Робин Скинър: Скала на психичното здраве

„Покажете ми един нормален, и аз ще го излекувам.“

„Нормалният човек е идеална цел за неудачници – за всички онези, които се намират под общото ниво на приспособимост.“

Карл Густав Юнг

Болката не е болест

Едно от най-погрешните вярвания за психотерапията е, че ако се обърнеш за помощ към психотерапевт, това означава, че не си нормален. Подобна нагласа води до неоснователни чувства за малоценност и провал, пропускайки да види истински важното, а именно че е дошло време за промяна. Че това, което се възприема като провал, впоследствие може да се окаже най-ценното нещо в живота ни.

Неизбежно е разрушаването на старото да се съпътства със страдание, но болката не е болест. Тя е повод за развитие – знак, че отговорите, които търсим, не можем да получим от досегашния си начин на мислене или от начина, по който мисли средностатистическия човек. В подобен момент имаме нужда от нов вид знание, а предоставянето на подобен вид знание е интегрална част от всяка терапевтична работа.

Както ще видите по-долу от „скалата за психичното здраве“, представена от Робин Скинър, не само че има съществена разлика между психична болест и психично страдание, но по правило именно развиващите се индивиди са по-склонни към кризи и страдание. Също така сме склонни да слагаме знак на равенство между „нормално“ и „средностатистическо„, но средностатистическо не съвпада с нормално. Нещо повече, човешкото развитие се случва не като поддържаме статуквото, а като го променяме.

Нова концепция за психичното здраве

Робин Скинър, известен английски психотерапевт, в книгата си „Животът и как да успеем“ (на английски „The life and how to survive it“) представя една нова концепция за психичното здраве. Тя обръща наопаки традиционния подход в психотерапията, който извежда определението за психично здраве според това кое е обратното на психичната болест. Вместо това го търси в характеристиките на психично здрави индивиди, които са постигнали високи нива на успех, щастие, удовлетвореност и пълноценни взаимоотношения с другите хора. Чрез анализ на данните от психологическо изследване на такива хора, което е продължило дълги години (т.нар. лонгитюдно изследване), се стигнало до ново определение за психично здраве. Новата дефиниция престава да дели хората на психично болни и здрави, а вместо това казва, че психичното здраве е величина. С други думи, всички ние, хората, се поместваме в една обща скала, проявявайки различна степен на психично здраве – от най-ниската до най-високата. И това се отнася не само до индивидите, но и до по-големите групи от хора – семейства, организации, общества.

Според тази скала така нареченият средностатистически човек, който обикновено използваме като еталон за нормалност, е просто средно статистически здрав. С други думи, да си нормален според средностатистическите норми не означава, че имаш високо ниво на психично здраве. Нещо повече – малцината индивиди, които са с наистина високи нива на психично здраве, може да се възприемат от хората в средния обхват на скалата като „подозрителни„, защото всяко ниво на психично здраве има своя ценностна система (набор от вярвания и правила), според която другите нива на психично здраве са по-непълноценни.

По-подробно за скалата

И така, в най-долния край на тази скала се намират индивидите, за които животът е борба. Това са хора, които използват незрели или невротични защитни механизми, които ги откъсват от контакта с реалността. Тази група може широко да варира и включва както представители с шизофренно, асоциално или маниакално поведение, така и индивиди с депресивно или невротично поведение, които имат по-малко изкривена представа за себе си и за другите, но все още имат значими трудности в общуването си с тях. Общото за тази група е, че те силно желаят да станат като останалите, т.е. да се присъединят към хората от средния обхват на скалата.

  • Тези хора обхващат около 20% от населението в развитите страни.

Характерно за психичното благополучие на хората от средния обхват на скалата е, че те са постигнали известна степен на стабилност и яснота кои са те. Зза разлика от предишната група те си знаят „границите„. Проблемът при тях е, че дълбоко в себе си не са съвсем уверени в способността да запазят постигнатото. Все още се притесняват, че може да загубят стабилността и яснотата, ако не са вкопчени в тях. Затова общото за тях е сковаността. Всичко тяхно – отношения, мнения, убеждения и принципи, е здраво заковано, така че да не се изпусне от контрол. Тези хора не могат да се отпуснат изцяло, потискат емоционалните си реакции и водят някак си равен и здраво контролиран тип живот.

  • Тези хора обхващат около 60% от населението на развитите страни.

За разлика от тях, изключително здравите индивиди и семейства са усъвършенствали умението да се живее до такава степен на увереност, че могат да оставят всичко на самотек и просто да се радват на преживяванията си. Именно спонтанността, добронамереността, увереността, здравата връзка с реалността, живеенето на максимум, са основните характеристики на хората с високите нива на психично здраве.

  • Този вид хора обхващат оставащите 20% в горния край на скалата за психичното здраве, като хората, които са „изключително психически здрави“, са само 5% от тях!

Надявам се, че става ясно защо „нормалността“ в широкия смисъл на употребата на тази дума, е далече от това да пращиш от психично здраве.

Скалата за психично здраве и психотерапията

Друг интересен факт от цитираното изследване, е, че колкото по-зрял е един индивид, толкова по-отворен е за психотерапевтична помощ. Той осъзнава ограниченията си и затова има по-голямо желание да подобри положението си. Например, 40% от наблюдаваните в това изследване, които са стигнали до най-високите нива на тази скала, са били ходили на психотерапевт в един или друг период от живота си.

В моя опит най-често към услугите на психотерапевт се обръщат хората от средния обхват на скалата. Това са индивиди, които страдат от ограниченията и сковаността на средностатистическия модел на мислене, но все още не разполагат със семеен и културен модел, който да им даде отговори на въпросите, които ги измъчват. Те си дават сметка, че начинът, по който са отгледани, вече не върши работа, но същевременно не знаят как изглежда алтернативата. Също така може да се чувстват объркани – не знаят дали те са ненормалните, защото не могат да се адаптират към средностатистическото, или е обратното.

Сещам се за една моя клиентка, която ме пътърси поради това, че беше нещастна в брака си. На първата ни среща тя ме попита, „Аз ли съм ненормалната да вярвам, че все пак има щастлив брак, или моите приятели са прави, като ми казват да търпя и да не искам твърде много от живота?“ Това, което й отговорих, е, че не е ненормална, а е точно обратното – психично здравото е да не се примирява, ако има нещастен брак. Че всички ние можем да бъдем много по-щастливи от средностатистическите нива на щастие, която виждаме в домовете на близките, познатите и най-вече в собственото си родно семейство. За целта обаче ще се наложи здраво да поработим върху себе си и да обновим записите в семейната ни система.

Както пише Робин Скинър, макар че най-добрият начин човек да постигне висока степен на душевно здраве е като се е родил в много здраво семейство, индивидите, родени в нездрави семейства, също имат шанса да достигнат най-горния край на скалата. Според изследването, по времето, когато хората с по-незадоволително детство стигат до петдесетата си година, те функционират не по-малко здравословно от хората, живели много щастливо в детството си. Този факт се дължи на това, че тези хора първо са си признали, че нещо им липсва, а след това са потърсили преживяванията, които да компенсират първоначалните им лишения.

Моята клиентка беше права да вярва, че може да има щастлив брак. Нейните приятели също бяха прави да й казват, че преобладаващата част от семействата наистина не се отличават с високи нива на щастие, интимност, доверие, откритост и свобода. На свой ред аз имам достатъчно основания да твърдя, че щастието не е привилегия само на малцина късметлии, а възможност, отворена за всеки един човек.

И така, разпространеността на дадено нещо не е критерий за това, че то е най-доброто. То само е израз на средностатистическото. Психотерапията може да помогне на човека да се освободи от сковаността на средностатистическите нива на психично здраве като го подкрепи в усилията му да открие на едно по-дълбоко ниво кой е той всъщност и какво иска. А след това да го окуражи и да поеме риска, за да го въплъти в живота си. Нещо повече, индивидите, които успеят да осъществят промяната към по-високите нива на психично здраве, впоследствие се превръщат в агенти за позитивна промяна в семействата и групите, към които принадлежат.

Живеем във време, в което е назряла огромна нужда средностатистическите представи за нормалност да се променят. Кой смята, че психотерапията не е за нормални хора?!

Още по темата: