„Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.“
Така започва приказката за Снежната кралица от Ханс Кристиян Андерсен, след което продължава с историята за едно изобретение на дявола – огледало, което изкривява нещата и обръща всичко наопаки. А огледалата, както стана дума в публикацията „Образи от светлина“, са нещо много специално – те са начинът, по който се случва Божието творение. От религията и митологията знаем, че дяволът също е част от това творение – дървото на познанието в райската градина е божие творение; змията, която изкушава Адам и Ева да откъснат плода от това дърво, също е част от това творение. С други думи, грехопадението е част от Божия план – и дяволът също. Затова – слушайте как изглежда тази част от вътрешните ни огледала, която е в неговата власт, и коя е неговата роля в този план:
„Веднъж той (дяволът) се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които посещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.“ И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше. „
Ханс Кристиян Андерсен, „Снежната кралица“
Както се вижда, в тази приказка става дума за участието на „дявола“ в човешкото възприятие, т.е. за това нещо вътре в нас, което е способно да изкривява нещата в такава степен, че да обръща видяното наопаки. Дяволът живее в кривите огледала, по-точно той е майсторът на кривите огледала, и, ако и аз използвам същата тази дума, бих казала, че именно дяволът беше сложил парченце от кривите огледала в окото на моята клиентка, която виждаше ръцете си кърваво червени и това я караше да се изпълва със силна себеомраза. В моите очи и в очите на всичките й близки и приятели нейните ръце бяха съвсем нормални. В нейните очи обаче те придобиваха зловещи размери и бяха повод за мъчителни душевни кризи.
Въпреки че постоянно се натъквам на най-различни форми на изкривяване във възприятието, особено много ме привличат крайните. Подобно на метафорите в литературата те преувеличават нещата, за да можем да ги видим. А когато е активиран архетипът на Цялостната личност, ангелите в нас са в опасна близост до демоните – колкото повече се приближаваме до светлината, толкова по-тъмно става.
Сещам се за един мой клиент, който в началото на нашите срещи ме гледаше с поглед, изпълнен с огромен страх. Този страх беше в пълен контраст с моята добронамереност и загриженост. Той беше и поводът да потърси моята помощ. След като съвместната ни работа напредна, моят клиент ми каза, че в ситуации на доверие може да се свърже с „нещо“ вътре в себе си, което превключва възприятието му. След това ми показа как го прави. Няколко секунди след като беше успял да се свърже с „копчето за превключване“ вътре в себе си, очите му се промениха рязко и той ме погледна хладно и безучастно. От крайните форми на страх той беше преминал в състояние на безстрашие, превключвайки по силно мистериозен начин своето възприятие. Гледах го изумена.
Не по-малко впечатлена останах след разказа на моя клиентка за период в живота й преди да започне терапевтичната си работа с мен. Тогава тя била много откъсната от себе си и общувала с хора, които злоупотребяват с нея, включително и физически, но не разбирала, че това й се случва. Точно обратното – тогава тя чувствала, че върви нагоре по стълбата на живота, че лети. А когато сутрин се поглеждала в огледалото, виждала колко красиви са очите й. Този период продължил докато един мъж, който я обичал, й казал какво вижда в нея. Думите му успели да стигнат до нея и истината за случващото се изведнъж пробила в съзнанието й. В този момент тя за първи път забелязала, че цялото й тяло е в синини, а нараняванията по тялото й са направени от човека, който й казвал, че я обича!
„Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс.“
Това е свойството на кривите огледала в очите ни – те ни пречат да виждаме неща, които ще избодат очите на нашите близки и приятели. Но когато сме под тяхната власт, ние – почти като в транс – стоим във връзки, в които някой злоупотребява с нас, а ние не забелязваме, че в неговото отношение към наси има нещо дълбоко нередно. Нещо дълбоко сбъркано и объркано. Макар че това не винаги се случва по толкова очебиен начин, както е в примерите по-горе, парченца от дяволското огледало има в очите на всеки един от нас. Въпреки че изкривяванията в нашето възприятие не винаги са толкова силни и драматични, те винаги са там – в „нещото зад очите ни„, което субективно изкривява и оцветява, това, което виждаме. Под неговата власт ние изглеждаме като омагьосани.
„Човек в невротично състояние лесно може да бъде сравняван с прокълнат или омагьосан човек, защото хората в невротично състояние са склонни да се държат неадекватно и деструктивно спрямо себе си и другите. Те слизат на много ниско ниво на поведение и действат несъзнавано, принудително. Вълшебните приказки, които описват подобни същества, не се спират толкова на проклятието, колкото на начина на избавление, и от тях може да се научат някои неща относно терапевтичните процедури и процеса на оздравяване.“
Мари Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението във вълшебните приказки“, с. 8
В аналитичната психология на Юнг вълшебните приказки се разглеждат като метафора за душевни процеси, които се случват вътре в нас. Затова тълкуването на „мотива за избавлението“ е толкова важно – то ни казва кой е ключът за освобождаване от невротичния комплекс, който ни измъчва. Начинът на разомагьосване носи съдържа послание и ето кое е то в нашата приказка:
„Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:“Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!“
Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:
— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? — И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!“
Разомагьосването тук се случва благодарение на топлите сълзи на Герда, които разтопяват вледенилото се сърце на Кай. След това неговите собствени сълзи отмиват и другото стъкълце, попаднало в окото му. Това, което разваля магията, е болката, която ни кара да плачем. Когато дойдат сълзите е знак, че е дошло време за разтопяване на ледовете, които дълго време са ни държали в плен на Леденото кралство, в което няма сърце, а само разум.
„Сълзите са река, която ви води нанякъде. Плачът създава река около лодката, която носи душевният ви живот. Сълзите повдигат лодката ви от скалите, от сухата земя, отнасят я на ново, по-добро място.„
Клариса Пинкола Естес, „Бягащата с вълци“, с. 379
След като Кай е освободен от магията с помощта на Герда той успява да подреди думата „вечност“ – същата тази дума, за която ледената кралица му е казала, че ако успее да я нареди от късовете лед, за награда ще му даде „целия свят и един чифт кънки„. Но защо ще му е на един дявол да иска хората, които са попаднали под неговата власт, да наредят точно тази дума? Та нали точно тя е думата, която описва целта на духовно търсещия човек, защото този, който познае вечността, ще разбере и това, което не умира? Отговорът на този въпрос намираме в приказката и той е, че срещата със студената кралица на разума носи дар е този дар е „да станем господари на себе си“. Да порастем и съзреем. Именно порастването на двамата герои е нещото, което се случва в края на приказката и което дава смисъл на преживяното от тях.
Когато Кай и Герда се завръщат у дома си, те откриват, че столчетата, на които се седели преди омагьосването на Кай, вече са им малки. Това е знак, че двамата вече са пораснали (това е и причината тази приказка да бъде отнасяна към групата от приказки за инициация, т.е. на прехода от детството към зрелостта):
„Никое разумно същество на този свят не може вечно да остане невинно. За да се развиваме, нашата инстинктивна природа ни кара да осъзнаем факта, че нещата не са такива, каквито ни се струват на пръв поглед… Загубата и предателството са първите колебливи стъпки в продължителен посветителен процес.„
Клариса Пинкола Естес, „Бягащата с вълци“, с. 401
Нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И в този посветителски процес има място както на дяволските сили, така и на помагащите сили. Първите бяха накарали моята клиентка да повярва на мъж, който й казва, че я обича, но всъщност злоупотребява с нея. Вторите се бяха погрижили тя да чуе думите на друг мъж, който не й е казал, че я обича, но й го е показал.
След пробива в съзнанието й за болезнената истина за нея беше започнало дълго слизане надолу към подземното Царство на Ерешкигал, когато губим всичко – включително илюзиите и невинността си. Но този път слизането надолу за нея беше изкачване нагоре, защото слизането в света на подземната царица е изкачване по стълбата на Духа. Когато слизаме, се изкачваме, а когато се изкачваме – слизаме. В това е ролята на огледалото на дявола в Божествения план – то прави възможна играта на дуалност, в която неделимите неща стават делими (условието за пораждане на съзнание).
Приказката за Ледената кралица ни казва и още нещо – лошите неща ни се случват не защото ние сме съгрешили. Огледалото на дявола е било разтрошено от самото Слънце на милиони частички, които попадат в очите на хората случайно. Кай не е направил нищо лошо, за да заслужи подобна участ. Подобна нагласа ни помага да не се обвиняваме, а вместо това да търсим урока в преживяването на болка, предателство и разочарование.
Ако в живота ни има страдание и объркване, значи все още има парченца от дяволското огледало в очите ни. Понякога когато разговарям с клиент, който е много объркан, съм изкушена да му кажа: „Ако искаш нещата да се подредят в главата ти, просто им смени местата – и имената!“ Най-често това се случва по отношение на любовта, когато сме склонни да виждаме любов в неща, които всъщност са анти-любов. Защото точно това прави дяволското огледало – обръща нещата наопаки. Убеждава ни например, че силната страст е силна любов, докато тя е точно обратното – егоистично желание, което не иска да приеме своите ограничения.
Постоянно се натъквам на примери, в които „крадецът вика дръжте крадеца“ и ни кара да гледаме в погрешната посока. Най-типичният пример са проекциите, в които един човек обвинява друг човек за неща, които са проблем в самия него. Един от най-потресаващите примери беше, когато изследвах темата за „дявола“ в християнството и попаднах на една книга, която даваше съвети как човек да се бори с дявола. По-„дяволско писание“ не бях чела! Стилът на писане беше откровено заплашителен и караше бедния четящ човечец да се страхува до смърт от грешки и, ако иска да спаси душата си, да прави само това, което му се предписва от автора на въпросната книга. Това предписание в същността си беше нещо от рода на „не се доверявай на себе си, а на светото писание и по-точно на моето тълкуване на него„. С други думи, „дяволът казва пазете се от дявола“.
Можем да станем жертва на подобни писания и послания, само ако не сме в контакт със себе си. Ако разумът ни вилнее и беснее и е тотално откъснат от сърцето ни. Ако не сме свързани с инстинктите си и автентичното ни аз, няма да можем да различаваме истинското от фалшивото. Няма да знаем кога думите „обичам те“ са истински или лъжовни. След като разомагьосването за моята клиентка от властта на Ледената кралица беше започнало, тя написа едно стихотворение.
Кукловодът не е спец,
а празна кукла на конец.
На него дърпат му конците
и той на вас, докато спите.
Очите му са замъглени,
сетивата притъпени.
И най-фалшивият герой,
накрая ще излезе той.
Кукли: „Кукловод, кукловод,
ти дал си ни фалшив живот.“
Много съм благодарна, че тя ми позволи да споделя това стихотворение! За мен то е много точна и прекрасно римувана метафора за процесите, протичащи в нашето несъзнавано. Докато не се пробудим и спим (т.е. сме несъзнавани), дяволското ще ни дърпа конците. Докато не се свържем с по-дълбоката част у себе си, ще гледаме на света със замъглен поглед и като в криви огледала ще виждаме в другите това, което трябва да видим в себе си. Когато вървим нагоре, ще си мислим, че пропадаме, а когато падаме, ще си мислим, че се качваме.
Странно нещо е животът. Всеки ден с изумление откривам колко малко знам за него и скритата му част… Но, от друга страна, тъй като „сме стигнали до края на приказката, вече знаем повече, отколкото в началото, и това е, защото сме приказвали за един лош магьосник, най-лошият от всички магьосници, защото е самият дявол“.
Камелия Хаджийска
