За хората, които преминават през огъня на калцинацията, има още нещо много важно, което е добре да се знае – основен предмет на промяна в този първи етап от процесите на духовна трансформация е мисленето. С други думи, в сърцевината на алхимичната работа в този етап е начинът, по който мислим (как възприемаме себе си, света и мястото си в него; как интерпретираме нещата, които ни се случват).
Първото предизвикателство тук е изобретателността на ума да се измъква, за да не види очевидното. Буквално е хлъзгав като риба! Изразът „както дяволът чете евангелието“ описва много точно начина, по който умът действа тогава. Не случайно някои автори (например Екхарт Толе) слагат знак на равенство между егото и ума – умът е отлично убежище за съпротивляващите се към промяната наши части. Когато говоря с „хора в калцинация“ и се опитвам да им обърна внимание върху даден факт или вътрешно противоречие, често те казват „да, ама…“ и започват да спорят, вместо да се опитат да разберат това, което им казвам.
Другата трудност при справянето със съпротивата на его-ума е, че ни кара да гледаме навън, а не навътре в себе си. Предпочита да ни занимава с мисли за това какво прави или не прави другият човек (или хора) и как да го накараме да ни даде това, което искаме от него. И пропуска да зададе по-важния въпрос – кое е това, на което е дошло ред да променим вътре в себе си.
И тук идва третият капан – в безсилието си да променим външните обстоятелства в живота си, развиваме манталитета на жертвата. Пропускаме да видим, че все пак има имаме избор, но просто не искаме да го направим, защото означава да приемем ограничението и да уважим правото на другия на свободна воля. В подобна ситуация винаги се сещам за мисълта на Виктор Франкъл, че „Когато вече не сме в състояние да променим дадена ситуация, сме принудени да променим себе си.“
Това е причината да искам да добавя още малко разяснения за етапа на калцинацията и начина, по който да преминем през него – въпросната вътрешна промяна започва с промяна на мисленето. Подобно на ножа, който в ръцете на убиеца отнема човешки живот, а в ръцете на хирурга спасява човешки живот, в своята същност мисленето може да бъде неутрално. То е свързано с егото само в степента, в която обслужва скритите му интереси – да се съпротивлява на болката и неизбежните ограничения в живота и да не отстъпва водещата си роля. Когато обаче започнем да се интересуваме повече от разбиране на смисъла на това, което ни се случва, мисленето се превръща в съюзник на душата.
А промяната на мисленето по време на процесите на калцинация е много дълбока. Прилича на това да си вярвал, че Земята се върти около Слънцето, и изведнъж разбираш, че истината е точно обратната. Но точно така изглежда детронацията на его-доминираното мислене – отказваме се от детинското си желание светът да се върти около нас и нашите желания. И на тяхно място развиваме чувство за смирение и дори страхопочитание към тайнствения източник на живота, който дирижира истински важните събития, които ни се случват.
Затова най-важното условие да превърнем страданието от осуетените си страсти в акт на духовно посвещение, е да ангажираме мисленето си с въпроси за духовния смисъл на произтичащото. Такива като „какво точно иска да ми каже животът като не ми дава това, което искам?“, „в какво мога да превърна този свой опит?“, „кой е урокът, който душата ми учи сега?“ , „къде е зоната на моето вътрешно разширение в момента?“…
Другото важно нещо е да разберем, че преходът към живот, доминиран от егото, към живот, душата, неизбежно се основава на саможертвата. Най-невротичната част от нашето мислене- манталитетът на жертвата, е израз на неслучена саможертва. И най-важната саможертва, която трябва да направим, е желанието да не ни боли (имам предвид болката, която е неизбежна неизбежна част от живота и заедно с удоволствието образува двете части на дуалността). Едва след като преминем през страданието от обединението на противоположностите вътре в себе си, за първи път сме способни да обичаме истински.
(Виж статиите „Мари Луиз фон Франц: Жертвата и това, което се жертва, са едно и също – Азът„, „Лиз Грийн за това какво е истинската саможертва„)
И така, най-важната преквалификация на съзнанието в този етап от процесите на вътрешната трансформация е разбирането, че процесът на горене в калцинацията е процес на жертвоприношение. Много често хората засядат на този етап, защото не разбират какво значи да пожертваш нещо, което е ценно, за да получиш нещо, което е „още по-ценно?“ Кое е по-ценно от това да обичаме и да сме обичани, да сме здрави, успешни и да се радваме на удоволствията в живота? Това обаче са ценностите на земното ни аз. Душата се е въплътила, за да се развива, а развитието се случва извън зоната ни комфорт. Когато започнем да правим разликата между „щастлив живот“ и „пълноценен живот“, правим първата стъпка в синхронизиране на его-желанията с нуждите на душата си.
„Изгори, за да светиш“ е израз, който вероятно най-добре описва духовния смисъл на страданието в етапа на трансформацията чрез огън. Друг подобен е, че ако искаш станеш светлина за другите, ще трябва да се научиш да понасяш горещината на огъня (Виктор Франкъл). Когато си представя лицата на хората, за които знам, че са горели в пламъците на калцинацията, но не са избягали, виждам героизма на душата им. Виждам тяхната страст, ангажираност и огромен потенциал за любов. Ако нямаха тези качества, те нямаше могат да издържат на горенето.
Калцинацията е ад само за тези, които ги е страх от болката и е безценна възможност за онези, които са готови да направят саможертвата и да се погрижат за душата си. За да се случи това алхимично преобръщане имаме нужда от Меркуриус на алхимиците – функцията мислене, която е диференцирана от нашата желаеща природа и затова може да гледа на нещата неутрално, виждайки смисъла на това, което ни се случва.
Камелия Хаджийска
