„Да бъдем родени точно в това тяло, от точно тези родители, точно на това място и въобще така наречените външни обстоятелства. Всички тези събития са свързани и запредени от Мойрите“.
Плотин
Според Джеймс Хилман съдбата на човека е оформена от един неповторим образ, който носим в себе си още в момента на нашето раждане и въплътяваме след това в живота си по съвсем същия начин, по който малкият жълъд се превръща в дъб. С тази своя теория за човешкото развитие, представена в книгата му „Кодът на душата“, Хилман се противопоставя на доминиращите теории в психологията, според които основен фактор за нашето бъдещо развитие са, от една страна, гените, които наследяваме от родителите си, а от друга, семейната и социална среда, в която израстваме. Според него много по-силно от тези житейски обстоятелства е това, което носим у себе си като душевни заложби и предразположености още преди раждането си – накратко, нашия уникален, неповторим душевен образ, нашият божествен дух.
Едно от многобройните доказателства в подкрепа на подобно твърдение е фактът, че при едни и същи семейни условия се раждат и израстват толкова различни деца. Има нещо, твърди Хилман, което е отвъд начина на възпитание и родословието, и това нещо е истински важното в оформянето на характера ни. Според него то се намира отвъд материята и фактът, че все още не е доказано, не е доказателство, че не съществува.
„Теорията на жълъда предлага много просто обяснение. Тя казва така: вашият божествен дух е избрал и яйцеклетката, и сперматозоида, както е избрал техните носители, наричани „родители“. Свързването им е резултат от необходимостта да се появите на този свят, а не обратното.
Не помага ли това да разберем невъзможните бракове, всичките антипатии и несполучливи съчетания, бързи забременявания и внезапни раздели на толкова много родители, особено в биографиите на видните личности? Двойката се събира не заради собственото си обвързване, а за да зачене единствената по рода си личност, надарена с единствен по рода си жълъд – вас.“
Джеймс Хилман, „Кодът на Душата“, с. 87
Ако приемем подобна гледна точка, тя с един замах ни освобождава от всички обвинения, които все още може да таим към нашите родители, и отваря пространство за задаване на въпроса как те, бидейки точно такива, са допринесли за оформянето на нашия жълъд. Един от примерите, които Хилман дава с живота на необикновените личности, е Дьорд Лукач – известният писател-марксист и критик, който цял живот е имал разногласия с майка си. Голяма част от психотерапевтичните школи биха интерпретирали тези негови отношения с майка му като израз на нерешен психичен проблем, защото дори в последната година от живота си той не е успял да постигне помирение с нея. Теорията на жълъда, обаче, има друго тълкуване.
„Теорията за жълъда, разбира се, разглежда майката като нещо необходимо на гения: той се нуждае от враг сред стените, представляващи онези ценности, които божественият дух люто ненавижда: „От ранна възраст ме ръководеха чувства на силна съпротива“ (тук Хилман цитира Лукач). с. 96
Това е доста различна гледна точка. Тя не се занимава с това, че отношенията с майката е трябвало да бъдат оправяни, защото нещо не е наред. Вместо това тя се опитва да разбере уникалния начин, по който е предвидено семейните фактори да участват в оформянето на характера и съдбата на детето. С този и още много други примери от живота на бележитите личности Хилман убедително доказва тезата си, че начинът, по който ще протекат отношенията с майката, не е нищо друго освен конкретният начин, по който архетипът на Майката участва в оформянето на уникалния ни жълъд. Според него пресилената роля, която се отрежда на майките, е израз на т.нар. „погрешно поставената конкретност“ – един термин на философа Алфред Уайтхед, според който абстрактното и конкретното не се разграничават достатъчно ясно. Става дума за това, че биологичната майка е само представител на по-общия архетип на майката, и силния интерес към Майката трябва да бъде насочен към архетипа, а не към неговия първи представител, който срещаме в живота ни – биологичната ни майка. Хилман обобщава серията от примери с видни личности като казва, че „за да открият своето призвание Макклинток и Милей имат нуждата от самотата, а Тина (Търнър) – от липсата на внимание. Техните жълъди очевидно са избрали негрижовни майки, за да осигурят на малките момичета правилната за тях среда.“ (с.99).
И това се отнася в не по-малка степен и за бащите…
Практическото следствие от приемането на теорията за жълъда е, че ние трябва да следваме това, което неговото разгръщане иска от нас дори това да ни доведе неразбиране и отхвърляне от другите. Тъй като жълъдът е този „личен божествен дух, водач и спътник, който не забравя призванието на човека“, ако се уплашим и изберем да не последваме повика му, това ще ни навлече дори още по-големи неприятности и усложнения в живота ни. Начините, по които той напомня за себе си, са различни.
„Напомнянията“ на божествения дух се проявяват по най-различни начини.
Той е мотивиращ и закрилящ, изобретателен, настойчив и верен в упорството си. Противи се срещу разумните компромиси и често ви тласка към отклонения и странности, особено ако го пренебрегвате или му се противопоставяте. Може да ви утеши и скрие в черупката си, но не може да понася невинността. В състояние е да разболее тялото ви. Не се съобразява с времето, намира в потока на живота всевъзможни недостатъци, празноти и заплетености – и на тях отдава предпочитанията си. Има вкус към мита, защото той самият е митично същество и мисли митически…
Божественият дух е безсмъртен, никога не ни напуска и не може да бъде унищожен с убийствени обяснения. Той е тясно свързан с усещането за неповторимост и величие и с неспокойствието на сърцето, с неговото нетърпение, неудовлетворение и копнеж. Държи на своя дял красота. Иска да бъде видян, засвидетелстван и признат особено от човека, комуто е даден. Бавно се приземява и бързо отлита. Не може да се освободи от свръхестественото си призвание, бидейки едновременно в самотно изгнание и в хармония с всемира. Първият му език са метафоричните образи, придаващи поетичната основа на ума и правещи възможно общуването между всички хора и неща посредством метафората.“ „Кодът на душата, с.55- 60
Както вече става ясно, жълъдът, за който говори Хилман, е необикновен, и особеното за него е, че „расте надолу„. И това е трудната част – колкото повече той расте надолу, толкова по-трудно става за него, защото толкова по-плътна и ограничена става формата, която духът започва да обитава. Това е същото като дървото на Кабала, чиито корени са в небето, а короната му – на Земята. Според „Зохар“ – основната кабалистична книга, която Хилман цитира, душата не иска да слиза и да се забърква в света, именно защото слизането е трудно.
„По времето, когато Свещеният, благословен да бъде, се готвел да създаде света, той решил да оформи всички души, които, когато им дойде времето, щели да бъдат раздадени на човешките чеда, и на всяка душа била дадена точната форма на тялото, съдено й да обитава… А сега върви, слез на това място, в това и това тяло.
Често обаче душата отговаряла: Господарю на света, аз съм доволна да остана в това царство и никак не ми се иска да потеглям към друго, където ще бъда поробена и опетнена.
На това Свещеният, благословен да бъде, отвръщал: Твоята съдба от деня на създаването ти е да отидеш в онзи свят.
Тогава душата, разбирайки, че не може да не се подчини, с неохота слизала на този свят.“
с. 64
Като чета тези думи в ума ми изниква картината на една душа, която се е залостила с двата си крака и двете си ръце на небесната врата и не ще да скача с парашута на Земята. Хич не й харесва да е на тясно, ограничено и твърде несигурно място, където, отгоре на всичко, поради удара от приземяването ще има пълна амнезия за своя произход и ще забрави, че няма от какво да се страхува. В добавка на това, докато жълъдът стремглаво пада надолу той ще загуби всички инструкции за правилата на играта на Земята и за дълго време ще е много объркан. Единственото, което ще му остане, ще бъде дълбоко скрито в сърцето му и докато се научи да го чува или осмелява да го следва, ще има доста трудности.
С една дума, гадно. Не знам как е за останалите, изпаднали с парашут от небето, но за мен Свещеният, благословен да бъде, за дълго време хич не е бил благославян. Споровете ми с Него започнаха постепенно да отмират едва когато в резултат на доста четене и проучване на духовните въпроси започнах да подозирам, че аз, всъщност, споря сама със себе си. В тоя момент реших, че не ми се губи повече време в празни приказки и заявих на недоволната си част, че Аз като Създател, благословена да бъда, вероятно съм имала нещо в пред вид, но засега ще си замълча многозначително.
Сега си мисля, че Свещеният, благословен да бъде, може и да и е имал чувство за хумор. Дори и да не е така, само по себе си е благословено падащите от небето да не се вземат насериозно – това много помага при приземяването. Що се отнася до моя жълъд, понякога само чувството за хумор и нищо друго не му помага да продължи със спускането си надолу. Подозирам, че това върши работа и на доста други като него.
Камелия Хаджийска
