Поглъщащият лъв

Или какво се открива на дъното на депресията

Ето още нещо от аналитичната психология на Юнг, която за мен напоследък е най-ценният ресурс да разбирам и тълкувам психичните процеси през призмата на душата и нейното развитие (индивидуацията). В тази статия разглеждам връзката между депресивните състояния и архетипа на Цялостната личност (архетипът на Аза/ реализиращия се потенциал на „образа на Бога“).

Тази връзка са желанията. По-точно невъзможните желания – грандиозните желания за романтична любов и красота, за власт и сила. Дълбокият копнеж по съвършен свят, със съвършени хора, съвършени отношения и съвършени себе си. Това са мощни желания, които няма как да реализираме в живота си. Затова дори не си позволяваме да ги забележим, а, ако все пак попаднат в полезрението ни, веднага ги връщаме там, откъдето са дошли – в подсъзнанието. Тяхната грандиозност ни изглежда грандоманска и се чувстваме засрамени да ги признаем дори пред себе си. Отричането обаче не ги премахва. Като гневен лъв, заровен в подземията на душата ни, те продължават да живеят. Разбираме, че го има, по тежката като олово депресия.

„… ако задълбавате в депресивните състояния на хората, обикновено на дъното се откриват или творчески съдържания, или агресивно непожертвано желание. Депресивните хора често сънуват ненаситни лъвове или други поглъщащи животни като дракони, но най-вече лъвове, което означава, че те са депресивни, защото са фрустрирани в постигането на своите диви желания. Те искат всичко: да бъдат на върха, да имат най-хубавия партньор, пари и всичко друго. Те имат по детски диви желания да погълнат всичко, но в същото време са достатъчно интелигентни, за да знаят, че в живота не става така и не може да имат това, което искат, и тогава желанието преминава в смръщена депресия. Такава депресия има качеството на горчиво фрустрирано желание и обяснява защо след нещастна любов хората изпадат в ужасна депресия. Техният лъв е фрустриран и сърдит в леговището.“

Мари-Луиз фон Франц, “Алхимията, символика и психология”, с.112

Понеже сме достатъчно умни и знаем, че подобни желания са невъзможни, ние се опитваме да живеем „нормално“. Въпреки това депресията и гневът не си отиват. А не си отиват, защото е дошло време да реализираме потенциала на по-дълбоката част от себе си – архетипът на Цялостната личност, който първо показва своята тъмна страна.

„Някои хора имат едно фрустрирано дете в себе си…Може да се каже, че фрустрираното дете е един аспект, който покрива образа на цялостната личност, а такъв има и в поглъщащия лъв. Всъщност детско е желанието да преживееш всичко тук и сега. Самата фантазия е напълно легитимна, тя притежава идеята за coniunctio, едно перфектно състояние, състояние на хармония. Това е религиозна идея, но когато се проецира във външния свят и се иска тук и сега, тя става невъзможна. Начинът, по който човек иска да реализира фантазията си, е детински, но сама по себе си тя е ценна и няма нищо погрешно и нездраво в нея. Така че точно в тази луда част на човека или в дивата и проблематична точка, се намира символът на цялостната личност. Тя дава тласъка и затова хората не знаят какво да правят, защото не могат да го потиснат; или, ако са разумни и видят колко детско е това нещо и че трябва да се откажат и адаптират към живота, тогава се усещат излекувани, но и ограбени от най-добрите си възможности.“ (пак там, с. 112)

Такъв е и моят опит. Знам как изглежда да изпратиш в подземията на душата си копнежа по нещо съвършено, което не е от този свят, и да се опитваш да живееш живота такъв, какъвто е. Наистина си адаптиран, но от това депресията не изчезва, а дори нараства. Вътре в себе си продължаваш да чуваш ръмжащото недоволството от несъвършенствата и ограниченията в живота.

Как тогава се решава това неразрешимо противоречие – да осъществим неосъществимото? Как да направим така, че да не изхвърляме “детето” на цялостната личност, а да излеем само “мръсната вода” на първичните ни страсти? Отговорът на юнгианските аналитици е – като изровим най-силното си желание и го одухотворим. Защото, от една страна, желанието е „червената сяра“, „дяволът“, който иска нещо конкретно от света на материята. От друга страна, то е божествената енергия за развитие – душата, която се е въплътила в света на материята, за да сътворява сама себе си.

„Следователно ако се върнем към алхимичния език, голямата трудност е да се извади Озирис от оловото, да се спаси животворната фантазия и да се премахне детинската представа за реализиране на желанието. Това е толкова неуловимо. Цялата работа е да се спаси ядрото, фантазията на цялостната личност, да се премахне инфантилността на желанието за реализация, което означава да извадим Озирис от оловния ковчег. Това прави алхимикът в една проецирана форма, когато казва, че божественият човек трябва да бъде изваден от оловния ковчег или от подлежащата на гниене материя.“ (пак там, с. 114)

А това е трудно. Докато успеем да извадим Озирис от оловния ковчег минават години. Това, което помага, е знанието, че ако искаме да преживеем божественото в себе си, ще трябва да платим цената да съжителстваме с демоничната си страна толкова дълго, колкото е необходимо. Тази цена е висока, но наградата също – раждането на новото ни Аз. Помага също така и разбирането, че адаптацията към изискванията на външния свят вече не върши работа, когато се събуди духовният импулс и желанието да проявим истината за вътрешната ни същност.

„Веднъж имах пациент, който беше дошъл в Европа за юнгианска анализа, а най-добрият му приятел беше дошъл за фройдова анализа. След една година решават да се срещнат отново. Фройдовият пациент казва, че се е излекувал и се връща в своята страна; след като разбрал всичките си невротични илюзии и глупости, решил да работи и да се ожени. Другият казал, че изобщо не е излекуван и все още е много луд и въпреки че е видял пътя си малко по-ясно, все още има неразрешени много неща. Тогава фройдовият пациент добавил, че е много странно, защото всички дяволи си отишли наистина, но и за съжаление това сторили и неговите ангели… Слага се един капак на болното място, но също и на религиозната фантазия за съвършенство в него, на романтичното въображение, на фантазията за цялостната личност и затова човек става резигнирано, социално адаптирано животно, което функционира, но всички негови романтични мечти за живот и истинска любов – несъмнено детски фантазии и в двамата млади хора – също са погребани.“ (пак там, с.114)

Дуалността, която тук се решава, е между копнежът по съвършенство (което не е от този свят) и желанието да го преживееш на Земята. Предизвикателството в дадения случая е да можем да удържим двете части на този вътрешен конфликт, защото това поражда огромно напрежение. Както и да не бързаме да се освобождаваме от него, защото той не може да бъде разрешен на принципа на простия компромис. Вместо това търпеливо да изстрадаме трансформацията на желанието, докато нещо трето и творческо не започне да се оформя.

„Сатурн е бог на сакатите, на престъпниците, инвалидите, но също и на артистичните и творчески натури. На съвременен език това означава странното качество на някои депресии, в които човек се чувства буквално като олово. Без да мислят за тези алхимични сходства, хората често казват: „Днес се чувствам като олово.“ … Както показва думата, в депресия човек е натиснат надолу, притиснат, защото част от психологическото либидо е отдолу и човек трябва да се прибере; истинската енергия на живота е паднала в по-дълбокия слой на личността и може да се достигне само чрез депресия… Слушайте, слизайте все по-дълбоко и по-дълбоко, докато стигнете до нивото на психичната енергия, където може да дойде някоя творческа идея и изведнъж, на дъното, може да се появи импулс за живот и творчество, който е бил пропуснат… Творците по професия като художници или велики актьори знаят, че преди всяко представяне на нова пиеса или произведение, често изпадат в такава депресия…“ (пак там, с. 110)

Опитомяването на поглъщащия лъв не е лесен процес, нито еднократен акт. Усилията обаче си струват. Това са алхимичните усилия по вътрешната ни трансформация, в която преобръщаме оловото на депресията в златото на индивидуалноста. Когато направим това, изявата ни във външния свят не е застрашена от его-инфлация, а фрустрираният лъв се превръща в източник на нашата най-творческа същност, чиято опитомена сила можем да въплътим в света.