Вече е преведена и предстои да бъде публикувана дванадесета глава от книгата на Ел Колли „Белязана от Духа“. Това е още една от сложните за превеждане глави в книгата. Казва се „Патологизирането на Духа“ и проследява връзката между симптомите на събудената кундалини и различните психични болести. За мен тя е много ценна, защото помага да се видят по-дълбоките духовни причини за човешкото страдание – тема, на която е посветена огромна част от статиите и в този сайт (например, статията за Паник-атаките от духовна перспектива).
Вече разполагам с достатъчно опит, за да знам, че ако не правим разлика между подходите на его-ориентираната психотерапия и духовно ориентираната психотерапия (пример за второто са духовният психосинтез на Асаджиоли, както и аналитичната психология на Юнг) , ще попадаме в ситуации, в които ще се опитваме да решаваме психичните си проблеми с неподходящи средства.
Клинични диагнози на духовни кризи
В главата „Патологизирането на Духа“ Ел Колли дава своя личен принос към пораждащото се ново разбиране за духовната страна на психични преживявания, които обикновено се отнасят към категорията на психиатричните диагнози, но в действителност са израз на духовни кризи и като такива трябва да се третират различно. Тъй като обаче тя самата не е психотерапевт, бих искала да добавя няколко уточнения към написаното от нея, защото границата между духовна криза и психична болест понякога е опасно тънка и не веднъж Юнг е предупреждавал многократно за тази опасност.
Като начало ще напомня, че, тъй като всеки текст отразява субективните пристрастия на автора (учените-автори също не правят изключение), критичното четене е от особена важност. По-долу ще споделя как изглежда „моят филтър“ при критическо четене, като си давам сметка, че той също страда не само за моите лични ограничения, но и от ограниченията на психологията, която, като всяка друга наука, също постоянно се развива и променя.
Пример как изглежда подобно развитие е известният“Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“ (DSM). Тази американска система за класификация на психичните разстройства се използва от психиатрите в цял свят, защото предоставя общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Този наръчник периодически се обновява – определени диагнози отпадат, а заедно с тях и неща, които сме възприемали като психична болест. Също така се формулират и нови диагнози. До момента има пет преработени такива издания и предстои издаването на ново.
Изключително интересно е да се изследва как във времето консенсусът за това какво е психично здраве и кое е психична болест се променя. Въпреки че за някои хора подобни постоянни ъпдейти може да породят несигурност и липса на надеждност, всъщност те са израз на психично здраве – доказателство, че тази наука е наясно със собствените си ограничения и затова е отворена да се развива. В системната психотерапия дори се избягва поставянето на диагнози, защото на тях се гледа като на „действителност от втори порядък“ и като такава те също може да се превърнат в източник за поддържането на проблема.
Както обикновено обаче, истината има две страни. И новото, и старото, имат своето място в науката за човешката психика, затова е изключително важно да отчитаме и двете страни на тази монета.
От една страна
От една страна, аз изцяло разбирам и споделям патоса на това, за което Ел Колли пише. Имам пред вид това, че научното знание за връзката между психичните болести и духовността все още е в самото начало и тепърва ще възникват още много теории и книги по тази тема. Аналитичната психология на Юнг и духовният психосинтез на Асаджиоли са най-често цитираните, но не са единствените, които пишат за тази връзка.
Дейвид Лукоф е психиатър, който има огромна заслуга духовните преживявания да не се третират като психични болести. По негово предложение в последното издание на „диагностичния наръчник“ – DSM-IV-TR, се въвежда нова категория – „Религиозни и Духовни проблеми“. Тя обхваща мистичните преживявания като самостоятелен тип, който може да се прояви като психично разстройство. Целта на въвеждането на тази нова категория е да избегне излишно хоспитализиране или медикаментозно лечение на духовни кризи, проявяващи се като психотични епизоди (повече за това можете да прочетете в неговия сайт www.spiritualcompetency.com).
Книгата на Стефани Мароне „Ръководство на природната медицина за шизофрения“ (Stephanie Marohn – „The Natural Medicine Guide to Schizophrenia“) също е посветена на подобно разграничение. Тя пише за алтернативни методи за лечението на шизофренията, включително и чрез шаманизъм. Откъс от тази книга е публикуван в статията „Какво един шаман вижда в болница за психично болни“, която намирам за изключително интересна. В нея се разказва за лекар от африкански произход, доктор Малидома Патрис Соме. През 1980 той година отива на специализация в САЩ и, при посещение в психиатрично отделение, остава потресен от културните различия при лечението на психичните болести. Това, което в неговото племе се възприема като знак за раждането на лечител – т.е. шаман, в западната култура се третира като психична болест.
„От гледна точка на шамана, психичното заболяване е сигнал за „раждането на лечител“, обяснява Малидома Патрис Соме. Тоест, психичните разстройства означават духовно пробуждане, духовни кризи, и трябва да се тълкуват като такива, за да може да бъде подпомогнато раждането на лечителя. Това, което Западът разглежда като психично заболяване, хората от племето дагара разглеждат като „добра новина от другия свят“. Човекът, който преминава през криза, е бил избран, за да предаде съобщение от духовния свят на своята общност. „Психичното разстройство, поведенческото разстройство от всякакъв характер, е сигнал за това, че две очевидно несъвместими енергии са се слели в едно„, казва още д-р Соме. Тези нарушения се проявяват, когато лицето не получава помощ при справянето с присъствието на духовната енергия.“
Разликата в интерпретацията на психичното преживяване и последващия начин на лечение може да е огромна. Лечението в психиатричното отделение в най-добрия случай води до замразяване на болестта, докато при шаманисткото лечение тя се трансформира и лекува.
За да провери предположението си, че шаманисткият подход на лечение е уместен не само за хората от неговата собствена културна среда, д-р Соме прави експеримент. В африканско племе, където се практикува шаманизъм, той завежда пациент от психиатричното отделение в американска болница. Това е 18 годишно момче на име Алекс, което от 14 години има психотични епизоди, съпътствани с халюцинации и тежки суицидни депресии. За четири години болничното лечение не му е помогнало по никакъв начин. Тъй като неговите родители били направили всичко, което можели да направят до този момент, те се съгласили д-р Соме да го отведе в Африка и да го лекува чрез шаманистки ритуали. Осем месеца по-късно Алекс вече е нормален, свободен от халюцинации и суицидни депресии. По собствени избор той остава още четири години на това място, където се чувства много по-защитен и сигурен, откъдето и да било, а, когато се завръща в Америка, става студент по психология. Последното, което д-р Соме чува за него, е, че Алекс е завършил психология в Харвард – нещо немислимо, когато за първи път го срещнал в психиатричната клиника.
Когато фактите говорят, дори и най-скептичните е добре да замълчат. Вярвам, че тепърва все повече факти ще се натрупват в това отношение. И все по-често ще чуваме душата „шаманизъм“, макар и той не винаги да се проявява във формата, за която сме свикнали да мислим за него. Сещам се за един коментар на Мари Луиз фон Франц относно терапевтичната работа на Юнг:
„Когато веднъж казах на Юнг, че неговата психологическа проницателност и неговото отношение към несъзнаваното в много отношения ми изглеждат същите като тези на най-архаичните религии – например, шаманизма или религията на индианците наскапи, които нямат нито свещеник, нито ритуали, а само следват сънищата си, изпратени според тях от „безсмъртния велик мъж на сърцето“, – Юнг отговори със смях: „Не е нещо, от което да се срамувам. Това е чест!“
М.-Л. фон Франц, „К.Г.Юнг: неговият мит в нашето време“, с. 23
От друга страна
От друга страна смятам, че лекарствата и психиатричното лечение такова, каквото е в момента, имат своето безспорно място в лечението на психичните проблеми, включително и на тези, които имат характера на духовно пробуждане. Затова не трябва да омаловажаваме тяхната роля и значение. Не само защото не всеки човек има ресурсите на Алекс да излезе от кризата, но и защото обществото ни все още не може да предложи пълноценна алтернатива на това, което той е намерил благодарение на д-р Соте в Африка. Когато алтернативата на традиционното лечение все още не е достатъчно развита, по-добре да използваме това, което вече имаме, дори и то да има своите ограничения.
Като всеки терапевт и аз се уча от своите клиенти. Понякога се случва да работя психотерапевтично с хора, които вземат медикаменти, предписани им от психиатър. Това, което научих от тях, е, че някои от тях научават как да се справят в кризисни ситуации без лекарства, но други не успяват. Причините за това са най-различни и истината обикновено е смесица от тях. Такива са (1) липса на достатъчно развит силен Аз-център, който да може да удържи на наплива от съдържания от несъзнаваното без помощта на лекарствата; (2) интензитет на преживяването, който надхвърля капацитета на нервната им система да се справи с него; (3) слаба духовна сила, която да им служи като опора по този много труден път на духовна трансформация, в който „мнозина са звани, но малцина призвани“.
Имах клиентка, която периодически минаваше през много интензивни преживявания на т.нар. „кундалини-синдром„. Вътрешното напрежение ставаше изключително силно, но тя беше намерила начин да се справя с това като си имаше „хапче под ръка„. Преди време психиатър й беше изписал рецепта с това лекарство, но тя отдавна не го вземаше. Достатъчно й беше знанието, че има нещо, на което да разчита при нужда. Тя се интересуваше от астрология, аз също, и, когато прочетохме какво означава нейният Плутон, транзитиращ над трети дом, и двете останахме изумени от точността на описанието:
„В екстремни случаи транзитиращият през трети дом Плутон се свързва с буквални сривове на ума или дълъг период на умствен стрес, параноя или депресия… Умът, залят от първични чувства и емоции, няма да може да функционира нормално… Светът около нас се превръща в жив кошмар, населен от подсъзнателните фантазии на изплашеното вътрешно дете от миналото ни. Предписването на лекарства може да е необходимо, за да се запази контролът на ума, но тази форма на лечение ще бъде от по-голяма полза, когато се съчетае с някакъв вид психологическа консултация или терапия.“
Хауърд Саспортас, „Боговете на промяната“, с. 393
Друга клиентка сподели, че успяла да се освободи от сиуцидните си мисли едва след като започнала да взема втори антидепресант. Веднага след като започнала да го взема, „й светнало пред очите„. От друга страна, нейната вегетативна нервна система продължаваше да е сериозно разстроена и междувременно се бяха появили нови телесни симптоми. Както става ясно, нещата не са нито еднозначни, нито прости.
Една жена дойде при мен в период, когато беше решила да спре приема на антидепресанти и всички стари симптоми се бяха върнали. За съжаление тя нямаше душевните ресурси да продължи с психотерапията и се върна към лекарствата. По-честият случай обаче са хора, които започват психотерапия паралелно с вземането на лекарства, впоследствие спират лекарствата и не се връщат към тях. Изключително важно е да имаме индивидуален подход към всеки отделен случай, който да отчита различните психични ресурси за промяна и издръжливост.
Одисей и островът на сирените
Има и още нещо, което също поражда смесени чувства. Това са случаи, когато отговорността за принудително психиатрично лечение трябва да се вземе не от страдащия, а и от неговите близки. През 2010 година обичаната от мен Памела Крибе, чиято книга „Ченълингите на Йешуа“ често цитирам тук, изпада в класическа суицидна депресия, съпътствана с психотичен епизод, в който тя не осъзнава какво става с нея самата. Противно на желанието й, нейното семейство насила я вкарва в болница. Там успяват да й помогнат и тя излиза от този епизод излекувана и обновена. Въпреки че трябва да уважаваме правото на личен избор, но когато съзнанието на болния е замъглено и объркано, решението за лечение трябва да се вземе от неговите близки.
По този повод се сещам за древногръцкия мит за Одисей и пътуването му край острова на сирените. Сирените пеели така омайно, че отклонявали моряците от пътя им, завличали ги към дълбините и ги удавяли. За да се справи с това изпитание, Одисей наредил на всички моряци да си сложат восък в ушите и така да не чуват песните на сирените. Той самият искал да чуе техните песни, но наредил да го вържат на мачтата и да не го пускат, докато не отминат острова. Очаквано, когато чул омайната песен на сирените, той започнал да се моли да го пуснат, но понеже моряците не го чули, си останал завързан, докато отминала опасността.
Харесвам тази история – напливът на съдържания от страна на архетипите, се преживява по точно този начин – силно нуминозно. Човек е толкова дълбоко привлечен от тези сили, извиращи от дълбината на психиката му, че няма силата сам да им се противопостави. Хората, които имат преживявания от света на сирените, чуват песни, които останалите не чуват. И това всъщност е отлично, защото може да им окажат подходяща помощ, за да не се удавят в океана на колективното несъзнавано.
И, докато Памела Крибе е била заведена насила от мъжа си в психиатрията, то това не се е случило с Ел Колли. Нейното духовно пробуждане не завършва с трансформация, а със самоубийство. За това разбираме не от нейния съпруг Чарлз Крез, който е бил край нея през цялото това време, а от блога на дъщеря й Челси (https://chelise.typepad.com/also_my_healing/chelise/) Нейната дъщеря пише, че майка й е страдала през целия си живот от депресия, дори е имала няколко опита за самоубийство в по-ранната си възраст. Третият опит за самоубийство най-накрая се оказал „успешен„.
Това е причината за „другата страна“ на моята гледна точка. Чудя се дали все пак е могло това да се избегне, ако нейният съпруг, подобно на съпруга на Памела Крибе, не я беше завел насила в психиатрията?
Интересно е да се види, че по отношение на лекарствата и клиничните диагнози Ел Колли и дъщеря й Челси са на съвсем противоположни позиции. Челси заявява, че иска да демистифицира болестта на майка си и предпочита да говори вместо за събудена кундалини, за клинични диагнози и лекарства. Ако човек прочете някои от статиите в блога й, ще види огромното усилие, която тя полага, за да остане в света на живите и да не повтори съдбата на майка си. Иронията е, че съвсем същите симптоми, които майка й описва като „събуждане на кундалини“, са част и от симптомите на „генерализираното тревожно разстройство„. Вкопчването на Челси в лекарствата и психиатричните диагнози отстрани може да изглежда като люшкане на махалото в другата крайност, но всеки, който познава реалността и мощта на силите на несъзнаваното, знае откъде идва този огромен страх към тях.
Интересното е, че в главата, която предстои да прочетете, самата Ел Колли твърди: „знам за три случая, в който материалът, освободен от несъзнаваното и свръхсъзнаваното при процеса, накара хората да се самоубият. В такива екстремни случаи, в които друга помощ не е възможна, успокоителният ефект на лекарствата би бил животоспасяващ.“ Защо тогава тя е пропуснала да направи това за самата себе си? И дали случилото се с нея не е още едно доказателство, че хората в подобно състояние наистина имат нужда от категоричната помощ на семейството си, за да устоят на сирените?
Между двете крайности на отношението към психичната болест и лекарствата всеки сам за себе си решава кое е правилното за него, ако попадне в подобна ситуация. Има моменти, когато е добре да потърсим помощ в лекарствата, знаейки, че можем да променим решението си след като подминем опасния остров. В този случай е изключително важно да сме мъдри и зрели и това се отнася и до решението коя е подходящата помощ от близките.
Когато боговете станат болести
В книгата си „Кодът на душата“ Джеймс Хилман пише:
„Спомнете си думите на Юнг: „Боговете са станали болести“. За да видите ангела в болестта, се искат очи за невидимото, слепота на едното око и отваряне на другото в друга посока.
Невъзможно е да видите ангела, ако нямате предварителна представа за него… Дори и в точните науки започваме да виждаме небесните явления или препарата под микроскоп само ако някой първо ни обясни какво да търсим; нуждаем се от обучение по изкуството да виждаме. Тогава невидимото изведнъж става видимо, разкрива се пред примижалите ни очи.“
Джеймс Хилман, „Кодът на душата“, с. 138
Хилман обявява война на патологизирането на духа, въплътено в социалния консенсус на средностатистическото мислене.
„Онова, което се случва в повечето „заведения за душевно болни“, където наркотиците се раздават по-безсрамно от презервативите, нявярно би унищожило през детството им всеки един от необикновените хора, за които става дума в тази книга. Чудовищната неадекватност на лечението не е преднамерен акт от страна на лекарите, които се опитват да направят добро. Тя произтича неволно от неадекватността и зловредността на теорията. Докато статистиката на нормализиращата психология на развитието определя стандартите, по които се измерва изключителната сложност на живота, отклоненията ще се смятат за патологични.
Диагнозата, обединена със статистиката, съставлява болестта и именно така: „Диагностично-статистически наръчник“ се казва всеобщо възприетото помагало, изработено от Американската психиатрична асоциация, което се използва от цялата гилдия, от системата за здравни грижи и от застрахователните компании. И все пак тази дебела, тежка и лековата книга разказва за различните начини, по които божествения дух повлиява човешката съдба, и колко тъжно и странно изглежда това в нашата цивилизация.“
Джеймс Хилман, „Кодът на душата“, с. 49
Ако прочетете главата за „Патологизиране на Духа“ от Ел Колли ще разпознаете същия този патос, с който пише и Хилман. Необходимо е да се освободим от мисленето, според което „широко разпространено“ е равно на „нормално“. Живеем във времена, когато по-доброто от нагаждане към средностатистическото, е неговата промяна. Обратното означава да се примирим с корупцията, лъжата, манипулацията, безхаберието, страхливостта и малодушието. Ако искаме да живеем в по-добър свят, ще се наложи да де-патологизираме Духа като се изучим на изкуството да виждаме невидимото. Тогава ще успеем да видим ангела зад болестта, който през цялото време ни е помагал да не забравим за другия свят – да ни напомни кои сме наистина и защо сме дошли на Земята.
Камелия Хаджийска
