Така се казва една от последните глави в книгата на Мариана Каплан „На половината път до върха – самоизмами и преждевременни претенции по пътя към просветлението“ – „Садхана на разочарованието“. Написаното в нея е нещо, за което не се пише много, но за мен е изключително ценно. Вярвам, че така ще е и за хората, за които духовността не е практика само в сутрешните часове по йога или интересно четиво вечер, а базисна нагласа, която просмуква всяка част от ежедневието им. Знам, че дори и да не са много тези хора, посланието в тази глава ще означава много за тях, защото някои от идеите на „популярната духовност“ водят до заблуди и отклонения от пътя към зрелостта и по-високите нива на психично здраве.
За да обясня какво имам пред вид ще тръгна малко по-отдалече – от т.нар. учения, които ни казват, че трябва да мислим позитивно, за да сме добре. Заради близостта си до „здравия разум“ те звучат убедително и голяма част от хората вярват в тях. Проблемът е, както казва Пламен Димитров в статия, която наскоро ми изпратиха, че „позитивното мислене невротизира и прави хората зависими“. Според него:
„Движението на новата епоха, което слага акцент само върху позитивното мислене, всъщност травмира сериозно хората и ги експлоатира. Приспива способността им за задълбочен и цялостен анализ на нещата, за връзка с действителността. Това е цяла нова религия, проповядвана от амбициозни гурута. С претенцията, че се базира върху наблюдения, тя избирателно използва и научни изследвания, и религиозни вярвания и манипулира хората.“
Съгласна съм с това твърдение. Дори и да изглежда, че позитивизмът помага в краткосрочен план, в дългосрочен план се проваля. Рано или късно психичната цялост започва да предявява своите претенции и всички изтласкани в подсъзнанието негативни чувства и мисли изплуват на повърхността с още по-голяма сила. Те се връщат обратно и, ако сме били твърде едностранчиви и нежелаещи да приемем, че монетата на психичната ни цялост има две страни, се проявяват не само като психични проблеми, а и като телесни симптоми. Дори и да успеем да заблудим ума си, не можем да направим същото с тялото. Рано или късно то проговаря с езика на отхвърлените ни части и се разболява.
Точно това се е случило с една моя клиентка. Тя беше преминала наскоро през сериозна операция на стомаха в чужбина. На въпроса ми за очакванията й от нашата съвместна работа тя отговори, че иска да й помогна да забрави травмата от преживяванията, свързани с тази операция. Че копнее да се върне към предишния си начин на живот, когато тя била много ведра, позитивна и весела. Когато я попитах как разглежда връзката между тялото и психиката, тя без всякакво колебание каза, че човек трябва да има позитивни мисли, за да се бори с болестта. Една от нейните настолни книги беше книга на Джон Кехоу, а начинът, по който се отнасяше не само към болестта си, но и към всичко неприятно, случило се досега в живота й, беше да гледа да се отърве колкото се може по-бързо от него с помощта на позитивното мислене.
След като се ориентирах в нейния проблем й казах, че ще се наложи да я разочаровам, защото няма да мога да й помогна в постигането на тази нейна цел. Обясних й защо мисля, че не може цял живот да крием главата си в пясъка на позитивното мислене – ако беше така, както пише в любимата й книга, тя досега щеше сама да се е справила, тъй като полагаше толкова много усилия за позитивно мислене.
За моя радост тя успя да чуе моите аргументи, че вярването в силата на позитивното мислене не отговаря на фактите на реалността. Защото фактите бяха, че преди болестта си тя е била „позитивист“. Как така, въпреки позитивното си мислене, тя все пак се беше разболяла? Също така, защо малките деца, които все още не страдат от негативно мислене, също се разболяват от сериозни болести? Очевидно връзката между психиката и душата не е толкова проста, колкото позитивистичните книги се опитват да ни представят.
С още малко аргументи от областта на психотерапията моята клиентка започна да разбира, че нейният неуспех да се освободи от депресията си с помощта на позитивното мислене не се дължи на недостатъчно усилия от нейна страна. Че съотношението между съзнателния и подсъзнателния ум е в драматична полза за подсъзнанието и няма как малката част на съзнаваната ни нагласа да накара огромната част от подсъзнанието да я послуша. Няма как умът да заповяда на душата. Няма как законът за баланса и психичната цялост да бъде отменен само защото ние сме решили да си втълпяваме като малоумни, че сме добре, когато всъщност не сме добре.
Позитивизмът е сигурен начин да си затворим очите пред болезнената и неприятна част от живота ни. Той е израз на едностранчивост и подхранване на илюзиите на егото да вярва, че може да контролира нещата от живота ни със силата на ума и самовнушенията. Умът, разбира се, има своята много важна роля, но тя не е в това да командва парада, а да разбира взаимовръзките между нещата. Да осветява „тъмната част“ в нас, разширявайки зоната на нашата осъзнатост.
Именно за илюзиите и тяхното разбиване става въпрос в садхана на разочарованието. Имам достатъчно наблюдения за това, че в духовността също съществува подобен позитивизъм. Едно от най-изкривяващите истината вярвания е, че с всяка изминала крачка по духовния път, ние ставаме все по-добродетелни и по-щастливи.
Да, ама не, както се казва. Подтикнати от страданието, ние започваме да търсим решения в полето на духовността. В началото на този път се чувстваме окрилени, че сме намерили решението. Вярваме, че нашата вяра и добродетелност ще ни освободят от страданието. Но минават години и разбираме това, което вървелите преди нас духовни учители вече знаят. А именно, че страданието всъщност не изчезва. Това, което изчезва, е само егото. Но от това страданието се понася много по-различно.
„Повечето хора не искат духовна работа, защото не желаят бавния процес на смилане, на стриване. Това е много неприятно, много болезнено. Ето в това се състои страданието по духовния път – егото се отказва от вярата си в своята самостоятелност, от вярата си, че то е владетелят, че то съществува.“
Луелин Вон-Лий, с. 488 от от книгата „На половината път до върха“
Става ясно, че подобно стриване на егото не се случва като успеем в духовните си практики и постигнем трайно състояние на блаженство и директно общение с Първоизточника. То става чрез точно противоположното. В цитирана от Мариана Каплан книга „Преодоляване на духовния материализъм“ пише:
„Щом сме тръгнали по духовния път, трябва да сме наясно, че това е много болезнено и да сме готови за това. Ние се подлагаме на болката на саморазголването, на снемането на нашите дрехи, нашата кожа, нерви, сърце, мозък, докато не се представим напълно разголени пред вселената. Нищо няма да остане от нас.“
Тругпа Ринпоче, с. 488 от книгата „На половината път до върха“
Етапът на разочарование е неизбежен за хората, поели по тесния и стръмен път с надеждата да им донесе спасение от болката. Това разочарование е резултат от вярвания в стил „духовен позитивизъм„. Опитът да избягат от страданието чрез духовни практики в сърцевината си не е по-различен от опита да се избяга в дебрите на позитивното мислене. Но в това разочарование има скрита благословия. Дори и да изглежда като провал в очите на егото, през погледа на духа то е дар – възможност да се практикува т.нар. „садхана на разочарованието„, предназначена за освобождаване от илюзиите.
„Раз-очарованието, раз-омагьосването в духовния живот е разрушаването на всички илюзии, отърсването, опразването ни от тях. Това е процес на смирение, в който човек открива не само че духовният живот не е това, което е смятал, че е, както и постиженията му не са такива, каквито си е въобразявал, но и че самият той не е този, който си е представял, че е. Разочарованието не е „лошо“ или „отрицателно“, а необходимият и неизбежният резултат на разрушаване на крепостта на егото.“
Мариана Каплан, с. 483 от книгата „На половината път до върха“
Всички автори, които уважавам, имат едно и също качество – мъдрост. Мъдростта, която произтича от осъзнаване на ограниченията на личната си гледна точка, както и за релативизма на това какво е добро и какво е зло, кое е правилно и кое не е правилно. В този сайт вече съм цитирала Пол Вацлавик (Човешката зрялост), Лиз Грийн (За осъзнаването), Карл Юнг (Късните години на един мистик). Утеха в терапевтичната ми работа дава Морган Скот Пек (Какво означава пълноценния живот?), а поемата на Халил Джубран „Поражение“ е истинска рецепта за алхимиране на горчивината от разочарованието. Тази поредица от имена може да бъде удължена безкрайно.
„От определена гледна точка целият духовен живот е процес на разочарование – всяко надуто мехурче на егото, което се пука, е разочарование; всяка представа за просветление, която се оказва пуста, е разочарование; всяка претенция за постигнато просветление, чията измамност излиза наяве, е разочарование… Разочарованието е пътят, по който всички големи светци, учители и практикуващи са преминали. Това е пътят на смирението и съчувствието, който никое недуалистично прозрение, колкото и голямо да е то, не може да осигури. Често ще срещнете учители, които не са преминали през процеса на разочарование, да произнасят изрази от рода на „Бог е блаженство“, „Всичко е любов“, „Покоят е вечен“, докато има учители, които са съзрели чрез разочарование, казват „Винаги има какво да научиш“, „Няма край“, „Няма как да избегнеш страданието“ и „Духовният живот е процес на постоянно намаляване“. Макар че някои да твърдят, че усъвършенстването на просветлението води до състояние на всезнание, разочарованието е преход от знание към не-знание.“
Мариана Каплан, с. 485 от книгата „На половината път до върха“
„Садхана на разочарованието“ е процесът на смиряване, на разрушаване на илюзиите и претенциите на егото, на нашите идентификации и очаквания. Тя е провалът на нашите очаквания за това, че някой ден в бъдещето, когато постигнем просветление, страданието ни ще изчезне. Това обаче не отговаря на истината. Постигането на просветление не води до изчезване на страданието, а до по-различна нагласа към него – когато можем дори да го празнуваме. То е състояние на крайна обикновеност, а не на безкрайно блаженство и екстаз („Висше отклонение„). Или, както се казва в дзен-будизма: „Преди просветлението цепиш дърва, носиш вода. След просветлението – цепиш дърва, носиш вода“.
„Преди години си разменях бележки с един приятел, който имаше сходна подготовка… и като се вглеждахме в изминатия път, ние си казвахме неща от рода на: „Добре, страдам ли по-малко?“, „Не, действително не. Това е просто различна нагласа, но аз не страдам по-малко от преди.“ „И какво да кажем тогава за добродетелта? Чувстваш ли се по-праведен сега?“, „О, не, определено не.“ „И аз така.“… „А какво ще кажеш за качеството на преживяванията си? Станаха ли по-богати, по-задълбочени?“ „Не, по-скоро бих казал обратното. В началото моите преживявания ми изглеждаха по-дълбоки.“ Нямаше нещо, за което да кажем, че го правим по-добре, но накрая рекохме: „Но мисля, че съм изминал дълъг път.“ Съгласихме се, че сме претърпели развитие, но не можехме да назовем в какво точно се изразява то. Това беше повече усещане за развитие чрез осъзнаване на останалото зад нас.“
Клаудио Наранхо, от книгата „На половината път до върха“
Клаудио Наранхо е не само духовен учител, но и известен гещалт-терапевт. Споделеното от него по-горе ме кара още повече да го харесвам. Намирам го за много истинско, защото отговаря и на моя опит. Въпреки че книгата (и главата за садхана на разочарованието, от която са цитатите по-горе), я бях чела преди години, тогава не бях обърнала внимание на написаното там. Сега обаче го разбрах с по-дълбокото си. Вероятно защото разбирането изисква да имаш опит. Да си опитвал. Да си опитвал много пъти. И тогава идва разочарованието. За хората, които знаят как изглежда това, вероятно ще бъде утеха да знаят, че това разочарование е поредната стъпка по пътя на духовната трансформация, в която това, което изглежда като провал, всъщност е успех.
А този път е пълен с парадокси. Сещам се за учението на Лао Дзъ, както и за Йоан от Кръста, авторът на понятието за тъмната нощ на душата.
„По едни и същи стъпала ние се изкачваме и слизаме по стълбата; така и при това тайно съзерцание, защото същите тези общения, които въздигат душата до Бога, после я смиряват по отношение на самата нея. Защото общенията, които са всъщност от Бога, имат това качество, че смиряват душата и в същото време я възвисяват. Затова по този път да слизаш, означава да се изкачваш, а да се изкачваш, означава да слизаш, защото който смирява себе си, се възвисява, а който се възвисява, е смирен…“
Йоан от Кръста, с. 486 от книгата „На половината път до върха“
Когато неведнъж се изкачим и слезем по тези стъпала, вече престава да ни прави впечатление дали се качваме или слизаме. Започваме да гледаме на живота по-ведро, защото вече знаем, че каквото и да стане, е добре дошло. То е само различната форма, която общението с живота в този момент заема. Тогава идва и чувството за хумор. Вероятно това е имал пред вид Рей Бредбъри казвайки:
„Първото нещо, което научаваш в живота си, е че си глупак. Последното нещо, което научаваш е, че си същият глупак. Понякога си мисля, че разбирам всичко. След това се освестявам.“
Рей Бредбъри, с. 485 от книгата „На половината път до върха“
Това е. Имах нужда да споделя малко освестяващи и осветяващи зрелите форми на духовност идеи, които да внесат баланс във войнстващия позитивизъм, който е масово разпространена форма на мислене. И да добавя, че макар и да не съм привърженик на позитивизма, аз не отхвърлям оптимизма. Напротив. Затова е важно тези двете да не се бъркат. Позитивизмът е нагласата, че изходът накрая ще бъде добър, но според критериите на егото за това какво означава добър. Оптимизмът е нагласата, че изходът накрая ще бъде добър, макар и да не стане така, както ние го искаме или си го представяме. Че ще бъде добър според това, което е добре за душата ни. И, ако трябва да преминем през болка и изпитания, ще ни бъде дадена силата и помощта да се справим с тях, така че накрая да излезем от случилото се по-силни. И по-свободни.
Камелия Хаджийска
