Човешкото възприятие е не само психичен, а духовен феномен. В начина, по който гледат очите ни, се крие тайна. Оттеглянето на проекциите е нещо повече от това да потърсим в себе си нещата, които ни дразнят или привличат у другите хора – то е начинът, по който пречистваме духа от първичните си страсти. Затова, да разберем истинската същност на човешкото възприятие, означава да се сдобием с ключа към творчеството и свободата.
Понятието „проекция“ в психотерапията
В психотерапията понятието за проекция се използва по два различни начина. По-популярният идва от психоанализата на Фройд, където проекциите се разглеждат като един от защитните механизми на Аз-а. Чрез тях ние поддържаме положителния образ за себе си като виждаме неприемливите за нас черти вън, а не вътре в себе си. Но проекциите имат и друг смисъл – те са средство за познание. Те са начинът, чрез който възприемаме и опознаваме външния свят.
С други думи, проекциите са не само израз на изкривяването на нашето възприятие – те са самата същност на човешкото възприятие! Затова както гещалт-терапията, така и аналитичната психология на Юнг твърдят, че ние опознаваме и разбираме света именно благодарение на проекциите. Като такива те действат като своеобразен субективен филтър, който оцветява видяното, приписвайки му смисъл и значение.
В този смисъл проекциите едновременно са нещо, което трябва да оттеглим, но и нещо, което не може да бъде оттеглено. Решаваме този парадокс като разграничим двете различни значения на понятието за проекция – в неговия (1) личностен и в неговия (2) познавателен смисъл. В първата му употреба ние оттегляме проекциите като си признаваме, че вътре в нас има същите неприятни черти, които осъждаме у другите (т.нар. интеграция на Сянката). Във втората му употреба ние отиваме по-надълбокото и това, което оттегляме, е вярването, че това, което виждат очите ни, е „обективната действителност„. След това го заменяме с друго вярване, което е по-близо до реалността, а именно че в качеството си на субекти няма как да претендираме, че можем обективно да виждаме действителността. Нашето възприятие неизбежно винаги е субективно оцветено от особеностите на нашата индивидуалност, но това обаче няма нищо погрешно. Това е начинът, по който функционира човешкото възприятие.
Ето няколко примера:
- Когато човек е влюбен, в лицето на любимия си той вижда прекрасно същество. След като обаче периодът на влюбването премине, той „изведнъж“ започва да вижда космите на гърба му и пъпката на носа му. Емоционалните и интелектуалните му ограничения също започват постоянно да се навират в очите му. Понякога промяната във възприятието е толкова голяма, че все едно вижда друг човек. А той е същият. Винаги е бил такъв. Може би не е имал пъпка, но космите на гърба му са били там. Там са били и неговите ограничения.
- Имах клиентка, която страдаше от натрапливи мисли, свързани с ръцете си – виждаше ги червени и грозни. Изпитваше крайна степен на непоносимост и себеомраза, когато ги гледаше. На един етап от нашата работа й предложих да посети моя колежка, която се занимава с регресивна хипноза и работи с „полето на знанието„. В последващ разговор с моята колежка тя ми сподели, че след като се свързала с енергийното поле на тази девойка (влизайки в нейната роля) и погледнала към нея, погледът й се променил. Видяла я много грозна, с кърваво червени ръце. Била потресена да открие колко силно се променил начинът на нейното възприятие (защото в действителност девойката с натрапливите мисли беше много нежно и симпатично същество с нормален цвят на ръцете).
- В астрологията от разположението на Луната по знак и дом, както и от аспектите, които тя прави, се съди за отношенията между детето и майката. Астролозите обаче правят уточнение. Те казват, че ако въпросното разположение сочи например за хладна или контролираща майка, това не значи, че в реалния живот тази майка е такава. Това само значи, че нейното дете ще е склонно да я вижда по този начин.
- „Вчера“ се оглеждах в огледалото. Виждах се грозна. „Днес“ гледам отново себе си – виждам се хубава.
- „Днес“ денят навън изглежда толкова слънчев и прекрасен. Чудя се как така „вчера“, когато времето беше съвсем същото, аз мразех слънцето.
Може да се намерят още безброй примери за това, че „зад очите ни стои нещо„, което има способността да вижда нещата от света на хората и явленията по толкова различен начин. Но кое е това нещо? И каква е връзката му с Духа?
Дон Мигел Руис за „изкуството на съновидението“
Много са авторите, които коментират тази тема, но лично за мен най-добре това е описано от Дон Мигел Руис, който представя духовната традиция на толтеките. Според тази традиция няма такова нещо като реална действителност. Има само сън, който сънуваме. През цялото време го сънуваме.
„ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАТЕ и чувате в този миг, е само сън. Сега, в настоящия момент, вие сънувате. Сънувате с буден мозък. Сънуването е основната функция на ума и умът сънува двадесет и четири часа в денонощие. Той сънува, когато мозъкът е буден и когато мозъкът спи. Разликата е, че когато мозъкът е буден, съществува материална рамка, която ни кара да възприемаме предметите линейно. Когато заспим, не разполагаме с рамката и сънят има склонността постоянно да се променя.“
Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“
Дон Мигел описва същността на „човешкото възприятие като светлина, която възприема светлина“. Според него в света на духа всички ние сме „едно„, но когато влезем в света на материята, преживяваме илюзията за отделеност. Именно тази илюзия е „сънят„, който ни пречи да видим истинската си същност. Защото материята не е това, за което я мислим, а „огледало, което отразява светлината, и по този начин създава от нея образи“.
Дон Мигел е учил традицията на толтеките от своите дядо и майка. Първоначално за него тя била само теоретично знание, докато не дошъл моментът лично да преживее това, което са му разказвали неговите предшественици. Неговият мистичен опит се случил в Сонорската пустиня. Поради горещината не можел да заспи и затова излязъл да се разходи под небето. Тогава за първи път видял милионите звезди като нещо живо:“Безкрайното, Майката Земя, цялото творение е живо. То е живо същество. Разбира се, бях виждал тези звезди много пъти, но никога по този начин, от тази гледна точка. Емоционалната ми реакция бе потресаваща. В сърцето си усещах силна радост, примесена с най-изтънчения покой.“
Това било прелюдия към следващото, още по-впечатляващо преживяване. Той усетил, че не е сам и осъзнал, че така както той наблюдава безкрая, по същия начин и безкраят наблюдава него. В този момент неговото възприятие се изместило и той самият станал безкраят, който наблюдава човека Мигел, намиращ се в Сонорската пустиня: „Виждах физическото си тяло, направено от милиарди мънички звезди, за които знаех, че са атоми, необятни като звездите в небето.“
В тази нощ той разбрал, че безкрайността вътре във физическото му тяло е само продължение на безкрайността около него. Че той е част от тази безкрайност и това важи не само за него, а за всеки обект на възприятието му. Тогава потърсил в джоба си огледалцето, което като лекар винаги носил със себе си. Когато погледнал в това огледалце, видял себе си като точно колие на цялото творение, което в същността си е виртуална реалност, създадена от светлината.
„В този миг разбрах, че очите ми са като две огледала. Светлината проектира виртуална реалност вътре в мозъка ми, точно както проектира Виртуална реалност в огледалото. Беше очевидно, че всичко възприемано от мен е виртуална реалност, създадена от образите на светлината. Единствената разлика между моите очи и огледалото е, че зад очите има мозък. И този мозък ми позволява да анализирам, тълкувам и описвам виртуалната реалност, която възприемам във всеки момент.“
Именно последното – способността за субективно отражение на образите на светлината, е това, което прави човека съ-творец на бога. Творчеството се проявява в способността да създаваме различен разказ за това, което възприемаме. Именно този субективен разказ толтеките наричат „сънуване“.
„Сега всичко започна да придобива смисъл в ума ми. Най-после разбрах на какво толкова дълго се бяха опитвали да ме научат майка ми и дядо ми за древната философия на толтеките. Според толтеките хората живеят в сън. Сънят е илюзорен свят, създаден от образите на светлината и умът сънува и когато мозъкът е заспал, и когато е буден.“ Дон Мигел Руис, „Гласът на знанието“
Майкъл Толбот за „холографската вселена“
Интересно е да се види връзката между написаното от Дон Мигел Руис и идеите за „Холографската вселена“ в едноименната книга на Майкъл Толбот. В нея авторът представя съвсем същата идея, този път от научна гледна точка. Според нея вселената е една гигантска холограма, в която всичко е Едно и всяка една отделна частица съдържа информация за Цялото. В тази вселена материята не е това, което изглежда на пръв поглед, а е изградена от холограми ( дон Мигел ги нарича „образи от светлина„). Тези холограми субективно се възприемат като реални, но зад тяхната реалност стои една друга реалност.
„Иначе казано, има данни, които навеждат на мисълта, че нашият свят и всички неща в него — от снежинките до кленовите дървета, от падащите звезди до въртящите се електрони — са също само призрачни образи, прожекции от едно равнище на реалността, което е толкова отвъд нашето, че буквално е отвъд времето и пространството.“ Майкъл Толбот
В книгата си Толбот представя идеите на двама от най-изтъкнатите световни учени – Дейвид Бом (квантов физик, насърчаван в развитието си лично от Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд, автор на класическото невропсихологическо ръководство „Езици на мозъка“). И двамата се обръщат към идеята за холограмния модел, защото теориите, с които разполагат до този момент, не са удовлетворителни.
„Бом се убеждава в холографската природа на вселената едва след дългогодишна неудовлетвореност от неспособността на стандартните теории да обяснят всички феномени, срещани в квантовата физика. Убедеността на Прибрам идва като резултат от неуспеха на общоприетите теории за мозъка да обяснят различни неврофизиологически загадки.“ Майкъл Толбот
Благодарение на холограмния модел може да се обяснят редица явления, които досега не сме разбирали. Например паранормалните явления като „телепатията, прекогницията (предсказване на бъдещо събитие, което не може да бъде осъществено на базата на настоящи познания или да бъде изведено с помощта на логиката), мистичното чувство за единство с вселената и дори психокинезата, или способността на ума да движи физически обекти, без те да бъдат докосвани.“
Както се вижда, в дадения случай става дума за смяна на научната парадигма (мета-теорията), а това винаги се случва, когато старата парадигма е достигнала границата на своите обяснителни възможности. Сещам се за разрива между Фройд и Юнг, който също е бил породен от смяна на парадигмата (иронията е, че научните парадигми според Юнг също са израз на процесите на опознаване на света през проекции).
„Разгледани заедно, теориите на Бом и Прибрам предоставят напълно нов начин за вглеждане в света: Нашите мозъци конструират математически обективната реалност чрез интерпретиране на честоти, които са в крайна сметка прожекции от друго измерение, от един по-дълбок ред на съществуване, който е отвъд пространството и времето: Мозъкът е холограма, забулена в една холографска вселена. Този синтез кара Прибрам да осъзнае, че обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме. Това, което е „извън нас“, е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази холографска мъглявина и да я обърнат в пръчките, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят.“ Майкъл Толбот
Изглежда, че колкото по-надълбоко проникваме в тайните на материята, толкова повече се доближаваме до мистерията на живота. Колкото повече опознаваме законите на видимото, толкова повече се доближаваме законите на невидимото. И така разбираме, че този, който наблюдава, по един много сложен начин е свързан с това, което наблюдава (в квантовата физика това е т.нар. „ефект на наблюдателя“: в зависимост от присъствието или отсъствието на наблюдател, електроните се държат по два начина – или като частици или като вълни).
Юнг за взаимодействието по оста Аз-цялостна личност
Процесите на взаимодействие между двете части на Аза в юнгианската анализа се наричат „взаимодействие по оста Аз -Цялостната личност„. Едната част на това взаимодействие е земното Аз (егото), а другата част е източникът, от който то се формира – архетипът на цялостната личност (Self) , богът в нас.
„Появата на проекция вероятно е свързана с огледално-симетричната връзка между Аз-комплекса и центъра на несъзнаваната личност. Способността за отразяване, от която произлиза цялото висше съзнание, е пряко зависима от тази връзка.“
Мари Луиз фон Франц, „К.Г.Юнг- неговият мит в нашето време“, с. 115
Лесно е да се види аналогията между това взаимодействие и описанието на двете части на холограмата – там, където е източникът на проекцията, и там, където проектираният образ се реализира в материята. Измерението от което идват проекциите, за което говори Майкъл Толбот, се намира отвъд пространството и времето. Същото се отнася и за света на архетипите, който също е отвъд измерението на време-пространството.
В автобиографичната си книга „Спомени, сънища, размисли“ Юнг пише, че две негови съновидения хвърлят светлина върху проблема за взаимодействието между вечния човек и земния човек във времето и пространството. В единия той сънува, че се разхожда сред красива хълмиста местност и стига до крайпътен параклис. Когато влиза вътре вижда, че вместо Богородица или разпятие на олтара има само прекрасен букет цветя, а пред него в поза „лотос“ седи йога, потънал в дълбоко съзерцание. Приближава се към йогата и шокиран открива, че има съвсем същото лице като неговото собствено. От този шок се събужда, заедно с мисълта: „А, ето кой ме „медитира“! Той сънува, че това съм аз.“ След което уточнява: „Знаех, че когато се събуди, вече няма да съществувам.“
„Този сън… представлява една притча: моята цялостна личност се отдава на медитация и медитира земния ми образ. Би могло да се каже и така: приема човешки образ, за да може да встъпи в триизмерното съществувание, също както някой облича водолазен костюм, за да се потопи в морето. Когато цялостната личност се отказва от съществуване в отвъдното, тя заема религиозна позиция, за което говори и параклисът в съня. В земния си образ може да изпита преживяванията на триизмерния свят, като чрез по-висока осъзнатост се придвижи по-напред към осъществяване.“
Юнг, „Автобиография:спомени, сънища, размисли“, с. 318-319
Творчеството и свободата
Но какво практически следва от това, че имаме две части на Аза – едната се намира във вечното и безкрайното, а другата облича водолазния костюм и се потапя в света на тримерното? Какво означава, че очите ни са две „огледала“, върху които се проектира виртуална реалност от друго измерение? Как знанието, че сме холограма, която на свой ред е част от една по-голяма холограма, помага да решим проблемите във всекидневието си? Отговорът е, че именно в промяната на нашето възприятие се съдържа възможността за творчество и свободата. Предизвикателството в дадения случай е да разберем какво означава да творим в живота си, защото когато става дума за себе-сътворяване, това се случва на две различни нива.
В холограмния модел едното е мястото, от което се проектира образът и лъчите се разделят. Другото е фокусната точка, където лъчите се събират и образът се материализира. Според теорията за прераждането, едното творчество е на ниво свръх-съзнание, където се създава плана за въплъщението на душата (тук най-известният автор е д-р Майкъл Нютън, но има и други) . Другото творчество е от „другата страна на фотографската плака„, където да творим означава да участваме в планирания от нас филм и да решаваме предизвикателствата, които сами сме си избрали. Именно тук е възможността за творчество в земния ни живот – способността да променим възприятието си за това, което ни се случва. Или, ако използвам думите на Дон Мигел, да променим „разказвача“ – тази част от ума, която постоянно коментира нещата от живота ни. Дори да не можем да променим основните събития във филма, в който участваме, ние винаги можем да променим начина, по който възприемаме (т.е. интерпретираме) случващото се в него.
А разказът е това, което променя всичко. Едно е да наречем себе си неудачник, който не е имал късмета да има лесен и комфортен живот. Друго е видим в изпитанията и трудностите в живота си средството да проявим героя в себе си. На Земята нещата изглеждат различно и дори диаметрално противоположно спрямо това, което се вижда от страната на душата. Това е причината изследователят на измерението между преражданията Робърт Шварц в книгата си „Храбри души“ да напише, че „само смелите планират страх“. Видимото често пъти е с точно обратен знак спрямо невидимото, ние променяме навиците на вътрешния ни разказвач като сменим координатната система за оценка.
Практическото следствие от холографския модел на Вселената и „образите от светлина„, които се прожектират в ума ни, е, че ни помага да излезем от екрана в кино-салона и да седнем сред публиката. Една част от нас ще продължава да бъде на сцената и да участва във филма, за да преживее всичките онези неща, които карат хората да ходят на кино. Освен главен герой вече във филма ще има и една друга част, която стои отстрани и гледа този филм отстрани. Именно това вътрешно разделяне отваря пространството на свободата и е ключът към творчеството в живота ни.
Когато създадем дистанция между „това, което гледа зад очите ни“, и „това, което то вижда“, ще можем да превърнем трагедията на живота си в комедия. Когато си дадем сметка, че нашето възприятие е не просто начинът, по който регистрираме нещата от действителността, но и начинът, по който ние участваме в създаването на същата тази действителност, ще можем да погледнем по различен начин на това, което ни се случва. Когато разберем, че страданието и трудностите са тези, които създават условията за приключението на вътрешния ни герой, ние:
- Изваждаме духа от материята, ако използваме езика на юнгианската анализа.
- Свързваме се с вътрешния наблюдател в медитацията, ако говорим с езика на Изтока.
- Навлизаме в пространството на неутралността, както се изразява Майкъл Тамура.
- Ставаме майстори на съновиденията и променяме съня, в който живеем, както пише дон Мигел.
- Свързваме се с Царството на Светлината, ако използваме изразността на Кабала.
И така лично разбираме какво има пред вид Мериън Уилямсън в книгата си „Завръщане към любовта“, когато пише, че „чудото е само промяна във възприятието“.
Камелия Хаджийска
