Да се предадеш или за дарът на отчаянието

„Душата говори с вас в миговете на мълчание. Чувате нейния глас когато вече не знаете нищо. Често душата започва да говори много ясно едва когато се предавате и хвърляте бялата кърпа на ринга. Когато се предадете и се отчаете, тогава вие се откривате за новото.

Тогава освобождавате всичките си очаквания и наистина приемате онова, което е. Отчаянието възниква от силната вяра в онова, което по ваше мнение, би трябвало да се случи в живота ви. Когато реалността не успее да отговори на тези вярвания, вие се разочаровате или дори се отчайвате. Ако се откажете от очакванията и си позволите да се отворите за новото, тогава няма да ви се налага да изпадате в отчаяние, за да можете отново да влезете в контакт с вашата душа. Можете да бъдете притихнал, възприемчив и отворен за онова, което тя ви говори, без да е нужно преди това да преминавате през отчаянието.“

Памела Крибе, „Ченълингите на Йешуа“

От гледна точка на душевните процеси всичко има своя смисъл, включително и отчаянието като последната стъпка преди да кажем своето „да“ на живота такъв, какъвто е. Знам от опит, че хората с най-силен духовен импулс, са хората, които много често стигат до отчаянието. И това се случва, не защото са слаби, а защото по природа са силно волеви и борбени и затова трудно се предават. Именно за тях е добре да знаят, че отчаянието им като израз на безсилието на личната им его-воля, е критично важен момент в процеса на вътрешната им трансформация. Той е най-тъмната част на „черната нощ на душата“, защото „нощта е най-тъмна преди зазоряване“.

Вероятно, ако човек разбере скрития смисъл на страданието, породено от собственото му безсилие, няма да му се налага да изпада отново в отчаяние, за да влезе в контакт със собствената си душа?