„Conunctio става в подземния свят, то става на тъмно, когато вече няма никаква светлина. Когато сте напълно отчаяни и съзнанието си е отишло, се заражда нещо – в най-дълбоката депресия, в най-дълбокото отчаяние, ражда се новата личност. Когато сте на края на силите си, настъпва моментът, в който става conunctio, съвпадение на противоположности.“
Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 180
Представянето на процесите на духовна трансформация през гледната точка на аналитичната психология на К.Г.Юнг няма да е пълно, ако не включа и темата за отчаянието. Защото ролята на отчаянието в тези процеси е много важна за юнгианските аналитици, които знаят, че „колкото повече се доближава душата на мистика до Божествената същност, толкова по-тъмна и объркана става.“
За тях отчаянието има много важно място в алхимичната рецепта по превръщането на оловото на нашето страдание в златото на цялостната ни личност – без него вътрешното преобразуване не може да се случи.
„… точно когато nigredo е в най-лошата си форма, в несъзнаваното настъпва тайно раждане. В катастрофата, посред депресията и сблъсъка, се ражда новият символ на цялостната личност. Той се ражда в несъзнаваното, така че авторът още не знае какво се е случило и само бегло разбира, че въпреки че е изпаднал в тази ужасна депресия и фигурата анима е паднала на земята, нещо се е родило.“ с.234
Отчаянието е израз на провалените усилия на его-волята, но е успех за скритата работа на несъзнаваното. Разбира се, когато сме отчаяни, последното нещо, което си мислим, е успех. Точно обратното – чувстваме се пълни неудачници, които не разбират какво им се случва и защо им се случва. След като обаче премине бурята, разбираме, че единствено кризите на отчаяние ни помагат да пускаме контрола. Все повече и повече. Чрез тях идват смирението и духовната капитулация. В тях, както сега ни казва и юнгианската анализа, се съдържа условието за съединение (conuntio) между земната и божествената част у нас – крайната цел на процеса на индивидуацията. Conuntio е моментът, в който вътрешният конфликт престава да раздира душите ни, но не защото двете му страни са постигнали съгласие, а защото нещо ново се е родило вътре в нас. Това ново нещо е реализацията на Цялостната личност.
„Става дума за зараждането на нова светлина, едно трето нещо, родено в conunctio. Нова светлина, родена в тъмнина, и тогава всички невротични симптоми, болести и слабости си отиват…“ с. 193
Отчаянието има много специално място в алхимичната формула за раждането на светлината от тъмнината и това е посланието и на много духовно пробудени хора, чиито текстове вече съм споделяла в този сайт:
- Мериън Уилямсън – Какво означава да се предадеш на Бог?
- Майкъл Тамура – Кога започва лечението?
- Майкъл Беккуит – Тъмната нощ на душата
- Памела Крибе – Да се предадеш или дарът на отчаянието
Но кое прави отчаянието толкова неизбежно? Не може ли духовното ни развитие да се случва и без да се минава оттам? Защо дори наличието на духовен наставник не може да ни спести подобен опит? Сещам се за една беседа на Ошо, в която той също говори за неизбежността на отчаянието. Когато е запитан от негов последовател – санясин дали на него може да му се размине, защото си има духовен учител в негово лице, отговорът на Ошо е – не, няма да ти се размине, дори и да си имаш мен.
И, ако отчаянието е неизбежно и дори просветлен духовен учител не може да ни помогне, има ли все пак нещо, което да ни бъде от полза, когато преминаваме през неговите кризи? Ето моят опит и наблюдения, който се основава както на личните ми преживявания, така и от работата ми с хора, които преминават през процеси на духовно пробуждане и трансформация – вече знам, че когато егото на клиента е притиснато до стената, защото е дошъл момента да се предаде, същото в не по-малка степен се отнася и до егото на терапевта.
Това, което разбрах, е, че ценността на моментите на отчаяние може да се разпознае едва след като кризата е отминала. След като излезем от дупката на отчаянието откриваме, че сме оставили на нейното дъно още една част от желанието ни за контрол, основано на страха. И не само това. Тъй като отчаянието е обратното на надеждата, а надеждата ни отпраща към бъдещето, всяко преживяване на отчаяние ни дава възможност да ставаме все повече и повече присъстващи в настоящето. Да живеем „тук-и-сега“.
И това е другото ценно нещо, което кризите на отчаяние вършат за нас, ако имаме късмета да ни посетят – те ни освобождават от очакванията. Защото отчаянието в сърцевината си е израз на факта, че сме искали нещо и не сме го получили. Че сме имали една представа за нещата, а тя не се е случила. Че сме искали да направим нещо, а не сме успели. Че сме искали да имаме нещо, но сме били ограничени.
Отчаянието е израз на ограничението, на което сме се натъквали толкова пъти. Следвайки обаче парадоксалната логика на вътрешните процеси, вече можем да се досетим, че това, което ни ограничава, е това, което ни освобождава. Защото ограничението не е там, където ние си мислим, а в ограничената ни представа за нас самите и за това какъв трябва да бъде Животът. Ограниченото нещо е малкото ни Аз и отчаянието, което изпитваме, е неговото отчаяние – безсилието, че в битката с Цялото няма как то да победи.
Изглежда, че всеки човек, който се е захванал сериозно да работи с Духа, или, по-точно, обратното – всеки човек, чийто Дух сериозно се е захванал с него, има късмета да преминава периодически през очистващите кризи на отчаянието. В това отношение е важно да познаваме и по-меките му форми, които според мен са по-разпространената форма на отчаяние. Човек не винаги ги разпознава в тихата безнадеждност, в която няма драма, а по-скоро усещане за застой, апатия и безрадостност. Обикновено в главата му се въртят мисли от рода на „как ми се искаше да знам кое е правилното нещо, което да направя, за да изляза от това положение, ама не го знам“. Или „не че не знам какво трябва да направя, но някак си не мога да се накарам да го направя, нямам енергията и силата да го направя.“ Тъй като смятат, че причината да се чувстват объркани и апатични е, или защото не правят „правилното нещо„, или защото нямат желанието да направят „правилното нещо„, те гледат на случващото се в живота им като на личен провал. И пропускат да видят, че всъщност става дума за нещо друго. Става дума за провал, но за планиран от душата ни провал. Че правилното нещо вече се случва, макар и не по начина, по който те си го представят. А този, който го прави, не е съзнателният им Аз, а тяхното несъзнавано.
В дадения случай става дума за духовни процеси, при които апатията и объркаността са само знаците, че енергията е насочена към друго място. Много добре това е описано от Метхилд Шефер в книгата й за Цветята на д-р Бах. Растението, което отговаря на преживяванията за тъмната нощ на душата и крайните степени на отчаяние и безнадеждност, е Sweet chestnut (ядлив кестен) и по правило хората не разбират това, през което те преминават. Това е така, защото това състояние „не винаги се проявява външно така драматично, както посочихме по-горе, а протича на вътрешни нива, които до голяма степен остават неосъзнати от засегнатия.“ На практика е трудно да се разпознае отрицателното състояние „sweet chestnut“ и само изрази от рода на „изчерпах всичките си възможности“ или „вече не зная, какво ще стане по-нататък“ дават знак, че става дума за точно това състояние.
Именно крайните форми на отчаяние са отключили мистичните преживявания на просветление у Екхарт Толе и Байрън Кейти. Но дори и тъмнината в по-меките форми на отчаяние да не е толкова плътна и драматична, тя пак е тъмнина. Тя също е израз на активизиран духовен процес по предаване на властта от егото, на пускането на контрола, в който преминаваме през облачността на объркването и липсата на воля.
Духовното преобразяване започва с нахлуване на тъмнина от подземните етажи на „вътрешната ни сграда“ и дори широко да отваряме прозорците в търсене на Слънцето, няма как да спрем този процес. Можем обаче да му съдействаме като признаем пред себе си, че това, което преживяваме, дори да се възприема като провал, е само една мисъл, която се опитва да ни убеди, че сме неудачници. Затова е добре да подложим на съмнение тази мисъл и да си спомним това, което знаем от алхимията – ако искаме Нова светлина да огрее живота ни, преди това ще трябва да се гмурнем в тъмнината. И да се опитаме да се отпуснем в това, през което преминаваме – включително и в отчаянието.
Камелия Хаджийска
