„Един слон от някаква пътуваща изложба бил скрит в обор извън стените на град, в който никога преди това не били виждали слон. Четирима любопитни граждани, чувайки за скритото чудо, отишли да видят дали не могат да добият някаква предварителна представа как изглежда той. Когато обаче пристигнали в обора открили, че вътре било тъмно. Въпреки това решили да проучат как все пак изглежда той.
Единият докоснал хобота и решил, че създанието трябва да прилича на крачол; вторият напипал ухото и заключил, че става дума за ветрило. Третият докоснал крака и го оприличил на жив стълб, а когато четвъртият поставил ръката си върху задницата на слона, помислил, че е напипал някакъв вид трон. Нито един от тях не успял да си състави цялостна картина и всеки можел да опише достъпната му част с помощта на представи за неща, които вече познавал.
Резултатът от експедицията бил пълен провал. Всеки бил сигурен в собствената си правота и никой от останалите жители на града не разбрал с какво всъщност са се сблъскали четиримата изследователи.“
Из “Суфиите”
Идрис Шах
За първи път чух тази притча във връзка с познанието за Бога – Непознаваемото, на което приписваме своите човешки проекции, както индивидуално, така и колективно (последното се проявява под формата на различните религии). Тогава останах очарована от нея и за мен тя все още продължава да бъде най-добрата метафора, която описва ограничеността на човешкото знание по отношение на безграничното.
Също така тя отлично описва и тази когнитивна грешка, която проявяваме във всеки друг случай, когато сме силно убедени в собствената си правота по отношение на големи и сложни теми. И така ни помага да повишим имунитета ни към тази грешка, напомняйки ни, че в най-добрия случай това, което знаем, е само едно малко парче от пъзела.
