„Способността да се живее с относителни действителности, с въпроси, които нямат отговор, със знанието, че не знаеш нищо и с парадоксалните несъзнаваности на екзистенцията, това именно е същността на човешката зрялост и произтичащата от нея търпимост към другите.“
Пол Вацлавик
Много харесвам тази мисъл на Пол Вацлавик от неговата книга „Плитката на Мюнхаузен или психотерапия и „действителност“, която дълбоко е повлияла мисленето ми в областта на психотерапията. Напомня ми за един друг психотерапевт, чиито идеи имат същото влияние върху мен – К.Г.Юнг, който в края на живота си пише „колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах в себе си“. И добавя, че „когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен“, това е същото, което аз чувствам в моята напреднала възраст“ (виж публикацията „Късните години на един мистик“).
Има моменти в живота ни, в които имаме нужда от яснотата на ума, за да излезем от омагьосания кръг, в който се намираме отдавна. Има моменти обаче, когато подходящо е точно обратното – да напуснем безоблачното небе на безвъпросната си убеденост в нещата, които знаем, за да може нов опит и нови гледни точки да влязат в живота ни и обогатят възприятието ни. Животът е мистерия и ние се отваряме към нея едва когато станем „облачни„.
Ако тази мисъл днес идва при вас по принципа на случайността, вероятно е време за по-голяма толерантност към липсата на ясни отговори на въпросите, които ви вълнуват. Да успеем да се свържем с това чувство на отвореност и детска непредубеденост към света често пъти е по-важно, отколкото категоричното и ясно знание.
Камелия Хаджийска
