Има едно направление в психотерапията, за което досега не съм писала в блога си, но на което дължа изключително много. Това е системния подход. Навремето, когато за първи път се запознах с него, бях много впечатлена от новата парадигма на мислене, която той предлага – както за разбиране на причините за възникване на психичните проблеми, така и за тяхното лечение. За този относително нов и модерен подход в психотерапията може да се каже много, но това, което искам сега да споделя с вас, е че според него няма болни индивиди – има болни взаимоотношения.
Затова психотерапията е насочена към това да лекува взаимоотношенията, като за целта изследва начинът, по който функционира системата от взаимовръзки, в които пациента е поставен.
Често пъти ние си мислим, че проблемът е вътре в нас, и затова си обясняваме нашите реакции с лични фактори – такива като характер, индивидуални особености, семейна история и прочие. Но ето че идват системните психотерапевти и ни казват, че въпросът „Защо?“ не е толкова важен. Според тях дори и да разберем защо дадено нещо се случва в живота ни и какви са причините в миналото, поради които се чувстваме и реагираме така сега, това не е задължително да ни доведе до решаването на проблема. За системните психотерапевти по-важен от въпроса „Защо?“ е въпросът „Как?“ – „Как е създаден настоящият междуличностов контекст, така че разглеждането поведение да е подходяща, смислена или даже единствена възможна реакция?“
Терапевтите в това направление насочват цялото си внимание върху това да изследват как точно техните пациенти взаимодействат със своето обкръжение, така че след това да могат предложат подходящи средства за решаване на техните проблеми.
Накратко, най-характерното за системния подход в психотерапия е, че се мисли системно:). Индивидът се разглежда не отделно – сам по себе си, а в контекста, в който той е живял, живее и общува. Това, което терапевтът търси, са патологични форми на взаимодействие с обкръжаващата среда, които довеждат до появата на член на системата, който е психически болен.
Обикновено този член е нарочен за черната овца в семейството, което не разбира, че той е станал такъв, именно защото самата семейна система има проблем и той, като по-чувствителен представител на тази система, става носител на симптома, изразяващ неблагополучията в нея.
Изследванията в системната психотерапия отиват дори още по-надалеч, предлагайки системни хипотези за причините, довели до различните психични болести. Това означава – предположения за възникването на болестта в резултат от нездрави взаимовръзки в системата. По-долу съвсем накратко (поемайки риска, че поради липсата на достатъчен теоретичен контекст за разбиране на споделеното от мен, може и да го изтълкувате погрешно), споделям тези хипотези. Причината е, че ги намирам за ценни, тъй като дават една по-различна гледна точка за разбиране на проблемите в живота ни, която дава възможност не само да погледнем по нов начин на себе си, но и да намерим нов тип решения на проблемите си.
Според великолепната книга „Плитката на Мюнхаузен или Психотерапия и действителност“ на един от водещите представители на системния подход в психотерапията, Пол Вацлавик, системните причини за възникването на шизофренията може да се открият в т.нар. двойни връзки в комуникацията. За тях е характерна най-вече тяхната парадоксална природа – отрича се това, което се казва, и се казва това, което се отрича. Примери за такива са посланието „Бъди спонтанен!“ или случаят, в който лъжецът казва „Аз лъжа“. Според Вацлавик:
„Онзи, който за своето възприемане на действителността или на себе си е укоряван от важен за него човек (най-често дете от родителите си), ще е склонен да не се доверява на сетивата си. Поради тази причина и несигурност, той ще бъде принуждаван от другите да се напряга да вижда нещата „правилно“… На него все по-трудно ще му бъде да се ориентира, както в безличностов, така и в личностов контекст, и той ще е склонен да търси зависимости във възприятията, които за другите изглеждат съвсем ясни, но за него не са.“
Представете си дете, на което бащата крещи, и то го пита: „Татко, но защо си ядосан?“, а той му отговаря, крещейки, че не е ядосан. Това дете има избор, или да се довери на себе си и да не се довери на това, което му казва бащата, или, да се довери на това, което му казва бащата, но да не се довери на своите възприятия. Ако това е ситуация, която е повтаряща се, ако детето е силно зависимо от родителя си и се чувства физически застрашено в случай, че не се съгласи с него, от системна гледна точка има вероятност да се развие клиничната картина на шизофренията.
Сега си представете нещо подобно, но не по отношение на възприятията на действителността, а на чувствата:
„Онзи, който е укоряван от важните за него други, че има чувства, които не трябва да има (или обратното, да не изпитва определени чувства, които трябва да има), в крайна сметка ще започне да се чувства виновен за своята неспособност да изпитва „правилни“ чувства, за да бъде възприет от другите… Дилема от подобен вид възниква най-често, когато родителите възприемат нормалната случайна тъга (или липса на смелост, или уморяемост) на детето, като мълчалива критика за тяхната родителска стойност… Тогава тъгата се подменя с неблагодарност и лошотия – и в безплодните усилия да чувства това, което трябва да чувства, засегнатият ще демонстрира поведение, което отговаря на клиничната картина на депресията. По подобен начин депресии възникват и там, където някой е привлечен под отговорност за неща, които изобщо не са му подвластни (напр. брачните кавги на неговите родители, заболяване или неуспех на членове на семейството, родителски очаквания, които надхвърлят способностите на детето)“. П. Вацлавик
Това по-горе са само хипотези за причини от системен порядък, които водят до възникването на тези психични болести. Разбира се, това не са единствените причини. Въпреки това те са реални фактори, които изследователите в психотерапията са разпознали като повтарящи се модели на взаимоотношения в семействата на техните пациенти. И това е причината да ги споделя сега – за да представя как може да се мисли системно с цел разбиране на възможните причини за трудности или чувства на неадекватност спрямо обкръжението. Ако това по-горе има някакъв смисъл за вас, вероятно има вероятност да престанете да обвинявате себе си за начина, по който се чувствате, и да разпознаете елементите на средата, които ви карат да се чувствате така.
Харесва ми да популяризирам знанията в психотерапията, защото тя е нещо, от което всички ние имаме нужда, за да отиваме към по-високи нива на психично здраве. За съжаление моделите на истински здравословно общуване в здравословни системи са изключителна рядкост.
Те са толкова редки, че аз почти не мога да дам пример, че съм попадала на такива. Въпреки това, ние като начало, можем да започнем да ги създаваме, започвайки със себе си. Тъй като сме части от една система, това, което се променя в нас, по един или друг начин, ще повлияе и на останалата част от системата.
Като начало е добре просто да си даваме сметка, че това, което ни казват другите по отношение на нашите възприятия, не е задължително нещото, на което трябва да вярваме (по този повод можете да видите и моята публикация във Футурист за Царят, който е гол.). Също така, да си възстановим доверието в собствените чувства, знаейки, че „правилни“ чувства са всички чувства, които изпитваме.
Както и да си изградим зона на отговорност, която е адекватна на реалността.
(идеята на Байрън Кейти за трите вида работа – моята, твоята и Божията – според мен, казва това най-добре).
Системното мислене, приложено към разбирането и решаването на нашите проблеми, ни помага да се огледаме около себе си и да видим в каква степен нашите чувства и реакции може да са резултат от нездравословни взаимоотношения в нашето обкръжение. Това обкръжение не е задължително да бъде нашето семейство. Това може да бъде и работната ни среда. Именно този вид системно мислене беше предмет на семинара „Депресия и работна среда“ с водеща Анастасия Маркова, на който бях организатор наскоро и който е причината сега да поискам да споделя малко повече за системния подход в психотерапията. Една съвсем малка част от казаното по време на този семинар вече споделих в сайта на Футурист в публикацията „Как се варят живи жаби“ – отново с желанието да бъда полезна, разпространявайки психологическо знание, обикновено достъпно само за специалисти.
Камелия Хаджийска