Образи от светлина

Човешкото възприятие е не само психичен – то е духовен феномен. В начина, по който гледат очите ни, се крие тайна.

Оттеглянето на проекциите, което е в основата на пречистването на първичната материя и преходът от нигредо към албедо, е нещо повече от това да потърсим в себе си нещата, които ни дразнят или привличат у другите.  Ако разберем кое е това нещо, ние имаме в ръцете си ключ – към творчеството и свободата.

В психотерапията понятието за проекция се използва по два различни начина. По-популярният е от психология на личността, където проекцията се разглежда като един от защитните механизми на Аз-а, при който ние поддържаме положителния образ за себе си като виждаме неприемливите за нас черти вън, а не вътре в нас. Но проекциите имат и друг смисъл – те са средство за познание. Те са обичайният начин, по който възприемаме и опознаваме външния свят. С други думи, те не са само средството за изкривяване на нашето възприятие – те са самата същност на нашето възприятие! Затова, както гещалт-терапията, така и юнгианската аналитична психология твърдят, че ние опознаваме и разбираме света чрез проекции, които са този вътрешен субективен филтър, който оцветява видяното, приписвайки му смисъл и значение.

С други думи, проекциите едновременно са нещо, което трябва да оттеглим, но и нещо, което не може да бъде оттеглено. И този парадокс е привиден, защото се отнася до двете различни значения на понятието за проекция – в неговия личностен и неговия познавателен смисъл. В първата му употреба ние оттегляме проекциите си като интегрираме сянката си и започнем да виждаме, че вътре в нас има същите неприятни черти, които ни дразнят и ни създават проблем в общуването с другите. Във втората му употреба ние отиваме към по-дълбокото – тогава това, което оттегляме, е вярването, че това, което виждат очите ни, е „обективната действителност“. След което го заменяме с вярване, което е по-близо до фактите от живота, а именно че реалността, която въприемат очите ни, е силно субективно оцветена от нашите вярвания и това е обичайният начин, по който се случва възприятието на човека.  Ето само някои от тези факти:

  • Когато човек е влюбен, той вижда в лицето на любимия си едно толкова прекрасно същество. Но след като периодът на влюбването премине, изведнъж започва да вижда космите на гърба му, пъпката на носа му, а  емоционалните и интелектуалните му ограничения постоянно се навират в очите му. Понякога промяната във възприятието е толкова голяма, че дори изглежда, че все едно виждаме друг човек. Но той е същият. И винаги е бил такъв. Може би не е имал пъпка, но космите на гърба му са били там. Там са били и неговите ограничения.
  • Същото е и в моята професионална практика – аз съм една и съща, но моите клиенти ме виждат различно – както един спрямо друг, така и сами спрямо себе си в различните периоди на съвместната ни работа. Имам клиентка, която при всяка наша среща не пропускаше да ми каже колко съм красива. В огледалото на нейните очи аз изглеждах нещо като кръстоска между фея и художник-артист. С напредване на процеса на нашата съвместна работа един ден тя ми сподели, че е започнала да ме вижда по-различно, че вече забелязва знаците на остаряване по кожата ми, както и другите ми несъвършенства. (След което побърза да добави, че въпреки очевидното ми погрозняване в нейните очи, тя пак си ме обича:).
  • Имах клиентка, която страдаше от натрапливи мисли, свързани с ръцете си – виждаше ги червени и отблъскващи и когато ги погледнеше, започваше да изпитва крайна степен на себеомраза и неприемане. На един етап от нашата работа й предложих да посети моя колежка, която се занимава с регресивна хипноза и работа с „полето на знанието“ чрез влизане в ролята на клиента. В последващ разговор с моята колежка, тя ми сподели, че след като се свързала с енергийното поле на тази девойка (влизайки в нейната роля) и погледнала към нея, изведнъж погледът й се променил. Видяла я грозна. Била потресена да открие колко силно се променил начинът на нейното възприятие, защото в действителност девойката с натрапливите мисли беше едно много нежно и симпатично същество.
  • В астрологията от разположението на Луната по знак и дом, както и от аспектите, които тя прави, се съди за това какви са отношенията между детето и майката. Астролозите обаче правят уточнение – те казват, че ако въпросното разположение сочи, например, за хладна или контролираща майка, това не значи, че в реалния живот тази майка е такава – това само значи, че нейното дете ще е склонно да я вижда по този начин.
  • „Вчера“ се оглеждах в огледалото. Виждах само грозното. „Днес“ гледам отново себе си – виждам се хубава.
  • „Днес“ денят навън изглежда толкова слънчев и прекрасен. Чудя се как така „вчера“, когато времето беше съвсем същото, аз мразех слънцето.

Животът ни е пълен с примери, в които става ясно, че „зад очите ни стои нещо“, което има властта да вижда нещата от света на хората и явленията по толкова различен начин. Но кое е това нещо? И каква е връзката му с Духа? Много са авторите, които коментират тази тема, но за мен най-добре това е отразено в духовната традиция на толтеките, която е стигнала до нас чрез книгите на дон Мигел Руис. Думата, която толтеките използват, за да назоват нашата способност да възприемаме нещата в живота си по този силно субективен начин, е „сън“. А умението да управляваме начина, по който възприемаме външния свят и самите себе си, те наричат „изкуството на съновидението“. Според толтеките ние не виждаме реално нещата, ние сънуваме – постоянно.

„ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАТЕ и чувате в този миг, е само сън. Сега, в настоящия момент, вие сънувате. Сънувате с буден мозък. Сънуването е основната функция на ума и умът сънува двадесет и четири часа в денонощие. Той сънува, когато мозъкът е буден и когато мозъкът спи. Разликата е, че когато мозъкът е буден, съществува материална рамка, която ни кара да възприемаме предметите линейно. Когато заспим, не разполагаме с рамката и сънят има склонността постоянно да се променя.“

Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“

Представяйки духовната традиция на толтеките, дон Мигел ни казва, че според нея „човешкото възприятие е само светлина, възприемаща светлина“. Това е така, защото всички ние сме Едно, всички ние сме Бог, но когато влезем в света на материята, ние се потапяме в света на илюзията – това е Сънят, който като мъгла ни пречи да видим истинската си същност. И това се случва, защото материята не е това, за което я мислим – тя е огледало – „всичко е огледало, отразяващо светлината и създаващо от нея образи“. Това, което дон Мигел научава от дядо си и майка си за традицията на толтеките, придобива истинска ценност, когато той самият има мистично преживяване, в което лично, през собствения си опит разбира какво наистина означава да живееш в сън, изграден от образи от светлина:

„Бях в малкото градче Алтар Сонора в Сонорската пустиня. Беше лято и поради горещината не можех да спя. Реших да изляза от клиниката и да се разходя в пустинята. Тази нощ имаше новолуние и небето бе осеяно с милиони звезди. Бях сам сред пустинята, заобиколен от толкова много красота. Видях вечността, безкрайното, необятното в тези звезди и знаех без всякакво съмнение, че те са живи. Безкрайното, Майката Земя, цялото творение е живо. То е живо същество. Разбира се, бях виждал тези звезди много пъти, но никога по този начин, от тази гледна точка. Емоционалната ми реакция бе потресаваща. В сърцето си усещах силна радост, примесена с най-изтънчения покой. Тогава се случи нещо невероятно. Усетих, че не съм сам в пустинята. Докато наблюдавах необятността на безкрая, безкраят наблюдаваше мен. Всичките онези милиони звезди бяха част от едно живо същество, което знае всичко и вижда всичко. Вселената знаеше за моето съществуване. Тогава се случи нещо още по-невероятно. Възприятието ми се измести и за момент бях необятността на звездите и наблюдавах безкрайността в моето физическо тяло. Виждах се сред пустинята. Виждах физическото си тяло, направено от милиарди мънички звезди, за които знаех, че са атоми, необятни като звездите в небето.
Онази нощ разбрах, че безкрайността вътре във физическото ми тяло е само продължение на безкрайността около мен. Аз съм част от тази безкрайност, същото важи за всеки обект на възприятието ми. Ние сме едно, защото всичко е направено от светлина. Светлината се проявява чрез милиарди различни форми, за да създаде материалната Вселена. Нещо повече, разбрах, че съществува само една сила, която движи и преобразява всичко. Силата, която движи звездите, е същата сила, която движи атомите в тялото ми. Аз я наричам Живот, а светлината е посланик или носител  на живота, защото светлината постоянно изпраща информация до всичко съществуващо.
Беше невероятно да проумея, че светлината е жива. Светлината е живо същество, което съдържа цялата мъдрост на Вселената и изпълва всяко пространство. Между звездите няма празно пространство, точно както няма празно пространство между атомите в моето тяло. Пространството между звездите е изпълнено със светлина, то само изглежда празно, когато няма обект, който да отразява светлината. Всеки обект, изпратен в пространството, ще отразява светлината, защото всяка материя отразява светлината, също като огледало.
Тогава потърсих в джоба си малкото огледалце, което като лекар винаги носех със себе си. В огледалцето видях точно копие на цялото творение, виртуална реалност, създадена от светлината. В този миг разбрах, че очите ми са като две огледала. Светлината проектира виртуална реалност вътре в мозъка ми, точно както проектира Виртуална реалност в огледалото. Беше очевидно, че всичко възприемано от мен е виртуална реалност, създадена от образите на светлината. Единствената разлика между моите очи и огледалото е, че зад очите има мозък. И този мозък ми позволява да анализирам, тълкувам и описвам виртуалната реалност, която възприемам във всеки момент.
Аз съм сътворец на Бога, на Живота. Бог създава реалното, а аз създавам Виртуалната реалност вътре в ума си. Чрез светлината животът изпраща цялата информация в очите ми и аз създавам разказ за възприетото. Разказът е начинът, по който квалифицирам, оправдавам и обяснявам възприетото. Ако видя дърво, аз не просто виждам дърво; аз квалифицирам дървото, описвам го, имам мнение за него. Харесвам дървото или не го харесвам. Може да усещам, че дървото е красиво или не е, но гледната ми точка, мнението ми за дървото, е разказ, създаден от самия мен. След като изтълкувам, квалифицирам или оценя възприетото, то вече не е реално; то е виртуален свят. Това толтеките наричат сънуване.
Сега всичко започна да придобива смисъл в ума ми. Най-после разбрах на какво толкова дълго се бяха опитвали да ме научат майка ми и дядо ми за древната философия на толтеките. Според толтеките хората живеят в сън. Сънят е илюзорен свят, създаден от образите на светлината и умът сънува и когато мозъкът е заспал, и когато е буден.“
от книгата на Дон Мигел Руис „Гласът на знанието“

Не е трудно да се види връзката между споделеното от дон Мигел Руис и теорията за холограмата. Според Майкъл Толбот ние живеем в Холографска вселена, в която всичко е Едно и всяка една отделна частица съдържа информация за Цялото. В тази вселена материята не е това, което изглежда на пръв поглед. В своята същност тя е изградена от холограми – „образи от светлина“, които субективно се възприемат като реални, но зад тяхната реалност стои друга реалност.

„Иначе казано, има данни, които навеждат на мисълта, че нашият свят и всички неща в него — от снежинките до кленовите дървета, от падащите звезди до въртящите се електрони — са също само призрачни образи, прожекции от едно равнище на реалността, което е толкова отвъд нашето, че буквално е отвъд времето и пространството.“

Майкъл Толбот

В своята книга „Холографската вселена“, Майкъл Толбот представя гледните точни на различни учени, като основните сред тях са двама от най-изтъкнатите световни мислители: „ученият от Лондонския университет Дейвид Бом, един от най-уважаваните квантови физици, насърчаван в развитието си лично от Айнщайн, и Карл Прибрам, неврофизиолог от Станфорд и автор на класическото невропсихологическо ръководство „Езици на мозъка“.“ Интересното е, че предложеният холограмен модел има обяснителна способност за много неща, които досега не са били възможни за обяснение – включително и паранормалните явления, които поради тази причина все още стоят встрани от основния интерес в науката. Става дума за такива неща като „телепатията, прекогницията (предсказване на бъдещо събитие, което не може да бъде осъществено на базата на настоящи познания или да бъде изведено с помощта на логиката), мистичното чувство за единство с вселената и дори психокинезата, или способността на ума да движи физически обекти, без те да бъдат докосвани.“

И двамата учени – квантовият физик Дейвид Бом, и неврофизиологът Карл Прибрам, се обръщат към идеята за холограмния модел, защото теориите, с които разполагат до този момент, не са удовлетворителни. „Бом се убеждава в холографската природа на вселената едва след дългогодишна неудовлетвореност от неспособността на стандартните теории да обяснят всички феномени, срещани в квантовата физика. Убедеността на Прибрам идва като резултат от неуспеха на общоприетите теории за мозъка да обяснят различни неврофизиологически загадки.“ Както се вижда, в дадения случай става дума за смяна на научната парадигма, т.е. на мета-теорията, тъй като старата парадигма е достигнала границата на своите обяснителни възможности. (Смяната на парадигмата е основната причина и за разрива на Юнг с Фройд, а самата думичка парадигма описва в най-голяма степен процесите на опознаване на света през проекциите, тъй като е един от най-трудно уловимите аспекти на нашия вътрешен филтър на възприятие).

„Разгледани заедно, теориите на Бом и Прибрам предоставят напълно нов начин за вглеждане в света:

Нашите мозъци конструират математически обективната реалност чрез интерпретиране на честоти, които са в крайна сметка прожекции от друго измерение, от един по-дълбок ред на съществуване, който е отвъд пространството и времето: Мозъкът е холограма, забулена в една холографска вселена.

Този синтез кара Прибрам да осъзнае, че обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме. Това, което е „извън нас“, е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази холографска мъглявина и да я обърнат в пръчките, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят.“

Майкъл Толбот, „Холографската вселена“

Изглежда, че колкото по-надълбоко проникваме в тайните на материята, толкова повече се доближаваме до мистерията. Колкото повече опознаваме законите на видимото, толкова повече се доближаваме законите на Невидимото. В този процес на опознаване разбираме, че този, който познава, е свързан по един много сложен начин с това, което опознава, и че човешкото възприятие е толкова важно, защото представлява пресечената точка между субекта на познанието и обекта на познанието. За мен тази тема е твърде сложна и необятна, за да навлизам в подробности. Това, което в дадения случай представлява интерес за мен е да посоча поне един аспект от нея, който да има практическа приложимост в живота ни.

С други думи, ако всичко това е така, както ни казват дон Мигел, Дейвид Бом, Карл Прибрам и много други, а именно че сме потопени в свят на образи от светлина, които само нашето възприятие прави да изглеждат реални, как бихме могли да приложим това знание в живота си? Какво практически следва за нас от това, че очите ни са две огледала, върху които се проектира Виртуалната реалност? Как можем да решим всекидневните си проблеми и въпроси, ако знаем, че сме холограма, която на свой ред е част от една по-голяма холограма, в която всичко е взаимосвързано и е подчинено на скрит, неявен ред, който само в определени моменти се разбулва пред нас?

Ако човек отдавна е започнал да си задава въпроси за духовността и кои са законите, които управляват невидимата тъкан на живота, отговорът за практическото приложение на подобно знание се вижда веднага.  Той е нещото, което различните духовни учители, макар и с различни думи и начин на изразяване, ни казват, а именно: тайната на човешкото възприятие е, че в него е заложена творческата способност на Бог да сътворява нови форми. Както се разказва в Притчата за Бога, то е начинът, по който Непроявеният Бог се превръща в Проявен Бог. С други думи, практическото приложение на тази теория е в разбирането за това как да се свържем с творчеството в живота ни.

Предизвикателството в дадения случай е да разберем какво точно означава да творим в живота си, след като обикновено точно в това е проблемът ни – че нямаме власт – както върху огромната част от външните събития в живота ни, така и върху вътрешните ни реакции. Затова когато става дума за себе-сътворяване, добре е да отчитаме, че то се случва на две различни нива; или с понятията от холограмния модел – на две различни места – там, където се проектира образа и лъчите се разделят, и там, където се материализира образът, т.е. във фокусната точка, където лъчите се събират. Едното творчество е на ниво свръх-съзнание, там където се планира живота ни. Отлична илюстрация за това е рождената карта в астрологията, т.е. хороскопа ни – една специфична смесица от различни архетипни енергии, които се смесват по определен начин в часа на нашето раждане и които изграждат основната тема в живота ни. Другото творчество е от „другата страна на фотографската плака“ – там, където да творим означава да участваме в планирания от нас филм, но като решаваме предизвикателствата, които сами сме си избрали. В дадения случай творчеството се отнася до умението да повлияем на „разказвача“, както го нарича дон Мигел Руис, който е тази част от ума ни, която постоянно коментира нещата от живота ни. С други думи, дори да не можем да променим филма, в който участваме, винаги можем да променим начина, по който го гледаме, т.е. коментираме случващото се в него.

А коментарите могат да променят всичко! Едно е да наречеш себе си неудачник, друго е – герой. За да можем да направим подобно обръщане е необходимо първо да превключим координатната система на оценка – светско или духовно, видимо или невидимо, скрито или явно. Защото често пъти нещата на Земята изглеждат много различно – дори диаметрално противоположно, спрямо това, което те означават в очите на Духа. Това е основната причина изследователят на измерението между преражданията – Робърт Шварц  в книгата си „Храбри души“ да каже, че „само смелите избират страх“. Нещата във видимото често пъти са точно обратното спрямо скрития ред от невидимото, затова доколко ще променим навиците на вътрешния ни разказвач зависи именно от умението ни да сменим координатната система за оценка.

Практическото последствие от холографския модел на Вселената и образите от светлина, които се прожектират пред очите ни, е да ни помогне да излезем от екрана и да седнем сред публиката в кино-салона. Една част от нас, разбира се, ще продължава да бъде на сцената и да участва във филма, за да преживее всичките онези неща, които карат хората да ходят на кино. По-важното, обаче, е, че освен главен герой във филма, вече има и една част от нас, която стои отстрани и наблюдава този филм. И това е нещото, което променя цялото това преживяване! В него е творчеството и свободата. В него е и новата гледна точка към живота ни, в която разбираме, че животът е труден, просто защото не си падаме по „филми-боза“.

Бихте ли искали да отидете на кино и да гледате филм, в който всяка сутрин двойката влюбени става от леглото, поглежда се в очите и си казва колко много се обича? След което тези двамата си раждат едни прекрасни деца, отглеждат ги в прекрасната си нова къща, междувременно работят някаква прекрасна работа, в която общуват с прекрасните си колеги и с още по-прекрасните си шефове. И накрая завършват деня си с една прекрасна вечер. И така всеки божи ден! Едни такива много прекрасни неща, в които Той е много красив, Тя също, да не говорим за останалите красоти! Не знам за вас, но за мен подобна сладост би породила още на втората минута силно блудкав вкус в устата ми, а ако трябва да изгледам целия филм в продължение на два часа, може би ще се стигне и до повръщане. Какво тогава да кажем, когато въпросния филм е собствения ни живот, който трае доста повече от два часа? Бихте ли искали вие – Главният герой в този Филм, да участвате в сценарий, в който всичко е толкова гладко и неизменно безпроблемно?

Ако поне малко успеем да създадем дистанция между това, което стои зад очите ни, и това, което виждат очите ни, можем да превърнем трагедията на живота си в комедия. Ако поне малко успеем да си дадем сметка, че нашето възприятие е не просто начинът, по който регистрираме нещата от обективната действителност, но и начинът, по който ние участваме в създаването на същата тази действителност, можем да погледнем по различен начин на случващото се. Ако погледнем по-различно на страданието в живота ще открием, че макар да е породено от това, че ни се случват неприятни неща, именно тези неприятни неща са основната интрига на филма, в който живеем. Разбирайки, че животът е творчество, а страданието, объркването и ограниченията, с които се сблъскваме, са само средството, чрез което осигуряваме условията за приключението на вътрешния ни герой, ние:

И така лично разбираме, какво всъщност има пред вид Мериън Уилямсън в книгата си „Завръщане към любовта“, пишейки, че „Чудото е само промяна във възприятието“.

Камелия Хаджийска