Символна интерпретация на желанието за самоубийство
След като разбрах за причината за смъртта на Ел Колли, имах нужда да знам повече по темата за самоубийството и неговата връзка с „тъмната нощ на душата„. Фактът, че става дума за процес на духовно пробуждане, не дава гаранция, че раждането на новото Аз на човека е лишено от рискове. Приключението в дълбините на човешката психика крие своите опасности и е добре да се знае повече за това как изглежда добрата екипировка при „спускането надолу“. Търсех отговор, който да не е банален и го намерих в написаното от Джеймс Хилман – пост-юнгиански аналитик, създател на „архетипната психология“ и известната „теория за жълъда„.
Хилман е посветил на тази тема цяла книга със заглавие „Самоубийството и душата“, публикувана през 1964 година. Тъй като все още я няма преведена на български, успях да намеря основните идеи от нея, представени от Силвестър Войтковски в есето му от 2012 година, с което отдава почит към делото на Джеймс Хилман“ („Dwelling Imaginally in Soulless Times“, An Appreciation of the Work of James Hillman, Sylvester Wojtkowski, PhD). Ето какво пише Войтковски:
„В „Самоубийството и душата“ (1964) Хилман изследва специалното отношение между душата и смъртта по един предизвикателен и дълбок начин. Още в 1964 година той беше започнал да изразява своя уникален критичен стил и радикално безстрашно мислене. Дори сега, почти петдесет години по-късно, ние продължаваме да оценяваме колко дълбок и фундаментален е бил неговият анализ на самоубийството. Той вижда смъртта като постоянен обитател на психиката, а Танатос като средство за оформяне на душата: „Преживяването на смъртта разрушава стария ред и тъй като анализът е един продължителен „нервен срив“ (а също синтез, който върви заедно), анализът означава умиране“ („Suicide and the Soul“, р.68).
В анализата на суицидния пациент той препоръчва повече от живота да се цени душата на човека: „загубата на душата, а не загубата на живота, трябва да бъде най-големия страх на аналитика“ (с.83). Като се намира по средата – едновременно преживявайки и наблюдавайки, аналитикът е в уникална позиция по отношение на самоубийството: „той е способен да разбере самоубийството по-добре от този, който иска да го извърши“ (с.53). Хилман е застъпник на развитието на осъзната философия за смъртта; той демонстрира, че смъртта и животът не са психологически противоположности и доказва, че „всеки акт, който ни държи настрана от смъртта, същевременно ни предпазва и от живота“ (с.61). Той вярва, че самоубийството е естествено нещо – „една възможност на нашата природа, един избор, отворен за всяка човешка психика“ (с.63).
Задачата на аналитика е да помогне на човека да разбере такъв избор, който може да бъде много съществен за неговата индивидуалност, отколкото да го предпазва. Той разбира самоубийството като „опит да се премине от една действителност към друга по насилствен начин чрез смъртта“ (с.68). Следователно фантазиите за самоубийство имат за цел да отделят егото от обичайния начин за виждане на нещата и да го насочат към това да застане лице в лице с душата. За да бъде верен на душата, аналитикът трябва да последва желанието за смъртта.
Аналитикът трябва да навлезе в аналитичното отчаяние: „да се надяваш на нищо, да очакваш нищо, да изискваш нищо“ (с. 88). Чрез влизане през тази Дантева врата, в която той изоставя всякакви надежди и приема „преживяването на пациента, че нищо повече не може да бъде направено,… той не предлага нищо повече освен преживяването като такова“ (с.89). Да поддържаш такава нагласа е изключително трудно, въпреки това аналитикът трябва да бъде верен на безнадеждността и аналитичното отчаяние, в което той придружава пациента си в преживяването на смъртта:
„…аналитикът в този момент играе ролята на истински психопомп… (в аналитичната психология с понятието „психопомп“ се обозначава този психичен фактор, който свързва съзнанието със съдържанията на несъзнаваното и обикновено се персонифицира в образа на мъдрия старец или помагащо животно; в митологията това е Хермес – водачът на душите, този, който съпровожда душите на умрелите към подземното царство – коментарът мой). Като го предпазва тук и сега, аналитикът въпреки това прави най-доброто, на което е способен, за да предотврати действителната смърт. Като навлиза в чуждата позиция изцяло, другият повече не се чувства изолиран.“ (с.92-93)
Съществува толкова много страх по отношение на смъртта, че подобно изявление изглежда смело. Но логиката на Хилман е ясна. В дадения случай дилемата не е между живота и смъртта. Значимият избор, който трябва да направим, е между живота на тялото и живота на душата. И за аналитика, като лечител на човешката душа, именно тя е по-важната. Именно нейната страна той трябва да заеме, дори това да означава, че понякога тя води човека, когото обитава, през преживяванията на отчаяние и копнежа към смъртта.
Когато Танатос реши да посети човека, лечителят знае, че единственото, което може да се направи, е този пратеник от света на боговете да бъде изслушан внимателно. Дошъл е, за да донесе важно послание от света на невидимото. Ако откажем да го чуем, боговете могат да си отмъстят. Трудно е да се избяга от подобна среща. Защото това е срещата със смъртта и тя идва не заради друго, а за да си зададем важните въпроси за Живота, който водим.
И така, Хилман ни казва, че първо трябва да спасим душата. Но какво е душата? И какво означава тя да се загуби? Едно от неговите определения за душата е като „този непознаваем компонент, който придава смисъл, превръща събитията в преживявания, комуникира се в любовта, има религиозни интереси“ (същия източник). Следователно можем да направим извода, че когато говорим за запазване на душата, именно това са нещата, които е необходимо да се запазят. А именно:
- дори когато губим щастието в живота си, да не загубваме неговия смисъл,
- да виждаме ценността на преживяването такова, каквото е, дори това преживяване да е преживяването на отчаяние,
- да можем да го изразим в контакта с другите и така да надмогнем изолацията,
- да превърнем мислите си за смъртта в повод да си зададем въпроса кое е това, което не умира, като единствения начин да застанем лице в лице с душата си.
Когато изследвах темата за самоубийството, видях, че определението за него е акт на доброволно отнемане на живота си, породен от крайни форми на отчаяние. Според статистиката, най-честите причини за самоубийство са психични болести, проблеми в интимните взаимоотношения, наскоро преживяна криза, физическо здраве, проблеми в работата, финансови проблеми. Това, което кара хората да се самоубиват обаче, не е конкретната причина, а начинът, по който тя се преживява – т.е. отчаянието. Това е чувството, че не може да издържаш повече, че не виждаш изход, че решение няма.
Точно така се е чувствал Екхарт Толе преди да преживее просветлението си. След дълги години, в които страда от суицидна депресия, той стига до ръба на отчаянието и си казва, че не издържа повече, че не се понася повече, и си задава въпроса, който отключва мистичното му преживяване, а именно „ако има един, който не се понася сам себе си, значи ние сме двама, и ако сме двама, значи единият е фалшив“. Последва пропадане в „тъмна дупка“, а на сутринта той не просто може да се понася. На сутринта той осъзнава, че светлината, която струи от прозореца, е любов, и че любовта е навсякъде. Това, казват, че е същността на просветлението – смърт на фалшивия аз.
Да поискаме да посегнем на тялото си, означава да позволим на фалшивия аз да вземе властта и да пропуснем шанса да преживеем раждането на истинския си аз. Всеки един от просветлените учители, чиито книги съм чела, говори за едно и също – смърт и просветление са тясно вързани преживявания.
Значимият въпрос е да не възприемаме буквално желанието си за смърт, а да видим неговата символна стойност – едно желание за умиране на фалшивата ни самоличност и раждането на новата, което е същността на трансформацията.
Както вече знаем за връзката между психичното здраве и духовността, характерно за ниските нива на психично здраве е буквалното мислене; характерно за високите нива на психично здраве е символното мислене.
Символното значение на влечението към смъртта е желанието за трансформация.
Ако човек не е развил достатъчно високи нива на психично здраве, той може да възприеме мисълта за самоубийство буквално и да предприеме реални действия за нейното осъществяване.
За мен темата за самоубийството е темата за просветлението, защото просветлението в сърцевината си е смърт, но изживяна по един символен, а не буквален, физически начин. Желанието за просветление съдържа в себе си влечението към смъртта, защото при просветлението умира всичко, което ни свързва с преходните неща от живота и остава само чистото наблюдаващо съзнание – единственото, което не умира.
Изглежда, че ние имаме нужда от табутата върху самоубийството, защото съзнанието на средно статистическия човек все още има ниски нива на психично здраве и възприема много буквално импулсите, които идват от Танатос. Ако на такъв човек му дойде мисъл за това, че иска да свърши живота му, има голяма вероятност той да я възприеме буквално. Също така, на това ниво на съзнание липсва знанието, че има решение, но то не е там, където човек е свикнал да го търси.
Затова най-доброто, което може да се направи в този случай, е да се преживее отчаянието и съпътстващото го чувство на умиране, но по един осъзнат, символен начин. Това означава да си зададем въпроси, които изследват символното ниво на преживяването:
Какво искат да ми кажат моите мисли за смъртта?
Има ли нещо в мен, което наистина трябва да умре, но това не се отнася до тялото ми?
Как бих се чувствал, ако умрат моите представи за това как трябва да изглеждат нещата в живота ми и си позволя да го живея такъв, какъвто е – с приемане?
Ако си представя, че вече ме няма, как би изглеждало чувството да си умрял?
Това ли е нещото, което наистина искам?
И, ако е така, дали мога да стигна до това чувство, докато съм жив в тялото си?
Ако изследваме докъде довежда влечението към смъртта, ще стигнем до желанието да те няма, да изчезнеш. Точно това обаче е и описанието на просветленото състояние. Теб те няма. Чувстваш, че си Никой, но в този Никой е побрано Всичко. Не случайно Шри Шри Рави Шанкар, един друг просветлен учител, казва „„Ако не си щастлив, провери дали някое от тези трите неща липсват: Съгласие с момента; тотално приемане на приятни или неприятни ситуации; „Аз не искам нищо“, „Аз съм нищо“; „Аз съм тук за теб, за твоята радост“.“
Именно съпротивата към случващото се е тази, която кара капката на силното страдание да прелее чашата на поносимостта. Тази съпротива се намира в ума.
Умът е този, който налива маслото в огъня и го разпалва. В неговата промяна обаче се крие и инструментът, с който можем да променим ситуацията. Затова на същия този ум е добре да се зададе въпроса – ами ако нещата не са така, както е свикнал да ги мисли? Ами, ако е вярна и обратната гледна точка, а именно, че преживяването на отчаяние е знак за личен провал, но само в очите на фалшивата личност. В очите на Духа отчаянието е израз на успех – проява на един много напреднал процес на трансформация, в който тъмнината е най-голяма преди зазоряване и защото „новата светлина се ражда в тъмнина“. Символното значение на крайните форми на безсилие и отчаяние е, че е дошъл моментът за предаването като нов начин на Живот. Животът е непоносим само защото вътре в нас има една част, която не го понася такъв, какъвто е. По странна ирония, обаче, точно това е частта, която трябва да умре. Да слушаме какво ни казва тази част прилича на известния израз, в който „крадецът вика – дръжте крадеца!“.
Решението за самоубийство поради душевно отчаяние е резултат на избор, при който не сме съвсем наясно за алтернативите, между които избираме. Едно е да си мислим, че избираме между живота и смъртта. Друго е да знаем, че изборът е между фалшивия и автентичния ни Аз. Между две вътрешни наши части, които спорят за надмощие. Това обаче е една битка с предизвестен край, защото животът е по-силен от смъртта и защото „краят на тялото“ не е „край на душата“ . Хората със свръхсетивни способности пишат, че след такъв край мъките дори са по-големи, защото този край е бил израз на безсилие.
„Даже ако земният живот завърши по ваша воля, вие веднага се сблъсквате с нови избори от другата страна, така че ще ви се наложи там да изпитате своите чувства.
Мракът с неговата тревога и болка, който сте чувствали през живота си, може още по-рязко да излезе на преден план, в по незавоалирана форма. Понякога астралното царство, където попадате след смъртта, ви посреща с емоциите, които са ви потискали и те започват наново да текат. Например, някой може да почувства отчаяние и ужас след прехода, разбирайки, че в действителност животът не е приключил. Или виждат емоциите на семейството си, останало на Земята, тяхната мъка и печал, и много страдат от това. Тези усещания предизвикват ново движение в току-що пристигналата Душа. Това може да доведе до пробив. Душата се открива за помощта на своите водачи, които винаги са на разположение – и на Земята, и на Небесата. Помощта винаги е достъпна за вас, ако сте открити за нея.“
Памела Крибе, Тъмната нощ на душата
Според Памела Крибе „мненията“ на земната ни самоличност (егото) и на висшия ни Аз (душата) се различават и по отношение на това какво е живо и кое трябва да умре.
„От земна гледна точка вие искате да умрете, защото животът ви е станал непоносим. От гледна точка на Душата, вие сте мъртви и този опит става толкова непоносим, че ви се иска да направите нещо, което сложи край на тази ситуация. В действителност желанието за смърт е желание за промяна, желание да се започне живота отново. Хората, които искат да се самоубият в действителност не се стремят към смъртта, а към живота. Именно това вътрешно чувство за некроза ги довежда до крайното отчаяние. Именно стремежът им към живот ги заставя да прекратят физическия си живот.“
Памела Крибе, „Тъмната нощ на душата“
Обичам парадоксалните обяснения, защото често пъти истината е точно обратното на това, което си мислим. Копнежът към смъртта е копнеж към живота, а желанието за самоубийство е нуждата от радикална промяна, но не там, където човек е свикнал да я търси.
За съжаление, ако човек не е успял да изгради един силен Аз преди да дойдат наводненията на несъзнаваното, подобни безценна възможност за дълбока трансформация може да бъде пропусната. Прилича на построяването на язовирна стена – ако бентът не е достатъчно здрав, няма да може да удържа прилива на водата и ще се пропука. Или на раждането на бебе. Както моя близка по тоя повод ми каза, „в природата се случва майката да умре по време на раждане; понякога се случва да настъпят усложнения“. Да знаем, че това е в природата на нещата – че понякога така се ражда новото и за това няма как да има гаранции, може да донесе по-голямо приемане на тази не особено красива страна на живота. Ако идващото на бял свят е по-голямо от прохода, през който преминава, е естествено да го разруши. Нищо лично. Просто такъв е процеса на еволюцията.
От друга страна, има много неща, които можем да направим, за да бъдат и майката, и бебето, живи и здрави. Дори и да нямаме контрол върху наводненията, имаме контрол върху построяването на язовирните стени и тяхната здравина. Именно това е целта на тази статия – да даде насоки за изграждане на „здрави язовирни стени“. Преживяванията на „тъмната нощ на душата“ неизбежно преминават през зоната на отчаянието, болката, самотата и безсилието. Именно тези преживявания са в сърцевината на „древната тъмнина“, която извира от по-дълбоките пластове на съзнанието, когато времето за духовно пробуждане дойде. Да сме информирани как изглежда този процес е първата част от подготовката – спускането в дупката е започнало, но ние сме наясно с опасностите, които ни дебнат. Знаем. Умът е подготвен.
Втората част е да изградим здрава „язовирна стена“. Това означава силен Аз с ясни граници и висока степен на вътрешна диференциация. Именно силният Аз е основният фактор, който помага на Гопи Кришна да оцелее след като му се случва спонтанното събуждане на кундалини. Дванадесет дълги и мъчителни години малката лодка се люшка в огромните вълни на океана на първичната материя, но въпреки това оцелява и не се обръща. Джеймс Хилман (същият Джеймс Хилман, който пише и за самоубийството!) в коментарите към първите две глави от книгата на Кришна пише, че тази сила на неговия Аз може да се види в силата на неговата концентрация и дисциплината, с която цели 17 години преди това да му се случи, е практикувал редовните си медитации.
В моя професионален опит изграждането на силен и здрав Аз, който да издържи на наводненията от несъзнаваното се свежда основно до три неща – разширяване на съзнанието, заземяване и смирение. Ето малко по-подробно за тях:
- Разширяване на съзнанието – човек да се научи да не възприема буквално мислите, които идват в главата му, а вместо това да търси тяхното символно значение като се пита какво искат да му кажат. Да подлага на проверка тяхната истинност като си задава въпроса откъде идват и защо трябва да им вярва. Да не бъде едностранчив в оценката и мнението си за нещата като знае, че „всяка психологическа истина е само половин истина“ и обратното може да е също толкова вярно. Ако на вътрешния ни небосклон е изгряло „справедливото слънце“, което огрява с лъчите си две съвсем противоположни посоки, няма как да вземем решение за живота ни, което очевидно е едностранчиво. Моя клиентка ми каза, че в едно племе нямали отделна дума за живота, и друга – за смъртта. Имали само една дума, която се нарича „живото-смърт“ – ако знаем това, ще знаем, че да вземем решение за смъртта означава по същото това време да вземем решение и за живота, който следва.
- Изграждане на здрава основа – това означава ясни граници и дълбоки корени в земята. Както казва Ошо, важното е да се погрижиш за Зорба, за камъка, защото Буда е лесен. (В блога на дъщерята на Ел Колли четем, че когато била малка, майка й я е събудила една нощ, за да й покаже звездите, които приличали на лунен прах, пръснат от Бога по небето, за да пази хората със своята любов. Малкото сънено момиченце гледало въпросния небесен прах и вместо него виждало звезди. И когато казало на майка си, „Но, мамо, това просто са звезди“, майка й я изгледала като предател. Понякога е добре звездите просто да са звезди и да оставим децата си да се наспят необезпокоявани от нашите филми).
- Смирение – да си обикновен, да вършиш простите обичайни неща от ежедневието, или, както образно го казва Берт Хелингер – да си като По-малкия Орфей, който пее за обикновените хора. Да останеш свързан с Живота, дори когато си отчаян, е смирение.
Това, което разбрах от своето изследване на темата за самоубийството, е, че нещата всъщност са прости. Частта, която мисли за самоубийството, е същата тази част от нас, за която е дошло времето да умре – фалшивият, ограничен, манипулативен, съпротивляващ се, контролиращ Аз. Тя е „тесният проход“, през който По-голямото ни Аз се опитва да премине. Да се съпротивляваме на преживяването, означава да стесняваме „прохода“. Означава ограничената част да налага мнението си за това как трябва да изглежда Цялото. Обратното, утвърждаването на преживяването такова, каквото е, разширява този проход.
Причината за срещата с Танатос е, че е дошло време е за разширение. Именно то е промяната, която ще даде нов живот на душата ни.
Камелия
