По-долу е откъс от автобиографичната книга на Юнг, в който този гениален психиатър и психолог описва най-късните години от живота си, вече прехвърлил 80-те. Неговите думи ме докосват и вълнуват, усещам в тях преживяното от един дълъг и необикновен живот. И съм благодарна за искреността и дълбоката човечност, с която той споделя преживяванията в края на живота си.
„… И колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах в себе си. Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това, но не мога да пресметна сбора. Не съм в състояние точно да определя ценното или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения – за нищо, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван.
Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под всичко съществуващо и една приемственост в моя начин на съществуване. Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката. Когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен“, това е същото, което аз чувствам в моята напреднала възраст…
Това е старостта – едно ограничение. И все пак – колко много неща ме изпълват: растенията, животните, облаците, денят и нощта, както и вечното в човека. И колкото по-неуверен в себе си се чувствах, толкова повече нарастваше чувството ми за родство с всички неща. Да, имам усещането, че цялата тази отчужденост, отделяла ме от света тъй дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си“.
К.Г. Юнг „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, с. 355
