Кое е първо – кокошката или яйцето? Ако можете да отговорите на този въпрос, ще разберете кой е отговорен да се чувствате и реагирате по начина, по който това се случва, когато общуването ви с другия човек стане трудно.
А, ако не знаете кой е верния отговор, ето едно предложение от мен. Вие сте отговорни. Ако разберете това, ако го разберете не само с мозъка си, но и с всяка клетка на тялото си, в общуването ви с другите ще се влее огромна сила. Ако не успеете, ще продължите да се чувствате и държите като жертва, неспособна да промени живота и взаимоотношенията си към по-добро.
Благодарение на системната психотерапия смяната на парадигмата в областта на психичното здраве и лечението на психичните болести и проблеми ни отведе към нови територии за разбиране на човешкото поведение.
Става дума за преход от каузалния модел „причина-следствие“ към друг каузален модел – на „циркуларните връзки“. Характерно за втория е, че причината и следствието постоянно сменят местата си, т.е. следствието на свой ред може да стане причина на това, което изглежда причина за него самото. Подобна смяна в мета-теорията (т.е. парадигмата) е събитие с много важни последици за всеки, който се интересува от човешкото поведение и как може да му се повлияе. То ни дава възможност да престанем да търсим решения на психичните си проблеми в миналото (както например се е правило дълги години в класическата психоанализа), а да ги откриваме в настоящето – единствената реалност, до която имаме достъп и лично влияние.
„За целите на промяната тук-и-сега познанието за причините в миналото е едно безсмислено упражнение, то не е необходимо… Много ясното и детайлизирано изследване на миналото ще доведе единствено до там, че в края на това изследване терапевтът ще се намира в същата безнадеждност и безизходност, в която вече се намират неговите пациенти.“
Пол Вацлавик, цитат от книгата му „Плитката на Мюнхаузен или психотерапия и действителност“
Подобна промяна на парадигмата в областта на психотерапията има съвсем реални практически измерения и в живота на обикновения човек, който се интересува от това как неговото поведение може да се промени, така че да престане да се чувства безпомощна жертва на външни или вътрешни обстоятелства (вътрешните се отнасят до преживявания, които идват от тялото и изглеждат извън нашия личен контрол). Когато този човек започне да се интересува от нови гледни точки, да чете книги, да посещава семинари за личностно развитие и себепознание, да се среща с инакомислещи хора, мисленето му започва да се променя. С промяната на мисленето идва и промяната във възприятието за нещата. А с промяната на възприятието на нещата се променя и начина, по който той реагира на същите тези неща. Неговите реакции на стимулите от външната среда вече са различнти. Той излиза от модела „стимул-реакция„, в който се чувства жертва на независещи от него обстоятелства, и започва да използва творческата си сила за влияние върху външния свят.
Вероятно бихте казали, че тази идея не е нищо ново под слънцето. В същия този сайт вече има десетки публикации, посветени на това как средното събитие, което „се намира в главата ни„, определя как ще изберем да реагираме на едно или друго събитие от външния или вътрешния ни свят. Защо тогава, след като това не е нищо ново под слънцето, и сме толкова наясно, че нашите реакции в живота ни се определят от начина, по който приписваме значение и смисъл на провокиращите ги събития, ние продължаваме да реагираме по един и същи начин, когато общуваме с „трудни“ хора? Защо ни е толкова трудно да намерим творческото решение, чрез което да избегнем типичните комуникативни грешки, в които или нападаме или замлъкваме, когато „разговорът стане ключов„? Защо влизаме в т.нар. „игри безкрай“, както системните психотерапевти наричат моделите на общуване, когато имаме проблем и се опитваме да го решаваме, като правим едно и също нещо, което ни води до задънена улица отново и отново? Защо не се възползваме от свободата, която циркуларната природа на човешката комуникация ни предоставя, за да станем причина на своята причина, а вместо това зацикляме в повтаряща се и доста предвидима серия от взаимодействия?
Не знам какво бихте отговорили вие, но аз смятам, че причината в сърцевината си е една – липса на осъзнатост. Не можем да променим нещо, ако не сме осъзнати за това, което се случва. Имам пред вид наистина осъзнати. Имам пред вид не само да си мислим, че знаем. Имам пред вид наистина да знаем. Защото когато знаем, излизаме от порочния кръг на повтарящите се неефективни взаимодействия. И правим нещо по-различно. Нещо творческо. Нещо, което е израз на способността ни не само да сме реакции на своето обкръжение, но и фактори на влияние и промяна на същото това обкръжение.
И тук стигаме до друга банална истина. Че промените в света започват вътре в нас самите. Това е не само посланието на Ганди, това е посланието на много големи умове, които са разбрали, че не можем да променяме външния свят, ако не променим първо себе си. Затова Стивън Кови в блестящата си книга „Седемте навика на високоефективните хора“ казва, че вътрешните победи предшестват външните. Ако се върнем на нашата тема за отговорността, психичното здраве и връзката на тези двете с пълноценното общуване, става ясно, че ако искаме да влияем върху другите, ще трябва първо да видим дали можем да влияем на самите себе си.
Защото светът край нас е пълен с хора, които неистово се опитват да намерят начини да накарат другите хора да правят нещата, които те искат или смятат, че трябва да правят, но сами себе си не могат да се накарат да направят много по-дребни неща.
Циркуларният модел на общуването, който променя парадигмата на научното мислене в областта на психотерапията, ни казва точно това. Когато става дума за отговорност, тя се отнася само до нашата част на взаимодействието. Отнася се до нас самите и нашите реакции! Ние можем да влияем върху другия само в степента, в която имаме влияние върху нашите собствени реакции. Просто е и същевременно толкова трудно на практика. Защото в сърцевината си отговорността е дете на свободата. Само осъзнатият човек може да поеме отговорност за изборите, които прави.
Наличието на кризи в живота ни, които не можем да решим и затова влизаме в порочния кръг от патологични взаимодействия, оголва факта колко дълбоко сме неосъзнати. Започваме да разбираме, че мисленето ни не е нищо друго, освен огромна доза обуславяне от обкръжаващата го среда, обилно гарнирана с предразсъдъци, предубеждения и други форми на ограничаващи вярвания. Как да сме свободни, ако не подложим на рефлексия тези изкривяващи погледа ни вярвания? Едва след това можем да излезем от манталитета на жертвата и да направим съзнателен избор.
Най-добре това го е казал Екхарт Толе:
„Ако не поемате отговорност за състоянието на вашето съзнание, вие не поемате отговорност за живота ви.“
Аз мога само да се присъединя към него.
Камелия Хаджийска