Напоследък по някаква повтаряща се случайност често говоря с хора, които преминават през една или друга форма на отчаяние. Това са хора, които от дълги години се занимават с духовно търсене, лечение и израстване, но стигат до момент, в който не усещат промяна и на пръв поглед изглежда, че няма никакъв резултат от вложените усилия. Ето какво казва за това Майкъл Тамура в книгата си „Отговорът си ти“:
„Освобождаването от болката, била тя сърдечна мъка, психична травма или умствена тревога, не означава, че трябва да се опитвате да се избавите от нея. Да се освободите от нещо, означава първо да го оставите да бъде.
Можете да не харесвате проблема, но трябва да бъдете съгласни с факта, че е налице. Тогава и само тогава условията ще започнат да се променят. Когато сте склонни да му дадете пространство, за да съществува, вместо да се опитвате да го премахнете, той ще започне да завършва собствения си цикъл. А всичко търси своето осъществяване и се бори за оцеляването си.
Защо е толкова трудно да оставим болката или проблема просто да бъдат? Най-често, защото се страхуваме, че ако не направим нещо за това, ще останем с него завинаги. Може би си мислите: „Не може да го понасям дори и минутка повече. Разболява ме. Наранява ме.“
Ако даваме такава сила и власт на проблема, той ще контролира живота ни. За щастие истината е, че не трябва да правите това. Независимо колко лоша изглежда ситуацията, когато сте склонни да се обърнете навътре и да се изправите пред каквито и изпитания да откриете, лечението започва.“ с. 99-101
Лечението започва, когато дадем съгласието си за фактите, които не ни харесват. Общото между всички тези хора, които бяха стигнали до фазата на отчаянието, беше, че всички те имаха по-замаскирани или по-открити форми на съпротива и неприемане на това, през което преминават. Всички те гледаха да се освободят от проблема си. Но тъй като преди това не бяха го приели от позицията на неутралността, той не само че не напускаше живота им, но междувременно ставаше още по-силен и дори непоносим.
Според Тамура, именно непоносимостта към ситуацията, желанието да избягат, да се махнат от тези преживявания, вместо да си позволят да преминат през тях осъзнато и да извлекат мъдростта от преживяното, прави така че условията за тях да не се променят. Аз самата знам отлично как изглежда този процес на съпротива на собствен гръб – дори и да успея на съзнателно ниво да потвърдя духа и да си кажа, че приемам фактите, ако вътрешната ми трансформация не е стигнала до точката, в която и на подсъзнателно ниво да успея да кажа искреното си „да“ на ситуацията, същата тази ситуация не се променя.
Вече знам, че колкото по-силни съпротиви има да преодолява оцялостяващата енергия на духа, толкова по-дълъг е пътят на промяната, по който сме тръгнали. Като скала, която малко по малко се превръща в пясък под ударите на морските вълни, така песъчинка по песъчинка нещо вътре в нас се променя. Дори и да не успяваме да видим знаците на промяна, със сигурност нещо вътре в нас скрито зрее и като зряла круша пада на земята, когато и последната крепост на вътрешното ни съпротивление се отвори за приемането на Духа във всичките му форми.
„В крайна сметка съпротивата е напразна; тя просто възпрепятства нашето осъществяване. Колкото повече се съпротивляваме, толкова повече разделяме силата си и се отделяме от своята духовна цел. Ако продължим да се съпротивляваме, се озоваваме в изолация и болка. Само чрез готовността можем да започнем да лекуваме раните в себе си и да изпълним своя духовен Аз.“ Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.132
Именно достигането до състоянието на готовност е моментът, в който започва лечението. Лечението на хората, тръгнали по духовния път, започва когато Съпротивата на Егото към промяната вече е сломена и е отворена вратата на готовността. Да се достигне до момента на предаването и последващата готовност обаче е най-голямото предизвикателство, защото това не става изведнъж. Съпротивата на его-ума да се предаде преминава през различни фази – отричане на фактите (от рода на това „всичко ми е наред“), гняв, изливащ се към себе си и към другите; пазарлък, включително и с Бога, че ще повярвате в него, ако направи чудо; оттегляне в своята интелектуална черупка и прикриване на нарастващата болка с мисли за собствената си специалност и изключителност (рационализации). Отчаянието идва най-накрая.
„Най-накрая, когато нищо не действа, вие изоставяте всякаква надежда, всички решения, всички преговори и всички рационализации. Не можете да се борите повече; няма смисъл в живота и нищо вече не е от значение. Предавате се на поражението: Просто ме отведете. Не се интересувам; оставете ме да умра. Нека да свършим с това по-бързо. Затваряте очите и чакате удара.
В този момент преминавате от примирение към приемане, от съпротива към предаване на неизбежното. Всичко е по-добре, оттам където съм аз. Обръщате се навътре от своето его-същност съзнание съм своя духовен Аз-съзнание. Вместо да се съпротивлявате и да изграждате илюзии срещу страховете си, избирате с готовност да разберете кое е. Осъзнавате, че повече от болката е бил вашият страх и съпротивата срещу това, което може да стане. Его-умът ви премахва своята съпротива. Сега той е отворен за нова съзнателност. Започвате да наблюдавате действията на своя ум и в него се влива разбиране. Миналите вярвания за своята самоличност стават видими и започват да изчезват. Започвате да изпитвате по-висша осъзнатост за това кои сте. Това е началото на промяната, пробуждане на духа, истинско учение и лечение. Вече не сте егото, преподреждащо мебелировката и поставящо нови тапети върху старата боя. Вече сте навлезли в това и по-голяма къща – тази на вашия духовен Аз. „
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.147-148
Във времето, в което живеем – когато все повече хора се отварят към духовното измерение на живота си, има огромна нужда от знание, което да им помага да преминават през неизбежните кризи, които този вид промяна в съзнанието поражда. Когато сте отчаяни от твърде дългото вървене по духовния път и обезкуражени от липсата на промените, към които сте се устремили, може би подобно знание за това кога започва лечението, ще ви бъде от полза. Това е и единственото, което психотерапевтът може да направи за своя клиент, когато види, че вътрешните му процеси на трансформация са го довели до точката на отчаяние – да му даде подобен вид информация, която да внесе малко яснота за произтичащото в него. Тъй като обикновено това са много мъчителни вътрешни преживявания, които нямат никаква обективна причина във фактите от външния свят, его-умът не може да ги разбере и ги възприема като твърде ирационални. Една моя клиентка описа състоянието си като полудяване, но лудост нямаше. Тя беше съвсем адекватна по отношение на възприятието и реакциите си спрямо събитията във външния свят – това, което изглеждаше като лудост бяха същите тези ирационални преживявания, които се описват като предшестващи фазата на духовната трансформация.
В подобни случаи традиционната его-ориентирана психотерапия не върши работа, тъй като безсилието на клиента означава в не по-малка степен и безсилие на терапевта. Правенето на различни неща в този случай е прилагане на рецептата „повече от същото“, защото идеята, че още нещо може да се направи, е все още в арсенала на его-стратегиите. Това е момент, в който нищо не може да се направи, защото идеята за правенето идва от егото (и свързаните с него усилия). Това е момент на случване, а случването идва от Духа. Затова предаването на щафетата от Егото към Духа преминава през мъчителната територия на отчаянието и безсилието. Но именно в подобни споделени моменти на безсилие се случва най-ценното – потвърждаването на Духа. И тогава лечението започва. Събуждаме се за нещо ново.
„Процесът на събуждане е процес на избиране на повече и повече на позицията на духа, съсредоточавайки осъзнатостта си върху нашата истинска природа и освобождавайки съзнанието и енергията от ниските възприятия и изолацията на нашето его-Аз.“ същият източник, с. 148
Вече знам, че когато вече нищо не може да се направи, се прави нищо. Дошъл е моментът на разпад на границите на его-ума и единственото правилно нещо е да се отворим за процесите на трансформация като се доверим на живота. Нещо по-голямо е на път да влезе в живота ни. Това е основното послание, което тръгналите по пътя на Духа преди нас споделят и което и преди това съм цитирала в този сайт:
- Психични болести и кризи на духовното развитие – от Роберто Асаджиоли
- Тъмната нощ на душата
- Духовна умора
Камелия
