автор, Йохан Хари
превод от английски, Виолета Спасова
Източник, The Gardian, Is everything you think you know about depression wrong?
• В този откъс от своята нова книга Йохан Хари, който е взимал антидепресанти в продължение на 13 години, призовава за един нов подход.
През 70-те години на миналия век случайно е открита една истина за депресията – истина, която бързо е отхвърлена с пренебрежение, защото последиците й са твърде неудобни и твърде разтърсващи. Американските психиатри създават книга, която подробно описва всички симптоми на различните психични заболявания, така че те да могат да бъдат идентифицирани и лекувани по един и същи начин в САЩ. Тази книга се нарича „Диагностичен и статистически наръчник”. В последното й издание са описани девет симптома, които пациентът трябва да има, за да бъде диагностициран с депресия – като например, намален интерес към удоволствието или постоянно потиснато настроение. За да може един лекар да стигне до заключението, че сте депресирани, вие е трябвало да демонстирате в продължение на няколко седмици пет от тези симптоми.
Наръчникът е разпратен до лекари в САЩ и те започват да го използват, за да диагностицират хората. След известно време обаче те се свързват с авторите и посочват нещо, което ги безпокои. Следвайки наръчника, те е трябвало да диагностицират всеки скърбящ човек, който идва при тях като депресиран и да започват да го лекуват. Оказва се, че ако изгубите близък човек тези симптоми се появяват автоматично. И така, попитали лекарите, трябва ли да започнем да даваме медикаменти на всички хора в Америка, изгубили близък човек?
Авторите на наръчника обсъждат въпроса и решават, че в списъка на симптомите на депресията ще бъде добавена специална клауза. Нищо от това не се отнася до вас, казват те, ако през последната година сте загубили някого, когото обичате. В тази ситуация всички тези симптоми са естествени, а не разстройство. Нарекли го „изключения при загуба на близък“ и е изглеждало, че проблемът е разрешен.
После, след няколко десетилетия, практикуващите лекари започват да задават друг въпрос. Навсякъде по света те са насърчавани да казват на пациентите, че депресията всъщност е само резултат от спонтанен химически дисбаланс в мозъка – той се получава от ниско ниво на серотонин или от естествена липса на някакво друго вещество. Тя не е причинена от живота ви, а се дължи на разваления ви мозък. Някои от лекарите започнали да питат как това пасва с изключенията при загуба на близък. Ако приемете, че симптомите на депресията са логичен и разбираем отговор на поредица от житейски обстоятелства (загуба на близък човек), не може ли да са разбираем отговор и на други ситуации? Ами ако изгубите работата си? Ами ако за следващите 40 години сте заседнали на работа, която мразите? Ами ако сте сами и без приятели?
Изключенията при загуба на близък сякаш правят пробойна в твърдението, че причините за депресията са затворени в черепа ви. То предполага, че има причини отвън, в света, и те трябва да бъдат изследвани и решени. Но това се оказа дебат, който официалната психиатрия (с някои изключения) не желаеше да води. Така че тя реагира по един прост начин – чрез омаловажаване на изключенията при загуба на близък. С всяко ново издание на наръчника те намаляваха периода на скърбене, който ви е разрешен преди да ви бъде лепнат етикета за психично разстройство – намалиха го до няколко месеца, а след това, накрая, до нищо. Сега, ако бебето ви умре в 10 часа, вашият лекар в 10:01 часа може да ви постави диагноза „психично разстройство” и веднага да започне да ви тъпче с лекарства.
Д-р Джоан Качиаторе от Държавния университет в Аризона се превърна във водещ експерт по изключенията при загуба на близък, след като нейното бебе, Чейен, умира по време на раждане. Тя е видяла много скърбящи хора, на които им е казано, че имат психично разстройство, защото демонстрират дистрес. Тя ми каза, че този дебат разкрива ключов проблем с това как говорим за депресията, тревожността и другите форми на страдание – според нея, ние не „взимаме предвид контекста“. Ние действаме сякаш човешкият дистрес може да бъде оценен само с един списък, който може да бъде отделен от живота ни и да му бъде сложен етикет „мозъчни заболявания”. Да започнем да взимаме под внимание действителния живот на хората, когато лекуваме депресията и тревожността, обясни Джоан, ще изисква „цялостна ревизия на системата“. Тя ми каза, че когато „имаме човек в много голям дистрес, [ние трябва] да спрем да лекуваме симптомите. Симптомите са посланик на един по-дълбок проблем. Нека стигнем до по-дълбокия проблем.”
*****
Бях тийнейджър, когато погълнах първия си антидепресант. Стоях под бледото английско слънце, пред аптека в търговски център в Лондон. Хапчето беше бяло и малко, и когато го глътнах, го усетих като химическа целувка. Тази сутрин бях отишъл да видя лекаря си и му казах – свит, смутен – че от мен неконтролируемо изтича болка, като лоша миризма и се чувствам така от няколко години. В отговор той ми разказа една история. Има химическо вещество, наречено серотонин, което кара хората да се чувстват добре, каза той, а при някои хора то липсва в мозъка им. Вие явно сте един от тези хора. Сега, за щастие, има нови лекарства, които ще възстановят вашето ниво на серотонин до нивото на нормален човек. Вземете ги и ще сте добре. Най-накрая разбрах какво ми се случваше и защо.
След няколко месеца на лекарства обаче се случи нещо странно. Болката започна отново да се просмуква. Не след дълго се чувствах толкова зле, колкото бях в началото. Върнах се при лекаря си и той ми каза, че очевидно дозата ми е твърде ниска. И така, 20 милиграма станаха 30 милиграма; бялото хапче стана синьо. Няколко месеца се чувствах по-добре. И тогава болката се върна отново. Моята доза продължаваше да се качва, докато достигна 80 мг, каквато остана в продължение на много години, само с няколко кратки почивки. И въпреки това болката се завръщаше.
Започнах да правя изследването си за своята книга („Изгубените връзки: откриване на истинските причини за депресията – и неочакваните решения“), защото бях озадачен от две мистерии. Защо продължавах да бъда депресиран, когато правех всичко, което ми беше казано? Бях идентифицирал ниския серотонин в мозъка си и повишавах нивата на серотонина, но продължавах да се чувствам ужасно. А имаше и една по-дълбока мистерия. Защо толкова много хора в западния свят се чувстваха като мен? Около един на всеки пет възрастни в САЩ приема поне едно лекарство за психичен проблем. Във Великобритания рецептите за антидепресанти са се удвоили за десетилетие, достигайки сега до точката, в която един от всеки 11 се натъпква с лекарства, за да се справи с тези чувства. Какво кара депресията и нейната близначка, тревожността, да се разрастват така? Започнах да се питам: може ли мозъчната химия в нашите глави наистина спонтанно да се повреди по едно и също време?
За да намеря отговорите, аз тръгнах на пътуване от 40 000 мили, при което обиколих целия свят. Говорих с водещи социални учени, които изследваха тези въпроси, както и с хора, които бяха преодолели депресията по неочаквани начини – от село на амиши в Индиана до бразилски град, който беше забранил рекламите, както и до лаборатория в Балтимор, провеждаща изумителна поредица от експерименти. От тези хора научих най-добрите научни доказателства за това какво наистина поражда депресията и тревожността. Те ме научиха, че не е онова, което ни е било казвано досега. Открих, че има доказателства, че има седем конкретни фактора в начина, по който живеем днес, които причиняват депресия и тревожност – заедно с два реални биологични фактора (като нашите гени), които могат да се комбинират с тези сили, за да ги влошат.
След като научих това, успях да видя, че има съвсем различен набор от решения за моята депресия (и за нашата депресия), които ме бяха чакали през цялото време.
За да разбера този различен начин на мислене обаче, първо трябваше да разследвам старата история, тази, която първоначално беше довела до толкова голямо облекчение. Професор Ървинг Кирш в Харвардския университет е Шерлок Холмс на химическите антидепресанти – човекът, който най-подробно в целия свят е изследвал доказателствата за даването на лекарства на депресирани и тревожни хора. През 90-те години той предписва с увереност химически антидепресанти на своите пациенти. Той е бил запознат с публикуваните научни доказателства и те са били съвсем ясни: показвайки, че 70% от хората, които вземат антидепресанти се подобряват значително. Той започва да проучва това и пуска заявка за свободен достъп до информацията искайки да получи данните, които фармацевтичните фирми са събирали за тези лекарства. Той е бил уверен, че ще намери най-различни положителни ефекти, но се натъква на нещо странно.
Всички знаем, че когато си правим селфита ние правим 30 снимки, изхвърляме 29-те, където сме със замъглен поглед или с двойна брадичка, и избираме най-добрата, за да бъде нашата снимка в Tinder. Оказва се, че фармацевтичните компании (които финансират почти всички изследвания за тези лекарства) възприемат същия подход при изучаването на химическите антидепресанти. Те финансират огромен брой проучвания, изхвърлят всички, които показват, че лекарствата имат много ограничени ефекти, а след това публикуват само онези, които доказват колко са успешни. Ето един пример: в едно проучване лекарството е дадено на 245 пациенти, но фармацевтичната компания публикува само резултатите за 27 от тях. Тези 27 пациенти са хората, за които лекарството изглежда, че работи. Изведнъж професор Кирш осъзнава, че цифрата от 70% не може да е вярна.
Оказва се, че между 65 и 80% от хората на антидепресанти са отново с депресия в рамките на една година. Мислех си, че съм странен заради това, че депресията ми е продължавала, докато взимах тези лекарства. Всъщност в Масачузетс Кирш ми обясни, че съм обичайния случай. Тези лекарства имат положителен ефект за някои хора – но те очевидно не могат да бъдат основното решение за мнозинството от нас, защото все още сме депресирани, дори когато ги приемаме. В момента предлагаме на депресираните хора меню само с една опция. Аз със сигурност не искам да махна нищо от менюто – но докато бях с Кирш разбрах, че ще трябва да разширим менюто.
Тези открития карат професор Кирш да зададе един по-основен въпрос, въпрос, който сам е бил изненадан, че изобщо задава. Откъде изобщо знаем, че депресията е причинена от ниския серотонин? Когато започва да се рови, се оказва, че доказателствата са поразително несигурни. Професор Андрю Скъл от Принстън, който пише за „Lancet“, обяснява, че приписването на причините за депресията на спонтанно ниския серотонин е „дълбоко подвеждащо и ненаучно“. Д-р Дейвид Хейли ми каза: „Никога не е имало основание за това. Това беше просто маркетингово копие.“
Не исках да чуя това. След като свикнете с една история, обясняваща болката ви, вие изобщо не сте склонни да я оспорите. Тя беше като каишка, която бях поставил на дистреса си, за да го контролирам. Страхувах се, че ако се набъркам в историята, с която бях живял толкова дълго, болката щеше да подивее, като животно, пуснато на воля. Но научните доказателства ми показваха нещо ясно и аз не можех да го пренебрегна.
*****
И така, какво се случва наистина? Докато интервюирах социални учени от цял свят – от Сао Пауло до Сидни, от Лос Анджелис до Лондон – започнах да виждам как се появява неочаквана картина. Всички знаем, че всяко човешко същество има основни физически потребности: от храна, вода, подслон, чист въздух. Оказва се, че по същия начин всички хора имат определени основни психологически потребности. Имаме нужда да чувстваме, че принадлежим. Имаме нужда да се чувстваме оценени. Имаме нужда да чувстваме, че сме добри в нещо. Имаме нужда да чувстваме, че имаме сигурно бъдеще. Съществуват все повече доказателства, че за много (може би за повечето) хора нашата култура не задоволява тези психологически потребности. Продължавах да научавам, че по много различни начини сме отделени от нещата, от които наистина се нуждаем, и това дълбоко отделяне поражда епидемията от депресия и тревожност навсякъде около нас.
Нека да разгледаме една от тези причини и едно от решенията, които можем да започнем да виждаме, ако разберем проблема по различен начин. Има сериозни доказателства, че човешките същества имат нужда да чувстват, че техният живот е смислен – че правят нещо с цел, която има значение. Това е естествена психологическа потребност. Но между 2011г. и 2012г. компанията „Галъп“ провежда най-подробното проучване, извършено някога за това какво изпитват хората към това, което правят по-голямата част от будния си живот – своята платена работа. Те установяват, че 13% от хората казват, че са „ангажирани“ в работата си – смятат, тя е смислена и я очакват с нетърпение. Около 63% казват, че не са „ангажирани“, което е дефинирано като „сомнамбулизъм през работния ден“. А 24% са „активно неангажирани“ – те я мразят.
Осъзнах, че повечето от депресираните и тревожни хора, които познавам попадат в 87%, които не харесват работата си. Започнах да се ровя, за да видя дали има някакви доказателства, че това може да е свързано с депресията. Оказва се, че през 70-те години е направен пробив от австралийския учен Майкъл Мармот при отговора на този въпрос. Той искал да изследва какво причинява стрес на работното място и вярвал, че е намерил съвършената лаборатория, в която да открие отговора – британската държавна служба, базирана в Уайтхол. Тази малка армия от бюрократи била разделена на 19 различни нива, от постоянния секретар на върха до машинописките на най-ниското ниво. Първоначално, това, което той искал да научи било: кой е по-вероятно да получи сърдечен удар, свързан със стреса – големият шеф на върха или някой под него?
Всички му казали: „Губиш си времето. Очевидно шефът ще бъде по-стресиран, защото носи по-голяма отговорност.”. Но когато Мармот публикува резултатите си, той доказва, че истината е точно обратната. Колкото по-ниско се намира един служител в йерархията, толкова по-високи са нивото на неговия стрес и вероятността от сърдечен удар. Тогава той поискал да разбере: защо?
И след още две години изследване на държавни служители, той открива най-големия фактор. Оказва се, че ако нямате контрол върху работата си, е много по-вероятно да сте стресирани – и, решаващо, депресирани. Хората имаме вродена нужда да чувстваме, че това, което правим ежедневно е смислено. А когато ви контролират, вие не можете да придадете смисъл на работата си.
Изведнъж депресията на много от моите приятели, дори и тези на модерни работни места – които прекарват по-голямата част от будното си време чувствайки се контролирани и неоценени – започна да изглежда не като проблем с мозъците им, а като проблем със средата им. Открих, че има много подобни причини за депресия. Пътуването ми обаче не беше просто, за да намеря причините, поради които се чувстваме толкова зле. Ядрото беше да разбера как можем да се почувстваме по-добре, как можем да намерим истински и трайни антидепресанти, които работят за повечето от нас, отвъд опаковките хапчета, които ни се предлагат често като единственото нещо в менюто за депресираните и тревожните. Продължих да мисля за това, което ме беше научила д-р Качиаторе – трябва да се справим с по-дълбоките проблеми, които причиняват този дистрес.
Открих началото на отговора за епидемията от безсмислена работа в Балтимор. Мередит Мичъл се събуждала всяка сутрин с препускащо от тревога сърце. Тя се ужасявала от своята офис работа. Така че предприела смела стъпка – стъпката, която мнозина смятат за лудост. Нейният съпруг Джош и техните приятели от години работели в магазин за велосипеди, където са ги командвали и където постоянно се чувствали несигурни. Повечето от тях били депресирани. Един ден те решили да направят собствен магазин за велосипеди, но искали да го управляват по различен начин. Вместо да има един човек на върха, който да издава заповеди, те започнали да го управляват като демократичен кооператив. Това означавало, че вземат решенията колективно, споделят най-добрите и най-лошите работни места и всички заедно са шефа. Щяло да бъде като ангажирано демократично племе. Когато отидох в магазина им (Baltimore Bicycle Works) персоналът обясни как в тази различна среда тяхната упорита депресия и тревожност до голяма степен са изчезнали.
Не, че техните индивидуални задачи са се променили много. Преди те поправяли велосипеди; сега също поправяха велосипеди. Но те бяха адресирали неудовлетворените си психологически потребности, които ги бяха карали да се чувстват толкова зле, като си дадат автономия и контрол над работата си. Джош беше разбрал на собствен гръб, че депресиите често са „рационални реакции на ситуацията, а не някакъв биологичен срив“, както той го формулира. Той ми каза, че никъде няма нужда бизнесът да се ръководи по стария унизителен, депресиращ начин – можем да го променим заедно към бизнес, в който работниците контролират собствените си работни места.
*****
С всяка от деветте причини за депресия и тревожност, за които научих, продължих да научавам изумителни факти и аргументи, които ме накараха да започна да мисля по различен начин. Професор Джон Качиопо от Чикагския университет ме научи, че да сте крайно самотни е точно толкова стресиращо, колкото непознат да ви удари с юмрук в лицето – и значително увеличава риска от депресия. Д-р Винсент Фелити в Сан Диего ми показа, че преживяването на тежка травма в детска възраст увеличава с 3,1% вероятността да направите опит за самоубийство като възрастен. Професор Майкъл Чандлър във Ванкувър ми обясни, че ако една общност чувства, че няма контрол над големите решения, които я засягат, нивото на самоубийства скача рязко.
Тези нови доказателства ни принуждават да търсим съвсем различно решение на нашата криза с отчаянието. Един конкретен човек ми помогна да разгадая начина, по който да мисля за това. В ранните дни на 21-ви век южноафриканският психиатър Дерек Съмърфийлд отишъл в Камбоджа, по времето, когато антидепресантите са представени за първи път. Той започва да обяснява концепцията на лекарите, с които се среща. Те го изслушват търпеливо и след това му казват, че не се нуждаят от тези нови антидепресанти, защото вече имат антидепресанти, които действат. Той предположил, че говорят за някакво билково лекарство.
Той ги помолил да му обяснят и те му разказали за оризовия фермер, когото познават, чийто ляв крак бил откъснат от мина. На него му направили нов крайник, но той изпитвал постоянна тревожност за бъдещето и бил изпълнен с отчаяние. Лекарите седнали с него и си поговорили за проблемите му. Те осъзнали, че дори и с новия си изкуствен крайник, старата му работа (да работи в оризовите находища) го оставя непрекъснато стресиран и с физически болки, и заради това той иска да спре да живее. На тях им хрумва една идея. Те смятали, че ако той стане млекопроизводител ще може да живее различно. Така, че му купили крава. През следващите месеци и години животът му се променил. Неговата депресия – която била огромна – изчезнала. „Разбирате ли, докторе” му казали те, „кравата беше антидепресант”.
За тях намирането на антидепресант не означавало да намериш начин да промениш мозъчната си химия. А означавало да намерят начин за решаване на проблема, който причинява депресията. Ние можем да направим същото. Някои от тези решения са неща, които можем да направим като индивиди в личния си живот. Други изискват по-големи социални промени, които можем да постигнем единствено заедно като граждани. Но всички те изискват от нас да променим своето разбиране за това какво наистина са депресията и тревожността.
Това е радикална, но не е, както открих, неортодоксална позиция. В официалното си изявление за Световния ден на здравето през 2017г., ООН направи преглед на най-добрите доказателства и заключи, че „доминиращото биомедицинско описание на депресията“ се основава на „предубедено и селективно използване на резултатите от научните изследвания“, което „трябва да бъде изоставено“. Трябва да преминем от „фокусиране върху ‘химическите дисбаланси’“, казаха те, към фокусиране повече върху „дисбалансите на силата“.
След като научих тези неща и какво означават те за всички нас, започнах да копнея за силата да се върна във времето и да поговоря със себе си като тийнейджър в деня, в който му беше разказана една история за неговата депресия, която щеше да го изпрати в погрешната посока за толкова много години. Исках да му кажа: „Тази болка, която чувстваш, не е патология. Не е лудост. Това е сигнал, че твоите естествени психологически потребности не са удовлетворени. Това е форма на скърбене – за себе си и за културата, в която живееш и която толкова се е объркала. Знам колко боли. Знам колко дълбоко те наранява. Но трябва да послушаш този сигнал. Всички ние трябва да чуем хората около нас, които изпращат този сигнал. Той ти казва какво се е объркало. Той ти казва, че имаш нужда да бъдеш свързан по толкова много дълбоки и докосващи начини, и че все още не си, но може да бъдеш някой ден.“
Ако сте депресирани и тревожни, вие не сте машина с неизправни части. Вие сте човешко същество с неудовлетворени потребности. Единственият реален изход от нашата епидемия от отчаяние е всички ние, заедно, да започнем да удовлетворяваме тези човешки потребности – за дълбока връзка с нещата, които наистина имат значение в живота.
• Това е резюме от книгата „Изгубените връзки: откриване на истинските причини за депресията – и неочакваните решения“ от Йохан Хари, публикувана от Блумсбъри на 11 януари 2018г.
• Източник: https://www.theguardian.com/society/2018/jan/07/is-everything-you-think-you-know-about-depression-wrong-johann-hari-lost-connections
