„Душата говори с вас в миговете на мълчание. Чувате нейния глас когато вече не знаете нищо. Често душата започва да говори много ясно едва когато се предавате и хвърляте бялата кърпа на ринга. Когато се предадете и се отчаете, тогава вие се откривате за новото. Тогава освобождавате всичките си очаквания и наистина приемате онова, което е. Отчаянието възниква от силната вяра в онова, което по ваше мнение, би трябвало да се случи в живота ви. Когато реалността не успее да отговори на тези вярвания, вие се разочаровате или дори се отчайвате. Ако се откажете от очакванията и си позволите да се отворите за новото, тогава няма да ви се налага да изпадате в отчаяние, за да можете отново да влезете в контакт с вашата душа. Можете да бъдете притихнал, възприемчив и отворен за онова, което тя ви говори, без да е нужно преди това да преминавате през отчаянието.“
Памела Крибе, „Ченълингите на Йешуа“
От гледна точка на душевните процеси всичко има своя смисъл, включително и отчаянието като последната стъпка преди да кажем своето „да“ на живота такъв, какъвто е. Знам от опит, че хората с най-силен духовен импулс са хората, които най-често стигат до отчаянието. И това се случва, не защото са слаби, а защото са много борбени и затова трудно се предават. Именно те е добре да знаят, че отчаянието е критично важен момент в процеса на вътрешната им трансформация. Той е най-тъмната част на „черната нощ на душата„, защото безсилието се преживява като смърт на егото.
Вероятно ако човек разбере скрития смисъл на страданието, породено от собственото му безсилие, няма да му се налага да изпада отново в отчаяние, за да влезе в контакт със собствената си душа?
Камелия Хаджийска
