Наскоро получих и-мейл от приятелка. Завършвайки писмото си, тя се чудеше какво да ми пожелае по повод идващите Великденски празници. „Щастливи празници, пишеше ми тя, някак не ми звучи добре. Възкресението свързвам с болката от умирането на старото и този процес е тежък и мръсен – за мен поне.“
Разбирах какво има пред вид, макар че не бих използвала същите думи. Защото по някаква причина и аз виждам във Великден по-скоро разпятието, отколкото възкресението. По-силното в мен е това:
и това
и това
и това
Великден е християнски празник и Великият ден, който празнуваме, е възкресението на Божият син от кръста. За мен обаче още по-великото от възкресението е носенето от Божият син на кръста. Това е истинското величие, което виждат очите ми – да преживееш толкова тежка участ, бидейки човешко същество в тяло, но да не загубиш вярата и любовта в сърцето си! Да си предаден от един от твоите ученици, а другите да се откажат от теб в момента на най-големите изпитания, да носиш тежкия кръст и трънения венец, изпивайки горчивата чаша, която не друг, а сам твоят Създател ти е пратил, и въпреки всичко да можеш да кажеш на тези, които забиват пирони в тялото ти, „Боже прости им, защото не знаят какво правят“ – за мен това е моментът на истинското величие. То в това да надмогнеш човешкото, за да проявиш Божественото, дори когато любовта и вярата ти са подложени на нечовешки изпитания.
Снимките по-горе са от известния филм на Мел Гибсън „Страстите Христови“ /The Passion of the Christ by Mel Gibson/. Действието в него показва последните дванадесет часа от живота на Исус. Гледах за първи път в една малка кино-зала в сградата на EU в Прищина. Нямах никаква представа, че двата часа, които ми предстоят, сърцето ми почти ще се пръсне от мъка и че с огромно усилие ще се удържам да остана до края на филма. Докато го гледах, болката ми на моменти беше толкова силна, че имах чувството, че ще полудея. Оглеждах се наоколо с подпухнали от сълзи очи да видя дали има и други като мен. Не успях обаче да видя някой друг толкова дълбоко разтърсен и не разбирах дали нещо в мен не е наред или нещо в другите хора не е наред.
По това време все още не бях започнала да се спускам в тъмната нощ на душата, нито бях чела написаното от Екхарт Толе за плътното болково тяло и не можех да си обясня изключително силната си реакция. Сега поне вече знам. Все още обаче не съм сигурна, че отново мога да гледам този филм. Подозирам, че сцените на болката, кръвта и страданието ще ме разтърсят отново и мъченичеството във филма ще докосне някакви дълбоко неразбираеми за ума ми, но и също толкова дълбоко истински нишки у мен.
Дълго време не разбирах християнството. Чувствах се по-близо до източните философии и религии, отколкото до религиозната вяра по собствените си земи. Не можех да разбера как така Бог може да подложи Своя син на толкова изпитания и мъчения и накрая дори да го разпъне на кръст.
Болката ми изглеждаше не само необяснима, но и безсмислена. Тъй като обаче трябваше да се справям със собствената си дълбоко ирационална и също толкова болка, се наложи да започна да разбирам. В това отношение в най-голяма степен ми помогна написаното от Юнг. Благодарение на него идеята за разпятието за мен вече има психологически смисъл. Разбрах, че то е символ на пътят на индивидуацията и обединението на противоположностите вътре в човека.
Докато са правени снимките на филма „Страсти Христови„, актьорът в ролята на Исус – Джим Кавиезел, е бил ударен от светкавица. Не мога да си представя по-символично съвпадение, когато различните нива на живота ни се пресичат, за да засилят посланието на това, което искат да ни кажат. Подобно на моята приятелка и на мен ми е трудно да пожелавам Весели Великденски празници. Но мога да пожелая сила, вяра и любов по Пътя към вътрешната ни цялостност.
Хората, поели по Обратния път, знаят как изглежда да си разпънат между света на материята и света на Духа. Между този, в който играем малките си човешки роли, имаме тела и страхове, и този, от който идват светкавиците. Може би ще дойде денят, когато, вместо разпятието, ще виждам възкресението. Но може и да не дойде. Защото – дори да празнуваме възкръсването на Духа от материята, величието ще продължавам да го виждам силата да преминаваме през изпитанията без да губим своята вяра и любовта в сърцата си.
Камелия
