Методът на Скот Килоби за справяне с непоносимото страдание
Моя близка ми изпрати статия, която много ми хареса. В нея авторката Фиона Робъртсън споделя личния си опит от справянето с твърде силните емоции и интензивно страдание чрез метода „Living Inquiries“:
„Най-голямото откровение за мен дойде, когато можех да чувствам емоциите и усещанията без да има думи и образи, които са прикрепени към тях. Оказа се, че, разсъблечени от асоциациите и пластовете значения, дори и най-интензивните емоции могат да са поносими. Нещо повече, понякога те стават дори приятни или поне неутрални – просто енергия, която преминава през тялото и се чувства. Която е неразделна от това да си жив и по никакъв начин не се възприема като негативна. След като ги разсъблякох от значенията, които им приписвах, открих слисващата изискана красота на тъгата, невинността на страха, мощта на гнева.
Докато преминавах през процеса на изследване, отново и отново, лежащото отдолу вярване, че има нещо погрешно в това, което чувствам, че аз не трябва да се чувствам така, започна да изтънява. Страданието, както сочи Хафиз, не идва от самия живот, а от това, че сме дребнави. Колкото повече крещим „Това не трябва да се случва“, толкова повече страдаме. Като погледнем на всяка част от нашия опит с нежност, любопитство и смелост, виждайки всичко такова, каквото е, ние отслабваме хватката на страданието и този, който страда, вече не може да може да бъде намерен.
Бях свикнала да вярвам, че страданието ми ще приключи, когато моите чувства и мисли по някакъв начин магически се трансмутират в своите противоположности. И истинско удоволствие беше да открия, че краят на страданието лежи в съвсем същите чувства и мисли, точно такива, каквито са. Моят живот продължава по начина, по който е бил досега, чувствата и мислите ми идват и си отиват по обичайния за тях начин, но това, което веднъж е било възприемано като страдание, сега е нещо, пълно с живот и енергия, както и много по-малко сериозно, отколкото е било.“
Fiona Robertson, „On seeing through suffering“
Именно изразът „разсъблечени от асоциациите и пластовете значения, дори и най-интензивните емоции могат да станат поносими” е причината да поискам да споделя казаното по-горе от Фиона Робъртсън. Той съответства и на моя опит в работата си с хора, преминаващи през интензивно страдание на границата на поносимостта (и което Екхарт Толе нарича „плътно болково тяло“). Имала съм клиенти, чиито емоции са били толкова силни, че съм била притеснена дали няма да припаднат. Но в момента, в който ги питах къде точно в тялото си може да ги локализират, техният интензитет рязко намаляваше. Въпросът за физическото измерение на емоциите имаше магически ефект и носеше успокоение. Страданието, което до този момент изглеждаше непоносимо, се свеждаше до не повече от физически дискомфорт, а непоносимостта му се откриваше само в поддържащите го мисли (интерпретации, вярвания, спомени или очаквания за бъдещето), които, или изкривяваха реалността, или в една или друга степен я отхвърляха.
Именно това разграничение между мисловната част на емоциите и тяхното телесно преживяване е в сърцевината и на метода Living Inquiries, създаден от Скот Килоби. Това е методът, който е помогнал на Фиона Робъртсън „да види отвъд страданието си“ и в него да открие бликащ извор от енергия, заемаща различни форми. Разпознавам неговата психотерапевтична стойност, защото той се насочва към самите основи на човешкото страдание – умът с неговите безкрайни анализи, оправдания, етикети, обвинения, интерпретации и прочие средства за спорене с действителността и избягване на дискомфорта от контакта с “тук-и-сега”. Чрез серия от въпроси, които подлагат на съмнение реалността на мислите и образите, прикрепени към емоциите, той отслабва връзката между ума и болезнените преживявания. Особено харесвам и метафората, която Килоби използва, за да опише това прикрепване. Той го напича „велкро-ефект“ на името на този вид самозалепващи ленти, които използваме за закопчаване (в дрехите, чантите и обувките) и които лесно се залепват една към друга, но трудно се отлепват.
Целта на този метода за „отлепване“ на „залепените“ към нашето страдание мисли и образи е да доведе до осъзнаването, че думите са само етикетите, които слагаме на реалността, но не са самата реалност. Ако успеем да се освободим от етикетите, ние ще стигнем до директното преживяване на реалността. И, понеже това преживяване вече ще е свободно от оценки и интерпретации, т.е. от историята, която сме създали около него, то ще се превърне в чиста енергия, вибрираща из нашето тяло.
„Всичките тези етикети, които слагаме върху себе си, в един момент престават да ни вършат работа. На времето вървях наоколо, наричайки себе си „пристрастен“, след това се наричах „духовен“, след това „такъв, който може да емпатизира“, след това „високо чувствителен“, след това „просветлен“, след това „такъв, на който не му пука дали е просветлен“. Така както го виждам в момента, това създава много звуци, но само толкова. Както Джуди го каза, отбележи думите „високо чувствителен“, махни след това думите и почувствай усещането. То никога не казва, че е твърде много. Думите са тези, които го казват.
То просто е нещо, което е било почувствано. Просто е.“
Скот Килоби
Всеки поне малко наблюдателен човек е разбрал, че начинът, по който той се чувства, е в пряка зависимост от мислите, които се въртят в главата му. Ако в главата си има диалог, в който спори с реалността като й поставя условия, за да я приеме, това буквално може да отрови живота му. Ако в продължение на цял ден в главата му циркулират подобни мисли, в края на деня му е гарантирана не само мигрената, но и отчаянието и депресията. Ако обаче в главата му идват други мисли, които можем да наречем „съгласяващи се с реалността“, негативните емоции значително намаляват и дори изчезват.
Имаше един период в работата ми, когато много ценях терапевтичния ефект от катарзиса. След като напрежението от дълбоко потиснатите чувства беше освободено, идваше усещане за покой и свеж въздух, сякаш току-що е преминала буря. И, макар че все още мога да видя красотата в преживяването на т.нар. “първични чувства”, това, което все по-отчетливо разбирам, е, че ако не се работи с ума и с начина, по който го използваме, за да пишем своя разказ за живота, този резултат няма да бъде траен. Ако истинската причина не е отстранена (начинът на мислене), облекчението е временно и след това отново започва да се трупа емоционален заряд, който за пореден път ще доведе човек до границата на издръжливостта.
Осъзнаването на ключовата роля на ума за поддържането и увеличаването на страданието е от критична важност при справянето с всеки вид страдание, но особено важно това е по отношение на „непоносимото страдание”. Всеки път, когато си мислите, че „това е непоносимо“ и че „повече не мога да издържам“, приложете този метод за разграничаването на двата аспекта на емоцията – мисълта и телесното преживяване. Неговото прилагане може да извърши наистина чудеса.
Ако дам пример с чувството за самотата, това прилагане изглежда така. Вземате мисълта „самотен съм“ и се опитвате да я откриете като усещане в тялото. След това махате мисълта “самотен съм” и остава само телесното усещане, свързано с нея. Ако поне за малко успеете да спрете навалицата от мисли, които искат да ви уверят, че това е ужасно нещо, че не трябва да се чувствате така, че не сте заслужили да се чувствате така, че винаги ще е така…, ще откриете, че чувството за самота намалява, при това значително. В това е силата на контакта с реалността – когато директно я преживяваме такава, каквато е, това се отплаща. Връща ни към нашия най-вътрешен център, който е чисто присъствие и осъзнаване.
Процъфтяващата зад очите ни филмова индустрия обикновено произвежда два типа филми за реалността. Едните са „филмите на бъдещето“, в които основното чувство е на страх и тревога. Другите са „филми за миналото“, в които основното чувство е на съжаление и обвинение. Ако поне за малко успеем да излезем от екрана и седнем на седалката в киносалона, ще открием, че прекарваме огромната част от живота си „някъде там“, но не и “тук и сега”. А, ако успеем да насочим вниманието си само към преживяванията на тялото, ще открием как връзката между ума и чувствата започва да се разхлабва.
Логиката в дадения случай е проста – огънят на страданието се разпалва, само защото продължаваме да наливаме масло в него. И това масло са мислите. Те се въртят неуморно в главите ни, а ние дори не можем да се усетим, че за пореден път сме във филма. А след това да спрем и да си зададем въпроса, „ами ако всичко това, което умът ми казва, не е истина?“
Ако изследвате „мисловната плънка“ на т.нар. непоносимо страдание, ще откриете, че зад мисълта „не мога да издържам повече“ има цял рояк други мисли, общото между които е, че спорят с реалността. Например, загубили сме човек, когото сме обичали, но не можем да го върнем обратно (защото никой не се е върнал от отвъдното). Или имаме чувства към човек, който не им отговаря по начина, по който искаме (а ние няма как насила да го накараме да ни обича). Или има други източници на страх и тревожност, върху които нямаме контрол. Или някакви наши ограничения, които също не можем да променим. Това са все примери за източници на страдание, които са извън нашата зона на влияние.
Когато не искаме да приемем своите ограничения, идва и страданието.
Една от най-обилно наливащите масло в огъня на непоносимото страдание мисли е, че ни се случва нещо, което е по-голямо от нашата способност да го понесем. Ами ако е точно обратното? Ако вярна е обратната мисъл, а именно че ни се случва нещо, което можем да понесем? И че проблемът не е в големината на нещото, а в дребнавостта на умовете ни, в ограничените ни вярвания?
Статията на Фиона Робъртсън по-горе започва с цитат от Хафиз, а аз завършвам с него. За мен той е изводът, а всичко казано дотук е само въведението към него.
“Дойде време да направим нашия разговор за духовността прост:
Господ се опитва да ви продаде нещо, но вие не искате да го купите.
Това е вашето страдание:
Вашето фантастично пазарене, вашето маниакално крещене за цената.”
Хафиз
Целият този пазарлък с Живота се случва само ако си мислим, че сме отделени от Цялото, че сме бедни, слаби и празни. Ами ако това не е вярно? Ако е вярно точно обратното? И всичко това ни се случва, за да го открием?
Камелия Хаджийска
