„Въпреки че разстройствата, съпътстващи кризите на духовното развитие, напомнят на някои болести, а понякога даже е трудно да се отличат от тях, в действителност техните причини и значение са съвършено различни, а в определен смисъл даже противоположни.
Съответно и тяхното лечение трябва да бъде различно.“
Роберто Асаджиоли
Тази мисъл на Роберто Асаджиоли (италиански психиатър) е изключително важна за мен не само като психотерапевт, но и като човек, който познава от личен опит как изглежда страданието от преминаването през духовни кризи. В този случай его-ориентираната психотерапия наистина не е достатъчна.
Смятам, че това разграничение е много важно да се знае от хората, за които импулсът за духовно развитие се е събудил, но не разбират какво им се случва и си мислят, че полудяват. Сред симптомите, които може да се дължат, както на проблеми с адаптацията, така и на духовна криза, са: депресивни или маниакални състояния, невротични разстройства, безпричинно вътрешно напрежение, безпокойство и страх, паник-атаки, ирационално силно чувство за самота, апатия, обърканост, неудовлетвореност, отчаяние…
Тъй като тези два типа страдание трябва да бъдат лекувани по съвършено различен начин, Асаджиоли предлага два различни вида психотерапевтична работа – „личностен психосинтез“ и „духовен психосинтез“.
„При болестите от първия тип лекарят трябва да помогне на болния да се върне в състояние на нормален човек. За това пациентът трябва да бъде освободен от ограниченията и заповедите, от чувството на страх и зависимост, от прекомерния егоцентризъм и грешни оценки, от изкривената представа за реалността. Задачата на лекаря е да доведе човек до състояние обективно и разумно да вижда нормалния живот, напълно да осъзнава собствените си задължения и правата на другите.
Незрелите и конфликтиращи между себе си фактори трябва да бъдат развити и синхронизирани, по този начин се реализира успешният личностен психосинтез.
Що се касае до втората група болести, то задачата на вътрешната хармонизация – лечение се основава на това, че нормите са били вече асимилирани от вече формираната нормална личност, т.е. става дума за духовен психосинтез около по-висок вътрешен център. Очевидно, че методите за лечение, подходящи за болни от първата група са непригодни, а понякога и вредни за пациенти от втория тип.
Ако лекарят не разбира проблемите на последните, не знае за възможностите за духовно развитие или даже ги отрича, може да затрудни, а не да облекчи лечението. Такъв лекар е в състояние да обезцени или да осмее несигурните още духовни стремежи на пациента, да ги разглежда като празни фантазии, или в най-добрия случай, като чиста сублимация. С негова помощ пациентът може да стигне до извода, че за него ще бъде най-добре, ако втвърди личностната си защита и напълно игнорира гласа на душата. Но от това неговото състояние само ще се влоши, борбата ще се изостри, освобождението – забави…
Напротив, лекар, който сам върви по пътя на духовното развитие или поне осъзнава духовната реалност, може да окаже огромна помощ на пациента. Във времето, когато човек още се намира на стадия на неудовлетвореност, тревога, безсъзнателни стремления, когато вече е загубил интерес към всекидневния живот, но още няма представа за висшата реалност, докато търси облекчение съвсем не там, където е възможно и бие на камък, тогава, разкриването на истинската причина за неговите страдания може да му помогне да намери правилния изход в пробуждането на душата. И това ще бъде истинското лечение.“
Роберто Асаджиоли
Съгласна съм с всяка дума на Ададжиоли. И благодарна, че така добре го е описал.
Камелия
