Циркуларен модел на общуването

Кое е първо – кокошката или яйцето? Ако можете да отговорите на този въпрос, ще разберете кой е отговорен да се чувствате и реагирате по начина, по който това се случва, когато общуването ви с другия човек стане трудно.

А, ако не знаете кой е верния отговор – ето едно предложение от мен. Вие сте отговорни. Ако разберете това, ако го разберете не само с мозъка си, но и с всяка клетка на тялото си, в общуването ви с другите ще се влее огромна сила. Ако не успеете, ще продължите да се чувствате и държите като жертва, неспособна да промени живота и взаимоотношенията си към по-добро.

Благодарение на системната психотерапия смяната на парадигмата в областта на психичното здраве и лечението на психичните болести и проблеми ни отведе към нови територии за разбиране на човешкото поведение. Става дума за преход от каузалния модел „причина-следствие“ към каузалния модел на „циркуларните връзки“, в които причината и следствието постоянно сменят местата си, така че следствието на свой ред може да стане причина на това, което изглежда причина за него самото. Подобна смяна в мета-теорията (т.е. парадигмата) е събитие с много важни последици за всеки, който се интересува от човешкото поведение и как може да му се повлияе. То ни дава възможност да престанем да търсим решения на психичните си проблеми в миналото ( както се е правило дълги години в класическата психоанализа), а да ги откриваме в настоящето – единствената реалност, до която имаме достъп и лично влияние.

„За целите на промяната тук-и-сега познанието за причините в миналото е едно безсмислено упражнение, то не е необходимо… Много ясното и детайлизирано изследване на миналото ще доведе единствено до там, че в края на тази експлорация терапевтът ще се намира в същата безнадеждност и безизходност, в която вече се намират неговите пациенти.“

Пол Вацлавик в книгата „Плитката на Мюнхаузен или психотерапия и действителност“

Подобна промяна на парадигмата в областта на психотерапията има съвсем реални практически измерения и в живота на обикновения човек, който се интересува от това как неговото поведение може да се промениq така че да престане да се чувства безпомощна жертва на външни (и също така и на вътрешни, т.е. породени от принудата на вътрешните психични процеси) обстоятелства. Този човек започва да се интересува от нови гледни точки, да чете книги, да посещава семинари за личностно развитие и себепознание, да се среща с инакомислещи хора и така постепенно започва да променя мисленето си. А с промяната на мисленето идва и промяната във възприятието за нещата. А с промяната на възприятието на нещата се променя и начина, по който той реагира на същите тези неща. Неговите реакции на стимулите от външната среда се променят. Той излиза от модела „стимул-реакция“, в който се чувства жертва на външни обстоятелства и на свой ред започва да използва творческата си сила за влияние върху външния свят.

Вероятно бихте казали, че това не е нищо ново под слънцето. В същия този сайт вече има десетки публикации, посветени на това как средното събитие, което се намира в главата ни, определя как ще изберем да реагираме на едно или друго събитие от външния или вътрешния ни свят. Защо тогава, след като това не е нищо ново под слънцето и ние сме толкова наясно, че нашите реакции в живота ни се определят от начина, по който приписваме значение и смисъл на провокиращите ги събития, ние продължаваме да реагираме по един и същи начин, когато общуваме с „трудни“ хора? Защо ни е толкова трудно да намерим творческо решение, в което да избегнем типичните комуникативни грешки, в които или нападаме или замлъкваме, когато разговорът стане ключов?  Защо влизаме в т.нар. „игри безкрай“, както системните психотерапевти наричат моделите на общуване, когато имаме проблем и се опитваме да го решаваме като правим все едно и също нещо, което вече си знаем? Защо не се възползваме от свободата, която циркуларната природа на човешката комуникация ни предоставя като възможност на свой ред да станем причина на своята причина, а вместо това зацикляме в повтаряща се и доста предвидима серия от взаимодействия?

Не знам какво бихте отговорили вие, но аз смятам, че причината в сърцевината си е една – липса на осъзнатост. Не можем да променим нещо, ако не сме осъзнати за това, което се случва. Имам пред вид наистина осъзнати. Имам пред вид не само да си мислим, че знаем. Имам пред вид наистина да знаем. Защото когато знаем, излизаме от порочния кръг на повтарящите се взаимодействия. И правим нещо по-различно. Нещо творческо. Нещо, което е израз на способността ни не само да сме реакции на своето обкръжение, но и фактори на влияние и промяна на същото това обкръжение.

И тук стигаме до друга банална истина. Че промените в света започват вътре в нас самите. Това не само е посланието на Ганди, това е посланието на много големи умове, които са разбрали, че не можем да променяме външния свят, ако не променим първо себе си. Затова Стивън Кови в блестящата си книга „Седемте навика на високоефективните хора“ казва, че вътрешните победи предшестват външните. Ако се върнем на нашата тема за отговорността, психичното здраве и връзката на тези двете с пълноценното общуване, става ясно, че ако искаме да влияем върху другите, ще трябва първо да видим дали можем да влияем на самите себе си.

Защото светът край нас е пълен с хора, които неистово се опитват да намерят начини да накарат другите хора да правят нещата, които те искат или смятат, че трябва да правят, но сами себе си не могат да се накарат да направят някакви доста по-дребни от тези неща.

Циркуларният модел на общуването, който променя парадигмата на научното мислене в областта на психотерапията, ни казва точно това. Когато става дума за отговорност, тя се отнася само до нашата част на взаимодействието. Отнася се до нас самите и нашите реакции! Ние можем да влияем върху другия само в степента, в която имаме влияние върху нашите собствени реакции. Просто е. И трудно за осъществяване на практика. Както обикновено, всъщност. Защото в сърцевината си отговорността е дете на свободата. Може ли несвободният човек да бъде отговорен за изборите, които прави?! Но може ли неосъзнатият човек да бъде свободен? Как би могъл да бъде свободен, ако мисленето му не е нищо друго освен огромна доза обуславяне от обкръжаващата го среда, обилно гарнирана с предразсъдъци, предубеждения и други форми на ограничаващи вярвания? Няма как да сме свободни, ако сме претъпкани със замъгляващи погледа ни вярвания.  Ако очите ни са пълни с изкривяващи възприятието ни желания, страхове и спомени от миналото. Затова и няма как да сме отговорни. Отговорността е умението да правиш съзнателни избори. Тя няма нищо общо с автоматизирания ни начин на реагиране, особено, когато стане дума за общуване в трудни ситуации. Най-добре това го е казал Екхарт Толе:

“ Ако не поемате отговорност за състоянието на вашето съзнание, вие не поемате отговорност за живота ви.“

Аз мога само да се присъединя към него. Добавяйки, че това твърдение в най-голяма степен помага да разберем къде всъщност лежи силата на автентичното общуване. Ако нещата по-горе ви звучат банално, но все още имате трудности в общуването с другите или в осъществяването на желаните промени в живота си, вероятно е знак, че е дошло време за действие. Знанието не е достатъчно. Всъщност, то е нищо, ако не е последвано от подходящото действие.

Камелия Хаджийска