дума, е далече от това да пращиш от психично здраве, нали?
Други интересен факт от цитираното изследване, е, че колкото по-зрял е един индивид, толкова по-отворен е за психотерапевтична помощ. Това е така, защото той съзнава ограниченията си и следователно има по-голямо желание да подобри положението си. Например, в по-късната възраст 40% от наблюдаваните в това изследване вече са били ходили на психотерапевт поради една или друга причина.
Според моя опит като психотерапевт, доминиращият тип клиенти, които се обръщат към услугите на психотерапевт са хората от средния обхват на скалата. Това са хора, които се чувстват объркани от собствената си различност, които страдат от ограниченията и сковаността на средностатистическия модел на мислене, но същевременно не разполагат със семеен и културен модел, който да им даде подходящите отговори на въпросите, които кризата на промяната, през която преминават, е отворила. Въпреки че си дават сметка, че начинът, по който са отгледани и отрасли, вече не е актуален не върши работа, те не знаят как точно изглежда алтернативата. Или, ако се върнем на нашия въпрос – не знаят дали те са ненормалните и обкръжението им е право като ги обвинява, че искат твърде много от живота, или обратното.
Сещам се за една моя клиентка, която ме пътърси поради това, че беше нещастна в брака си и на първата ни среща ме попита, „Аз ли съм ненормалната да вярвам, че все пак има щастлив брак или моите приятели са прави, като ми казват да търпя и да не искам твърде много от живота?“ И това, което искам да кажа, е че все пак има щастлив брак. И че всички можем да бъдем много по-щастливи от средно-статистическите нива на щастие, която виждаме в домовете на близките, познатите и най-вече в собственото си родно семейство, но за целта ще се наложи да поработим върху себе си – да изследваме мисленето си, вярванията си и представите, с които сме отрасли и някои от които дори не подлагаме на съмнение.
Както пише Робин Скинър, макар че най-добрият начин човек да постигне висока степен на душевно здраве е като се е родил в много здраво семейство, индивидите родени в нездрави семейства, също имат шанса да достигнат най-горния край на скалата. Според изследването, което той представя, по времето, когато хората с по-незадоволително детство стигат до петдесетата си година, те функционират не по-малко здравословно от хората, живели много щастливо в детството си. Този факт се дължи на това, че тези хора първо са си признали, че нещо им липсва, и второ, потърсили са преживявания, които да компенсират първоначалните лишения.
Моята клиентка беше права да вярва, че може да има щастливи семейни двойки. Нейните приятели също бяха прави да й казват, че преобладаващата част от семействата наистина не се отличават с особено високи нива на щастие, интимност, доверие, откритост и свобода. Аз също съм права – имам много основания от личния и професионалния си опит, да твърдя, че щастието – лично и семейно, не е привилегия само на малцина късметлии или богоизбрани, а възможност, която може да постигне всеки един човек.
Както вече стана ясно от скалата за психичното здраве – разпространеността на дадено нещо не е критерий за това, че то е най-доброто. То само е знак, че е средностатистическо. Психотерапията може да помогне на човек да се освободи от сковаността на средностатистическите нива на психично здраве, на едно по-дълбоко ниво да открие кой е той и какво иска от живота си, както и да поеме риска да живее, осмелявайки се да бъде различен. Нещо повече – именно тези индивиди, които успяват със собствени усилия да осъществят промяната към по-високите нива на психично здраве, впоследствие се превръщат в агенти за промяна в семействата и групите, към които принадлежат.
Живеем във време, което самото общество е болно и е назряла огромна нужда средностатистическите представи за нормалност да се променят. Кой смята, че психотерапията не е за нормални хора?!
Още по темата:
