Всички влюбени хора по света си приличат по това чувство за специалност, когато се оглеждаш в очите на любимия и ти поникват криле. Вярваш, че можеш да се справиш с всичко на света, чувстваш се прекрасен и обичан.
Проблемът е, че рано или късно тупваме на земята, просто защото „този вид любов“ не може да лети. Затова, ако по една или друга причина се случи да бъдем отхвърлени или пренебрегнати от любимия, ние не просто тупваме на земята, а с гръм и трясък пропадаме в нея. Пропадаме в подземното царство на яростната Ерешкигал, където за свой ужас откриваме, че ревът на Поглъщащият лъв е нашият собствен рев, кънтящ от дълбините на душата ни. Така разбираме, че както висините, така и дълбините на душата ни, водят до едно и също място – центъра на личността ни (в аналитичната психология на Юнг той се се нарича „архетип на Цялостната личност„).
А по един парадоксален начин центърът на тази личност е и център на Вселената. Определението на Емпедокъл за Бога като „кръг, чийто център е навсякъде, а обиколката – никъде“ описва „същество“ (изградено от свръхинтелигентната енергия, от която е съставена Вселената), което има безброй очи – нашите очи. Ако успеем да преминем през пластовете на его-съзнанието и погледнем през тях, ще разберем защо всички просветлени същества казват, че „всичко е Едно„. В центъра на нашият индивидуален аз е Азът на цялото, той е един феномен отвъд пространството и времето, където наистина всички сме Едно. Едното с безброй очи. Включително и нашите очи.
Всички ние сме имали тези преживявания „от центъра на Вселената“, когато сме били бебета. Тогава не сме имали усещането за отделеност от останалия свят и сме възприемали майка си като продължение на нас самите. Не си ги спомняме, защото, за да можем да си ги спомним, е необходимо наличието на индивидуално съзнание. А ние не сме го имали.
Развитието на това индивидуално съзнание е двойствен процес. От една страна той се съпътства от мъчителните чувства за детронация на въплътения бог в човешко тяло, а от друга – от нарастване на чувството за свобода чрез отделяне от другите и осъзнаване за границите между нас и тях. Ако обаче се случи да преживеем силно влюбване и последващото го разочарование, преживяването за отхвърляне достига до този наш най-вътрешен център и болката може да е огромна.
Когато нашият Аз потъне в материята, той започва да извлича чувството за вътрешната си ценност и значимост от неща в света на преходното (външен вид, притежания, постижения, взаимоотношения). Постепенно малката божия искра, попаднала в човешко тяло, загубва връзката със своя Първоизточник и от центъра на Вселената се оказваме в неговата периферия. Психологически това се преживява, че си никой. Едно обикновено същество, лишено от всякаква значимост, което подобно на Пепеляшка живее край огнището, мръсна и незабелязвана от другите, включително и от собствения си баща.
В края на приказката обаче именно това незабележимо и обикновено слугинче става принцеса. Когато Пепеляшка отива на бала, принцът толкова се захласва от нейната красота, че не позволява на никой друг да танцува с нея. Дори старият крал постоянно повтаря на жена си кралицата, че не е виждал толкова красива девойка досега. Всички гледат Пепеляшка, всички й се възхищават. Тя е настанена на най-почетното място и е в центъра на вниманието на всички присъстващи. От периферията на света Пепеляшка изведнъж се озовава в неговия център. Невзрачното и обикновено девойче се превръща в най-красивата принцеса на света.
Опасявам се, че за хората, чиято любов е дълбоко наранена, пътят обратно към центъра на Вселената минава през огнището на Пепеляшка. Казано на психологически език това означава да преминем през едно място, където да изплачем мъката и тъгата от нерадостната си съдба, но без да обвиняваме другите или да се самосъжаляваме. На това място слугуването означава безкористно служене на другите, защото по този начин лекуваме надменната и претенциозна част у нас. Там изоставяме претенциите си за специалност и прегръщаме своята обикновеност. И в тази прегръдка се ражда най-ценното – чувството за вътрешна ценност, която не зависи от оценките на външния свят, както и нашият неповторим индивидуален Аз (в пантофката на Пепеляшка не може да влезе никой друг крак).
Виждам в приказката за Пепеляшка разказ за процесите на духовна трансформация и възкръсналата от пепелта птица феникс. За мен тя е истинска алхимична рецепта за това как да преобразуваме претенциите си за специалност в златото на неповторимата ни индивидуалност. Едва когато стигнем до пепелта, желанието да се сравняваме с другите отпада. Излизаме от махалото, в което ту сме „повече от другите“ (и сме надменни, критични или взискателни), ту сме „по-малко от другите“ (и сме малоценни, уплашени и изпълнени със съмнения). Преди това обаче за дълго време се налага да практикуваме рецептата „да бъдеш Пепеляшка„.
Принцесите са известни с това, че са претенциозни. Те се чувстват специални и затова постоянно търсят доказателства за това от своето обкръжение. Проблемът е, че пантофките, които имат, не са тяхна лична заслуга, а на техните родители – царя и царицата, в чието семейство са се родили. Те самите не са направили нищо, за да ги имат. Въпреки това нервно тропат с крак всеки път, когато не получат това, което искат.
За разлика от тях пантофките на Пепеляшка идват от едно друго измерение и са лична заслуга за чистотата на сърцето. Това е измерението на вълшебствата, където Духът с невидима пръчица материализира желанията ни. Той прави това обаче само за хората, които имат смирението и скромността на Пепеляшка – две качества на сърцето, които карат човека, който ги притежава, да свети с „неземна красота„. Именно този вид неземна красота ни връща обратно в центъра на Вселената. Но тъй като вече сме минали през преживяванията от периферията, знаем, че очите, с които гледаме света, са само един чифт от безбройните очи, чрез които Цялото гледа само себе си.
Това е причината вълшебните приказки да очароват човешкото въображение и да се радват на завидна жизненост във времето- те съдържат алхимични кодове за преобразуване на трудностите в живота ни. Лекуват душите ни чрез своя символен език. За да се случи истинското лечение обаче, необходимо е да включим и разбирането на ума. Точно това прави юнгианската аналитична психология, тълкувайки символиката на образите от сънищата, приказките, митовете и другите творчески продукти на човешкото въображение.
Според тази психология, когато в приказките се разказва за царя и царицата, това се отнася до централните фигури на нашето собствено вътрешно царство. И ако в това царство има някакъв проблем – например, царицата е умряла или е бездетна, или царят е болен, или нещо друго – това значи нещо за самите нас. За да разберем какво е то, трябва да потърсим това, което е болно.
„При тълкуване на вълшебна приказка е важно да се започне от началото и да се попита: „Кой липсва, за да е цяло семейството?“ По принцип липсващият в човешка форма елемент се проявява по-късно в друга форма. Нещо се случва в хода на историята и непълното се запълва. Приказката започва с една неудовлетворителна ситуация и след това показва как става запълването.“
Мари-Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 14
Липсващият елемент в приказката за Пепеляшка е нейната родна майка, която е починала, и на нейно място е дошла мащехата й – една надменна и високомерна жена, каквато никой не е виждал дотогава. Тълкувателката на тази приказка Жан-Францизка Крус – ван Делден пише, че това е образът на човека, загубил връзка с душата си (символизирана от починалата майка) и чието съзнание е доминирано от една псевдо-душа (символизирана от мащехата). От друга страна, това може да се разглежда и като приказка за анимуса, тъй като нараненият принцип е мъжкият принцип в лицето на един слабо представен баща, който оставя своята дъщеря сама да намери решението. С други думи, проблемът е негативният анимус, който е обсебил съзнателния Аз и, вместо да служи на Ерос (любовта), е започнал да служи на желанието за власт.
„Там, където няма любов, се намества силата – една жена със силен анимус или престижна персона, която тя се опитва да защити.“
Мари Луиз фон Франц, Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 39
Всеки път, когато се чувстваме Пепеляшки, това е знак, че съзнателната ни личност
е доминирана от мащехата с двете й дъщери. Ако поради една или друга причина се чувстваме малоценни, това е знак, че тя управлява живота ни. Именно това осъзнаване е ключът за превръщане на тази приказка в лечебно хапче. Защото проблемът не е, че се чувстваме като Пепеляшки. Проблемът е, че се отнасяме към себе си като мащехи. Проблемът е, че измерваме вътрешната си ценност със знаците на условната любов и се опитваме да задоволим нейния глад с одобрението, признанието и вниманието на другите хора.
Както обикновено, проблемът е решението. В тази приказка да си Пепеляшка и да се чувстваш като Пепеляшка, е решението, а не проблемът. То е знак, че е дошло времето да научим урока на безусловната любов. Единствено тя може да ни помогне да отворим сърцето си и да обичаме, без да се страхуваме, че ще бъдем отново наранени или отхвърлени.
Алхимията е науката за превръщане на оловото в злато. Като такава тя е символ на пречистването на духовната ни природа от нисшите човешки страсти чрез психологическите функции, символизирани от елементите на огъня, водата и въздуха. В приказката за Пепеляшка пречистването се случва чрез елемента огън, защото крайният резултат от него е пепелта. Тъй като сърцето на Пепеляшка е чисто и всичките тези първични страсти са й чужди, нейният образ може да се разглежда като символ на завършения процес на калцинацията. Пепеляшка е името на това, което остава от нас, когато в пламъците на нашите неудовлетворени желания изгори високомерната и претенциозна мащеха.
Имах клиентка, която беше имала късмета да се роди хубава и умна в богато семейство, което беше задоволявало всичките й желания. Всичко в живота й било наред, докато не се беше влюбила в мъж, който я изоставил. Можете ли да си представите как изглежда последващата депресия и ярост от подобно отхвърляне? Те са огромни. Но точно така действа вътрешният регулиращ принцип на психиката ни. Скрито от съзнаваната ни нагласа вътре в нас има „нещо“, което търси своето поражение. Все някога идва времето, когато не получаваме това, което искаме, и се чувстваме безсилни. А когато то се отнася до любовта, преживяването може да бъде истински опустошително. Може да бъде толкова интензивно, че само осъзнатото желание да се превърнеш в Пепеляшка помага. Тогава боли не само от отхвърлянето и наранената гордост. Боли и това, че сме разбрали, че сме същите като мащехите на Пепеляшка и Снежанка взети заедно!
А съпротивата на „мащехата-псевдодуша“ е ожесточена и дълга. Тя не иска лесно да пусне желанието си за превъзходство и надмощие.
„Огънят трябва да изгори огъня, човек просто трябва да гори в емоцията, докато огънят угасне и настъпи баланс. Това е нещо, което за съжаление не може да се избегне. Горенето на огъня, на емоцията, не може да се извади от системата на човека; няма рецепта за премахване, то трябва да се изтърпи. Огънят трябва да гори, докато и последният нечист елемент изгори, което се казва във всички алхимични текстове в различни вариации, а и ние не сме намерили друг начин. Може само да се изстрада, докато е смъртно и тленно, или както красиво се казва в текста, докато гниещата влажност, несъзнаваността, се изпари. Това е смисълът, приемане на страданието.“
Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с.284
Става ясно, че в този процес терапевтът може много малко да направи. Тъй като извършваните промени са на нивото на душата, а не на его-волята, те протичат толкова дълго, колкото им трябва, за да стигнат огнището, където се раждат нашите Пепеляшки.
„Ако човек е изпълнен с десет хиляди дявола, може само да гори с тях, докато се успокоят и утихнат и инфантилното искане от аналитика или от друг да бъде спасен с някой подходящ трик няма да помогне. Ако някой аналитик претендира, че може да направи това, той просто е шарлатанин, защото няма такова нещо и освен това няма да има смисъл. Ако се направи опит да се извади пациента от страданието, това означава, че ще му бъде отнето най-ценното; евтиното успокояване е вредно, защото отклонява хората от горещината, от мястото, където става процесът на индивидуация.“
Мари Луиз фон Франц, Алхимията – символика и психология,, с. 284-285
Както Пепеля
шка, така и нейната мащеха, са наши вътрешни герои. Те са двете страни на седмия смъртен грях в християнството – гордостта, и нейната противоположност – смирението. Ако искаме и нашата приказка да има щастлив край, ще се наложи да страдаме, слугувайки на тази част от нас, която се е вкопчила в обекта на желанието си и не иска да го пусне, дори това да означава още страдание. Когато човек преминава през процесите на калцинацията, той се чувства несвободен – роб на едно невъзможно желание, защото не може да накара другия човек насила да го обича или да си гарантира любовта му завинаги. В този случай единствената промяна, която е в наш контрол, е промяната в нашето мислене.
В тази приказка това е символизирано чрез сресването от Пепеляшка на косата на двете й доведени сестри. Когато става ясно, че ще ходят на бала, двете сестри стават изключително възбудени. От вълнение, че ще видят принца, те дори спират да ядат. Но вместо да се сърди, че няма да ходи на бала, Пепеляшка им помага да подготвят тоалетите си и да срешат косите си. В аналитичната психология ресането на косата се разглежда като символ на подреждането на мислите в главата ни. Ние започваме да променяме мисленето си едва след като позволим на нашата вътрешна Пепеляшка да среши косата ни. Ако наистина разберем какъв е смисълът от детронацията на вътрешната ни капризна принцеса, на вътрешната ни мащеха, след това искаме да и помогнем по-бързо да слезе от трона си.
Тогава падат коронките, късат се панделките и пантофките, дрехите ни овехтяват, прислугата ни напуска. А ние на драго сърце си вършим черната работа и нямаме нищо напротив да стоим незабележими в ъгъла. Вече знаем, че пътят от периферията на света към неговия център минава през огнището на Пепеляшка. Че ще се оженим за принца, едва когато засветим с вътрешната си красота. И че тя ще бъде видяна само от онзи, „който има очи да я види“. В този период мнението и оценките на другите хора за нас престават да са важни. Преставаме да приемаме нещата лично. Откриваме, че да си Пепеляшка е прекрасно преживяване. Когато чувството за вътрешната ни ценност се насити с толкова много безусловна любов, признанието на външния свят престава да има значение. Тогава идва и чудото.
От измерението на невидимото идват пантофки, които стават само на нашия крак. Заслужили сме ги със своите болки и сълзи, със своята скромност и доброта, както и с черния труд край огнището. Те са наградата от Духа, който в тях е материализирал всички наши крачки, докато сме вървели по неутъпканите пътища. И понеже са създадени от собствените ни стъпки, те стават само на нашия крак. Никой не може да ни ги отнеме, а принцът, който може да види „неземната ни красота„, ще бъде само наш и завинаги.
В този момент алхимичният процес е завършен – оловото на желанието за специалност и превъзходство се е превърнало в златото на вътрешната ни ценност, която произтича от безусловната любов, смирението и чистотата на сърцето. Също и от чувството за неповторимата ни индивидуалност, благодарение на която всякакви сравнения изчезват. Това е израз на завършен индивидуационен процес, в който обикновеността и уникалността заедно съществуват по непротиворечив и хармоничен начин.
В последното виждам още едно ниво на тълкуване на тази приказка – обединението на противоположностите. Когато удря дванадесет часа (символ на края и началото на нещо ново), магията се разваля, дрехите и каляската изчезват, но пантофките остават. Те са единственият дар от невидимото, който не е податлив на разпадането. Едната пантофка остава у принца, а другата – у Пепеляшка. Когато я слагат на крака й, хората не вярват, че тя е красавицата от бала. Съмненията обаче отпадат, когато Пепеляшка изважда и другата пантофка. За мен тази втора пантофка е символ на способността да въплътим в живота си новото съзнание и нарасналата способност за любов, придобити с цената на толкова много страдание. Тя е този аспект на индивидуацията, когато от срещата на духа с материята се ражда нещо трето. В алхимията това е последният етап – „рубедо“ или „небесната сватба“, когато се трансцендира разделението между дух и тяло.
„Последната част е свързана с живия дух и одухотворяването на тялото, правенето на тялото безтелесно, а духа материален. Това е друг аспект на conunctio, съединяването на противоположностите …“
Мари Луиз фон Франц, Алхимията – символика и психология, с. 292
Отне ми дълги години, докато стигна до пепелта и разбера духовния смисъл на разочарованата любов и осуетеното желание. Когато за първи път (защото това не е еднократен процес) осъзнато преживях какво означава да си Пепеляшка и да стоиш в ъгъла на стаята, обгърнал и с двете си ръце своята обикновеност, усетих такъв прилив на покой, хармония и свобода, че се чудех сама на себе си защо толкова дълго съм се съпротивлявала на това да стана никой. Парадоксалността на подобно преживяване наистина е впечатляваща. Едва когато станеш никой, за първи път разбираш, че това е единственият начин да започнеш да ставаш истинския себе си. Едва когато престанеш да бъдеш зависим от обекта на желанията си, разбираш какво означава свободата в любовта. Едва когато загубиш всичко, започваш да цениш това, което си имал или все още имаш. Тогава идва и благодарността.
Само вътрешната ни Пепеляшка може да бъде искрено благодарна. Принцесите не могат. Мащехата заедно с двете й дъщери – също. Само вътрешната ни Пепеляшка може да обича. Претенциозните принцесите не могат. Вътрешната ни мащеха заедно с двете й дъщери – също. Едва когато се счупи огледалото на осуетените ни желания, можем да видим истинското си лице и неговата красота. Тогава разбираме, че сме единствени и неповторими в цялата Вселена. Тайната, която лисицата подарява на Малкия Принц, че „най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите“, е тайната и на Пепеляшка. Тя обаче е тайна само защото малцина са тези, които могат да виждат със сърцето си. Малцина са и онези, които избират осъзнато да преминат през процесите на трансформация, формулирани от херметичния принцип, „да приемеш всичко, да се откажеш от всичко и чрез това да обновиш всичко.“
Камелия Хаджийска
