Има едно направление в психотерапията, за което досега не съм писала в блога си, но на което дължа изключително много – системната психотерапия. Когато за първи път се запознах с него, бях изключително впечатлена от неговата парадигма за разбиране на причините на психичните проблеми и тяхното лечение. Много може да се каже за този относително нов подход в психотерапията, но вероятно най-важното, което той казва, е че няма болни индивиди – има болни взаимоотношения.
Затова целта на системната психотерапия е да лекува взаимоотношенията като изследва начина, по който функционира системата от взаимовръзки, в които пациентът е поставен.
Често пъти си мислим, че проблемът е вътре в нас, и затова си обясняваме нашите реакции с лични фактори – такива като характер, индивидуални особености, семейна история и прочие. Идват обаче системните психотерапевти и казват, че въпросът „Защо?“ не е толкова важен. Дори и да разберем какво в миналото е довело до възникването на проблема, това не води задължително до неговото решаване. Според системните психотерапевти по-важен от въпроса „Защо?“ е въпросът „Как?“. Или, още по-точно,
„Как е създаден настоящият междуличностов контекст, така че разглеждането поведение да е подходяща, смислена или даже единствена възможна реакция?„
Системно-ориентираните психотерапевти насочват цялото си внимание върху това да изследват как точно техните пациенти взаимодействат със своето обкръжение. Индивидът не се разглежда отделно, сам за себе си, а в контекста, в който той е живял, живее в момента и общува. Това, което се търси, са патологични форми на взаимодействие с обкръжаващата среда, които довеждат до появата на член на системата, който е психически болен.
Обикновено този член е нарочен за черната овца в семейството, което не разбира, че той е станал такъв, именно защото самата семейна система има проблем и той, като по-чувствителен представител на тази система, става носител на симптома, изразяващ неблагополучията в нея.
Изследванията в системната психотерапия отиват дори още по-надалеч, предлагайки системни хипотези за причините, довели до различните психични болести. Това означава предположения за възникването на болестта в резултат от нездрави взаимовръзки в системата. По-долу съвсем накратко (поемайки риска, че поради липсата на достатъчен теоретичен контекст за разбиране на споделеното от мен, може и да го изтълкувате погрешно), споделям тези хипотези. Намирам за много ценни, защото дават една по-различна гледна точка за разбиране на проблемите в живота ни, така че да погледнем по нов начин на себе си и да намерим нов тип решения на това, което ни измъчва.
Според великолепната книга „Плитката на Мюнхаузен или Психотерапия и действителност“, написана от Пол Вацлавик (един от създателите на на този метод), системните причини за възникването на шизофренията може да се открият в т.нар. „двойни връзки в комуникацията“. Най-характерно за тези връзки е тяхната парадоксална природа – отрича се това, което се казва, и се казва това, което се отрича. Примери за такива са посланието „Бъди спонтанен!“ или случаят, когато лъжецът казва „Аз лъжа„. Според Вацлавик:
„Онзи, който за своето възприемане на действителността или на себе си е укоряван от важен за него човек (най-често дете от родителите си), ще е склонен да не се доверява на сетивата си. Поради тази причина и несигурност, той ще бъде принуждаван от другите да се напряга да вижда нещата „правилно“… На него все по-трудно ще му бъде да се ориентира, както в безличностов, така и в личностов контекст, и той ще е склонен да търси зависимости във възприятията, които за другите изглеждат съвсем ясни, но за него не са.“
Представете си дете, на което бащата крещи, и то го пита: „Татко, но защо си ядосан?“, а той му отговаря, крещейки, че не е ядосан. Това дете има избор или да се довери на себе си и да не се довери на това, което му казва бащата, или да се довери на това, което му казва бащата, но да не се довери на своите възприятия. Ако това е повтаряща се ситуация, ако детето е зависимо от родителя си и се чувства физически застрашено в случай, че не се съгласи с него, от системна гледна точка има вероятност да се развие клиничната картина на шизофренията.
Сега си представете нещо подобно, но не по отношение на възприятията на действителността, а на чувствата:
„Онзи, който е укоряван от важните за него други, че има чувства, които не трябва да има (или обратното, да не изпитва определени чувства, които трябва да има), в крайна сметка ще започне да се чувства виновен за своята неспособност да изпитва „правилни“ чувства, за да бъде възприет от другите… Дилема от подобен вид възниква най-често, когато родителите възприемат нормалната случайна тъга (или липса на смелост, или уморяемост) на детето, като мълчалива критика за тяхната родителска стойност… Тогава тъгата се подменя с неблагодарност и лошотия – и в безплодните усилия да чувства това, което трябва да чувства, засегнатият ще демонстрира поведение, което отговаря на клиничната картина на депресията. По подобен начин депресии възникват и там, където някой е привлечен под отговорност за неща, които изобщо не са му подвластни (напр. брачните кавги на неговите родители, заболяване или неуспех на членове на семейството, родителски очаквания, които надхвърлят способностите на детето)“. П. Вацлавик
По-горното са хипотези за причини от системен порядък, които водят до възникването на тези психични болести. Въпреки че тези причини не са единствените, те са реално наблюдавани повтарящи се модели на взаимоотношения в семействата на техните пациенти. Знанието за тях помага да се научим да мислим системно и да изследваме системни причини за наши или чужди трудности или чувства на неадекватност спрямо средата, в която живеем или работим. То помага да подложим на критична проверка мислите си на самообвинение и вместо това да потърсим тези елементи на средата, които ни карат да се чувстваме по този начин.
Харесва ми да популяризирам знанията в психотерапията, защото те ни помагат да отиваме към по-високи нива на психично здраве. Въпреки че моделите на истински здравословно общуване в здравословни системи са изключителна рядкост, ние можем да започнем да ги създаваме, започвайки със себе си. Тъй като сме части от една система, това, което се променя в нас, по един или друг начин, ще повлияе и на останалите членове на същата тази система.
Камелия Хаджийска
