Има съществена разлика между невротичното страдание, породено от неавтентичен начин на живот, и страданието, породено от процеси на духовно пробуждане. Нещо повече, справянето със страданието, което е израз на духовна трансформация, изисква вече налично високо ниво на психично здраве, т.е. човек да се е освободил от невротичното страдание. В противен случай може да се стигне до това, което алхимиците наричат „лудостта на оловото„, а психиатрите диагностицират в различните форми на най-тежкото психично разстройство – психозата. Затова е много важно да се прави разлика между тези два вида страдание, както и произтичащите от това разлики в психотерапевтичната работа с тях.

Двата вида страдание

Най-общо може да се каже, че невротичното страдание е свързано с представи, които изкривяват взаимодействието с реалността поради нежеланието на човека да приеме неприятни за него факти от същата тази реалност. Страданието на невротика е преживяване на вторични чувства, чиято цел е да замести истинското страдание от контакта с реалността. Тези чувства се подхранват от мисли, които „спорят“ с фактите от живота – тези не особено приятни истини за нас самите и за нещата вън от нас, които ни карат да си затваряме очите, да ги отричаме и отхвърляме.

Когато обаче човек има добре адаптирана личност, дава най-доброто от себе си, за да се справи с предизвикателствата и неизбежните трудности и ограничения, без да изпада в мисли на самосъжаление, обвинение или самообвинение, има пълноценни връзки с другите хора и успех в живота, и въпреки това преживява дълбока душевна болка,  може да говорим за започнал процес на духовно  пробуждане и трансформация. По правило подобно страдание изглежда безпричинно или поне несъразмерно силно спрямо събитията или фактите. Причина обаче има и тя се намира в надличностните пластове на човешката психика – светът на архетипите. В това измерение, което е извън времето и пространство, и където всички ние сме Едно – дълбоко свързани.

Има една категория хора, които в по-голяма степен от другите имат психичната предразположеност да са в контакт с надличностните пластове на човешката психика. При недостатъчно развит Аз опасността при тях е да се идентифицират с преживяванията от света на архетипното и да изпаднат в психоза, мислейки си, например, че са Спасителят Исус Христос или точно обратното – Антихриста. В този случай, вместо неврозата, при която човек поне е наясно, че има проблем, имаме психоза – мисленето е обсебено от идеи, в чиято истинност не се съмнява, но които са далеч от реалността.

Затова срещата с архетипното изисква наличието на здрав Аз-център – индивид, което е поел е отговорността за живота си и не се чувства жертва на хора или обстоятелства, има развито критично мислене, способен е да удържа в себе си преживявания с голям интензитет, без да предприема действия във външния свят, преди да е „обработил“ психологически тези преживявания.

Парадоксалното е, че страданието от срещата с архетипната болка (други думи за нея са „тъмната нощ на душата„, „плътното болково тяло„), се преживява с много по-голям интензитет и това може да породи объркване. Човек се пита как така е станал емоционално по-стабилен, по-наясно е със себе си, а по някакъв начин страдането дори му се е увеличило? Ако знае обаче за наличието на надличностните пластове в човешката психика, ще разбере защо. Знанието как да взаимодейства с преживяванията от света на архетипите не само ще му помогне да избегне опасността от влизане във временни психотични епизоди, но и да трансформира част от колективното несъзнавано. Както казва Юнг, „Алхимията представлява проекция на космическата и духовна драма в лабораторни термини. Opus magnum, Великото дело, има две цели: избавление на човешката душа и спасение на космоса.“

Освобождаване от невротичното страдание

Градинарство в добри времена

„Ако посееш мисъл, ще пожънеш действие, ако посееш действие, ще пожънеш навик, ако посееш навик, ще пожънеш характер, ако посееш характер, ще пожънеш съдба.“ Стивън Кови

Психотерапиите, които работят с невротичното страдание, аз наричам „градинарство в добри времена„, защото при полагане на определен вид психични усилия за промяна, ние постигаме търсената промяна. С помощта на личната его-воля човек успява да промени живота си към по-добро и да постигне по-високи нива на психично здраве. По-конкретно това означава равитие на ясни его-граници на отговорност и по-висока емоционална интелигентност. В резултат той развива по-пълноценни контакти с другите хора, професионална реализация и успех. Психотерапевтичната работа засилва Аза чрез диференциация от “колективното съзнавано” (външните предписания и очакванията на другите хора), подкрепяйки автентичността, поемането на отговорност за живота си и верността към собствената си природа, без това да става за сметка на способността за адаптация и свързаността с другите хора.

Его-ориентираните психотерапии приличат на обучението на умения за градинарство в добри времена. Ако човек ги научи и старателно ги практикува, в края на годината ще се радва на добра реколта. Психотерапии, които работят на това ниво, са когнитивната, поведенческата, системната психотерапия и други.

Болката от въплъщението

Градинарство в лоши времена

„Бог е името, посредством което обозначавам всички неща, които пресичат житейският ми път неочаквано, жестоко и напълно безсмислено, всички неща, които променят плановате и намеренията ми, и пренасочват живота ми в коренно противоположна посока.“ К.Г.Юнг

Страданието, което е резултат от започнали процеси на духовна трансформация, е много различно от невротичното страдание, породено от неавтентичен начин на живот. И, тъй като причините за него са различни, начинът за справяне също е различен. Прилича на това да си градинар, но цветовете на дърветата са попарени от слана. Или градината ти е подгизнала от кал заради наводнението от придошлата река. Или градушка е ударила посевите. Всичко, което знаеш за градинарството в добри времена, изглежда крайно неуместно да го приложиш.

Вътре в човешката психика също има източник на “бури, слани, градушки и наводнения”, който не е подвластен на личната воля на човека. Той идва от по-дълбоките пластове на човешката психика, който Юнг нарича колективното несъзнавано или обективна психика. Затова диференциацията тук, за разлика от психотерапевтичната работа с невротичното страдание, се извършва по отношение на съдържанията, нахлуващи от „колективното несъзнавано“. Това са вътрешни преживявания, които, въпреки че се преживяват лично, не произтичат от его-психиката – например, ендогенната депресия. Характерно за тях е, че те се преживяват като силно разрушителни и неподатливи на промяна чрез личната ни воля. Също така, заради крайно ирационалната причина да се чувстваме по този начин, те могат да са и силно плашещи. Обикновено или има силно несъответствие между стимула и реакцията, или причина съвсем липсва.

Градинарството в лоши времена” ни учи на умението да оцеляваме като се освободим от всичко излишно, за да се погрижим за най-важното – душата. Както вече писах, някои хора страдат от “природните бедствия” повече от другите хора. За тях е важно да знаят, че ако успеят да преминат през периода на разрушението по правилния начин, накрая отново ще дойдат добри времена. Истински важното в този случай, освен търпението, е разбирането на смисъла на това, през което преминават – дълбока радикална промяна на тяхната личност. Когато дойде време тяхната градина отново да дава плодове, те ще усещат дълбока благодарност, мъдрост и благоговение. Ще знаят певече от всякога, че без слънцето, вятъра, дъжда, почвата и силата, която кара растенията да растат, те не биха се радвали на такава реколта.

Психотерапии, които отчитат в работата си надличното ниво в човешката психика

Вероятно най-отчетливо разграничаването между двете нива на работа с човешката психика е представено в аналитичната психология на К.Г.Юнг, чийто основен принос е предоставянето на научни доказателства за съществуването на колективното ниво на човешката психика (обективната психика) и реалността на света на архетипите. Благодарение на познанието за това какво представлява „инфлацията на егото„, човек може успешно да навигира в дебрите на собствената си психика, когато животът му изпрати преживявания, които идват от по-дълбокото. А благодарение на понятието за индивидуацията, той ще разполага и с позитивна цел, чрез която ще превръща страданието си в средство за духовна трансформация.

Теорията на Роберто Асаджиоли за психосинтеза вероятно най-отчетливо успява да покаже нуждата от различни терапевтични подходи за справяне с различните източници на психично страдание, защото им дава различни имена – личностен психосинтез и духовен психосинтез. Депресията като архетипно преживяване на „тъмната нощ на душата„, например, е различна от депресията, която е резултат от мисловна нагласа, която не иска да приеме неприятното лице на реалността, или се съпротивлява на промяната. Съответно средствата за тяхното лечение са различни.

Хуманистичната психология също отчита тези разлики, давайки различни имена на терапевтичните цели. Цел на личното развитие е себеосъществяването – постигането на по-автентичен начин на живот. След като тази цел бъде постигната, идва следващата цел  – себенадхвърлянето, служенето на По-голямото Цяло. Преходът от себеосъществяване към себенадхвърляне е преход от индивидуалното Аз към над-индивидуалното/трансперсоналното или Висшето Аз. Подобно на юнгианската анализа, хуманистичната психология също предупреждава за опасността от идентификация с над-личностните пластове, наричайки ги с друго име – „висше отклонение„.

Трансперсоналната психотерапия на Станислав Гроф според мен най-добре отговаря на нуждите от оказване на първа психологична помощ на хора, преминаващи през временни психотични епизоди в резултат на духовни кризи/спонтанното събуждане на кундалини.  Значим принос в това отношение има Кристина Гроф, която споделя своите лични преживявания от събудената кундалини. Много други трансперсонални терапевти също пишат по тази тема, като вероятно най-известната в момента фигура е клиничният психолог Дейвид Лукоф, който, след като преминава през епизод на „временна лудост„, посвещава усилията си на това да внесе по-голямо разбиране за духовните измерения на психотичните епизоди в масовата психиатрична практика.

Диференциация и интеграция

Иска ми се още веднъж да формулирам кои са критериите за психично здраве. защото именно те са най-важните ориентири как да помагаме на другите или как ние самите да се справяме с различните форми на душевно страдание. В сърцевината си те описват два паралелно протичащи процеса в развитието на човешката психика. Единият се нарича диференциация, а другият, противоположен на него – интеграция.

Диференциацията се случва благодарение на способността на ума да прави разграничения. Подобно разграничение води до отделяне, емоционална независимост, здрави его-граници и произтичащото от това здраво чувство за отговорност. Първоначално Азът не съществува в психиката на новороденото – той е идентичен, както с цялото несъзнавано, така и с фигурите на външната среда. Едва след серия от диференциации започва да се оформя това, което наричаме самосъзнание. Колкото по-развито самосъзнание имаме, толкова по-висока степен на диференциация е осъществена, толкова по-високо е нивото на нашето психично здраве.

Може да се каже, че изграждането на Аза е продължаващ цял живот на диференциация от съдържанията на колективното ниво в човешката психика. Като под колективно ниво на човешката психика тук се имат пред вид както вътрешните преживявания от света на архетипите, т.е. „колективното несъзнавано„, така и доминиращите социални нагласи в даден исторически период, за дадена социална група, т.е. „колективното съзнавано„.

По някакъв начин може да се каже, че предизвикателството на невротика е да извърши диференциацията от колективното съзнавано – да се справи със страховете си да не разочарова другите и да не бъде заклеймен като „лош“, ако бъде различен и не отговори на техните очаквания. А предизвикателството на човека, преминаващ през процеси на духовна трансформация, е да извърши диференциацията от колективното несъзнавано – всички онези психични съдържания, които „нахлуват отвътре“ от собствената му психика под формата на ирационални преживявания или видения с нуминозен характер.

Обратното на диференциацията е интеграцията. Тя произтича паралелно на диференциацията и е вторият основен критерий за психично здраве . Нейната същност е да приемем отхвърлени от съзнаваната ни нагласа части, т.нар. Сянка. На нивото на личната психика това са черти, които не виждаме у себе си, а у другите хора чрез защитните механизми на проекцията. Ако съзнаваната нагласа е отчетливо малоценна, в психичната сянка се откриват и силно позитивни съдържания. Високото ниво на интегритет произтича от способността на човека да понася дискомфорта от виждането на неприятните истини за себе си, за да бъде цялостен и автентичен.

Когато страданието произтича от започнали процеси на духовна трансформация, т.е. съдържанията идват от надличните нива на психиката, интеграцията на „тъмната психика“ се нарича асимилация. Промяната в термина указва по-различния вид усилия, които се случват в този процес на преживяване и конфронтация на деструктивните сили в собствента ни психика – чрез опознаване и превръщане на новото знание в творчески принос към цялото.

Става ясно, че вървенето към по-високи нива на психично здраве е едновременно аналитичен (разграничаващ, диференциращ), и синтетичен (обединяващ, интегриращ) процес. В резултат на този процес индивидът развива силен Аз-център на съзнание, който е високо диференциран и индивидуален, и същевременно е свързан с човечеството като цяло – способен да извлича сила и смисъл от идеи, които надвишават неговите тясно лични интереси.

Паралелните процеси на анализ и синтез водят да най-важния критерий за психично здраве – психична цялостност, при която човек може мъдро да съчетава противоположностите в себе си. Може едновременно да бъде автентичен (верен на своята вътрешната си природа) и социално адаптиран (хармонично взаимодействащ с другите хора); емоционално независим и същевременно високо емпатиен, възприемчив и свързан с другите.

Най-важното обаче, което предпазва от „лудостта на оловото“ , както в алхимията се нарича конфронтацията със съдържания от колективното несъзнавано, е моралът и почтеността на „алхимика“ – поредният много важен критерий за психично здраве.

И така, това е основното – целта на една успешна психотерапевтична работа е освобождаване от невротичното страдание и разкриване на смисъл в неизбежното страдание, който произтича отвъд конкретните материални условия на човешкото съществуване. Прави това като подкрепя развитието на двойнствена мисловна нагласа – на анализа и синтеза, на диференциация и интеграция. Прилича на тъченето на черга, или на пораждането на мъдрост, а всъщност това е начинът, по който „създаваме душите си“ (последното е понятие от Джеймс Хилман).

Камелия Хаджийска


  • PS Най-важното, което съм разбрала за психотерапевтичната работа с човешкото страдание, съм споделила в Програмата 29 дни. Гледам на нея като на ценен инструмент за самостоятелна работа, който поставя процесите на себепознание на здрава основа. Прави това като отграничава двете нива на терапевтична работа – его-психологията, която подкрепя развитието на емоционална духовност, и духовно-ориентирания подход, чрез който разбираме смисъла на това, което ни се случва и превръщаме страданието от осуетените си желания в златото на новото ни Аз.