Зад влюбването в човек, който не отговаря на нашите чувства, или не ни дава това, което искаме от него, стои определена психична динамика. Зад силните чувства в несподелената любов стоят душевни закономерности, които са различни от това, което на пръв поглед изглежда. Ако знаем това, много от объркването, което тези ситуации пораждат, ще изчезне.
А подобни влюбвания по правило са съпътствани от много объркване. Човек не знае с какво е заслужил това отношение или съдба, след като дава най-доброто от себе си. Явната несправедливост изпълва сърцето му с негодувание и той, чувствайки се жертва, безспирно обвинява в ума си обекта на своите чувства. В мислите си е като обсебен от това какво другият е направил или не направил и не се сеща да си зададе въпроса какво означава всичко това за него самия – защо продължава да има чувства към човек, който очевидно не им отговаря – при това, за достатъчно дълго време?
Вместо това човекът, който гори в огъня на страстта, продължава да търси начини да провокира у другия някакъв отговор или реакция като постоянно изпраща съобщения. Мислите му са натрапливи, сякаш няма власт над тях. Влязъл е в силно драматичен филм и дълбоко изстрадва любовната драма. Отстрани страданието му изглежда много силно, почти задушаващо, но при по-близък поглед се вижда, че зад него стои просто едно ядосано дете, което не е получило това, което иска, и което не е готово да се откаже, приемайки неизбежните ограничения на живота и липсата на власт върху чувствата на другия.
Юнгианските психоаналитици казват, че влюбването и съпровождащите го силни чувства идват от архетипа на Цялостната личност („образът на Бога“ вътре в нас) и са израз на активирания процес на индивидуация.
„Може да се каже, че във всяко дълбоко любовно преживяване е включено и преживяване на цялостната личност, защото страстта и обсебващия фактор в нея идват от цялостната личност„.
Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 225
Но понеже силното желание е насочено към нещо външно и конкретно, архетипът „пада в материята“ и човек изглежда като обсебен от „дявола“ (в чиито владения е материята).
„... ако сила и страст останат на конкретно ниво, като искат това или онова и не са способни да пожертват желанието, тогава същото страстно либидо, което е основа на процеса на индивидуацията отслабва, става деструктивно и се саморазрушава.“ пак там, с. 189
Един от символите на страстното либидо, което е в основата на процеса на индивидуацията, е „поглъщащият лъв“ – архетипен образ на желанието, което идва от по-дълбоките слоеве на човешката психика, колективното несъзнавано. Ако това не се разпознае от човека, който гори в огъня на страстта, и той не оттегли проекциите си от външния свят, желанието започва да става деструктивно. Страданието от осуетените желания не се превръща в горивото за духовна трансформация, а увеличава депресията, яростта и омразата.
Друго важно нещо, което е добре да се знае за трансформацията на осуетените ни любовни страсти е, че това става изключително бавно. Те са израз на активирания процес на индивидуация (пробуждането на душата), а този процес се развива със силата на природен закон и в този смисъл не е подчинен на его-волята. Тъй като е въвлечен фактор от по-дълбоките пластове на личността, само пораждането на нов вид съзнание (същността на развитието на душата) може да извади от сърцето му стрелата на Амур и да сложи край на неговите мъки. Докато не завърши процесът на калцинация и не изгорят примесите на материята, той продължава да се пече на този огън, дори и да е изтощен от дългите битки и постоянното отхвърляне (някои подобни взаимоотношения продължават много дълго време – познавам не един или двама човека, които са стояли в тях, осем, девет и дори десет години).
„Да седиш в огъня и да се печеш е това, което носи философският камък; както е казано тук, огънят изгасва, следвайки своята вътрешна мярка; няма такова нещо като хаотично либидо, защото знаем, че и самото несъзнавано, като чиста природа, притежава вътрешен баланс. Липсата на равновесие идва от инфантилността на съзнаваната нагласа. Ако само следвате своята страст по нейните собствени указания, няма да стигнете далеч, защото тя винаги води до собственото си поражение.
Прекалената страст търси поражение. Хора, които имат неумерено страстна натура, един вид дяволска натура, охотно търсят човек или ситуация, в които да си удрят главата, и презират всеки партньор или ситуация, в които тяхната страст печели. Инстинктивно те търсят поражение. Като че ли нещо в тях знае, че този дявол трябва да бъде ударен по главата и затова, ако човек е приятелски настроен или слаб, или с разбиращо отношение към такъв огън, на болния не му се помага; обикновено такива хора ви напускат, защото това не им е нужно. Огънят на страстта търси това, което ще го угаси и затова е спешна индивидуацията, защото естествените неумерени импулси търсят невъзможни ситуации; те търсят конфликт и поражение и страдание, защото се стремят към собствената си трансформация.“ пак там, с. 286
Тези закономерности в трансформацията на желанието не се отнасят е само за любовното увлечение. Те характеризират всяка форма на страст, която търси своето удовлетворение, опитвайки се да наложи своята власт над външния свят.
„Да речем, че някой е обсебен от дявола на властта. Когато доминира хората, той не е щастлив, а остава неспокоен; доминира цялото семейство и хората в професионалния живот, но пак е неспокоен. Той наистина търси някой, който да го надвие; за това копнее, въпреки че не му харесва. Това е двойнствена нагласа, защото той я мрази и в същото време копнее за някой или нещо, което да го подчини и да сложи край на властта му. Важно е това да се знае при лечение на гранични случаи, защото те обикновено страдат от страхотни емоции и винаги се опитват да стоварят всичко върху аналитика с надежда и страх, че той ще отвърне на удара; така е, защото огънят знае собствената си вътрешна мярка.“ с. 286
Ако на хора в подобна ситуация им се каже, че всъщност дълбоко в себе си те искат да бъдат отхвърлени, че сами подсъзнателно са избрали подобен вид страдание, те ще ви погледнат с неразбиране. Това обаче е неразбирането на ума – на същата тази съзнателна нагласа, чиято едностранчивост и инфантилност е конфронтирана от силите на тяхното несъзнавано. Затова единственият начин да спечелят тази битка е да приемат, че те са не само това, което знаят с ума си; че те са също така и своето несъзнавано – същото онова, което им е изпратило стрелата на Амур и отказва да я извади от сърцето им.
Когато все пак успеят да направят това, преодолявайки яростната съпротива на „дяволското“ в себе си, конфликтът престава да е външен (между тях и обекта на страстта им) и става вътрешен. И дори това да не слага край на страданието им, то слага началото на края на страданието им. Тъй като са започнали да оттеглят проекциите си и вече не се занимават постоянно с това какво прави или не прави другият, вътрешната им сила постепенно започва да нараства. Вече не хабят енергия за това как да го накарат да ги разбере, за да им даде това, което искат. Вместо това се интересуват как да одухотварят желанието си – новата вдъхновяваща цел на объркания им до този момент ум.
Въпросът, който най-много помага за одухотворяване на желанието и изваждането му от хватката на материята, е: „Кое е това нещо, което задоволяването на моето желание към другия човек ще ми даде?“. С други думи, как изглежда вътрешното преживяване, ако си представят, че обектът на страстта им даде това, което искат. Сред типичните отговори на този въпрос са чувство за пълнота и цялостност, за вътрешна стойност, за свобода, за щастие. Отговорът на този въпрос е истинският предмет на тяхното желание. С други думи, одухотворяването на желанието започва, когато започнат да търсят неговото задоволяване без да го поставят в зависимост от действията и реакциите на външния свят и на хората в него. На езика на алхимията това се нарича да „измъкнеш Озирис от оловния ковчег„.
Едва когато разберем Божествената логика защо сме привлекли подобно страдание в живота си, можем да използваме страданието от несподелената любов в неговото истинско предназначение. Тогава разбираме – по-ясно от всякога, че ако се стремим да получим усещането за свобода чрез връзката ни с другия, истината е, че това поражда точно обратното – зависимост от него. Че щастието, което неговата компания ни носи, винаги ще се превръща в нещастие, когато него го няма. Че ако чувството ни за вътрешна стойност зависи от неговото одобрение, вместо да се увеличава, то ще намалява, дори и ако получаваме от него подобно одобрение. Нещо вътре в нас знае през цялото време, че нямаме власт над външното и конкретното и че във всеки момент то може да ни бъде отнето. Когато копнежът към любовта, пълнотата, свободата, радостта, чувството за вътрешна ценност и уникалност „паднат в материята„, те се превръщат в своята противоположност, защото материята е светът на дуалността и като такава се управлява от „дявола„.
Огънят на страстта угасва, когато процесът на вътрешна трансформация приключи. Когато най-сетне това се случи и пелената на магията падне, човек за първи път в живота си вижда, че в силните страсти всъщност няма любов. Че те са всъщност точно обратното – анти-любов, защото от тях произтичат драмите на ревността, омразата и злобата, ако сме пренебрегнати или отхвърлени; на зависимостта и обсебеността от другия. Тогава разбираме, че „неподходящият“ за нашите любовни чувства човек, всъщност е бил „подходящият„, защото сме го избрали чрез интелигентността на нашето несъзнавано. Затова „подходящият начин“ да отговорим на този избор е като направим това, което то ни принуждава да направим. А именно:
- да оттеглим проекциите си от външния свят;
- да станем сами за себе си причината за начина, по който се чувстваме;
- и да сме достатъчно търпеливи, докато от страданието на осуетените ни страсти се роди любов от друго качество.
Възкръсването от пепелта на изгорените страсти носи безценен дар – за първи път сме способни да обичаме истински.
Камелия Хаджийска
Сродни статии:
