Напоследък по някаква повтаряща се случайност често говоря с хора, които преминават през една или друга форма на отчаяние. Това са хора, които от дълги години се занимават с духовно лечение и израстване, но стигат до момент, когато започват да тъпчат на едно място и няма резултат от вложените усилия. Ето какво казва за това Майкъл Тамура в книгата си „Отговорът си ти“:
„Освобождаването от болката, била тя сърдечна мъка, психична травма или умствена тревога, не означава, че трябва да се опитвате да се избавите от нея. Да се освободите от нещо, означава първо да го оставите да бъде.
Можете да не харесвате проблема, но трябва да бъдете съгласни с факта, че е налице. Тогава и само тогава условията ще започнат да се променят. Когато сте склонни да му дадете пространство, за да съществува, вместо да се опитвате да го премахнете, той ще започне да завършва собствения си цикъл. А всичко търси своето осъществяване и се бори за оцеляването си.
Защо е толкова трудно да оставим болката или проблема просто да бъдат? Най-често, защото се страхуваме, че ако не направим нещо за това, ще останем с него завинаги. Може би си мислите: „Не може да го понасям дори и минутка повече. Разболява ме. Наранява ме.“
Ако даваме такава сила и власт на проблема, той ще контролира живота ни. За щастие истината е, че не трябва да правите това. Независимо колко лоша изглежда ситуацията, когато сте склонни да се обърнете навътре и да се изправите пред каквито и изпитания, лечението започва.“ с. 99-101
Лечението започва, когато дадем съгласието си за фактите, дори и когато не ни харесват. Общото между всички тези хора, които бяха стигнали до фазата на отчаянието, беше, че всички те имаха различни форми на отхвърляне на болката. Затова възелът около тях се все повече започваше да се затяга.
Според Тамура именно непоносимостта към ситуацията и желанието да избягат, прави търсената промяна невъзможна. От личен опит знам как това изглежда. С колкото по-големи съпротиви се сблъсква оцялостяващата енергия на духа, толкова по-дълъг е пътят на промяната. Като скала, която мъчително бавно се превръща в пясък под ударите на морските вълни, по същия начин нашите промени ни изглеждат малки като песъчинки. Затова е важно да знаем за скритото зреене на вътрешните ни процеси. Идва ден, когато скалата изведнъж се срутва.
„В крайна сметка съпротивата е напразна; тя просто възпрепятства нашето осъществяване. Колкото повече се съпротивляваме, толкова повече разделяме силата си и се отделяме от своята духовна цел. Ако продължим да се съпротивляваме, се озоваваме в изолация и болка. Само чрез готовността можем да започнем да лекуваме раните в себе си и да изпълним своя духовен Аз.“
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.132
Трудността с достигането до състоянието на готовност е, че не се случва по силата на съзнаваната ни нагласа за приемане. Налага се да преминем първо през фазата на отричане на фактите (от рода на това „всичко ми е наред“), след това на гнева (към себе си и към другите); продължаваме с етапа на пазаренето (включително и с Бога, че ще повярваме в него, ако направи чудо); накрая можем да се оттеглим в ума си с мисли за собствената си специалност като поредното средство да избягаме от болката (рационализации). Отчаянието идва най-накрая.
„Най-накрая, когато нищо не действа, вие изоставяте всякаква надежда, всички решения, всички преговори и всички рационализации. Не можете да се борите повече; няма смисъл в живота и нищо вече не е от значение. Предавате се на поражението: Просто ме отведете. Не се интересувам; оставете ме да умра. Нека да свършим с това по-бързо. Затваряте очите и чакате удара.
В този момент преминавате от примирение към приемане, от съпротива към предаване на неизбежното. Всичко е по-добре, оттам където съм аз. Обръщате се навътре от своето его-същност съзнание към своя духовен Аз-съзнание. Вместо да се съпротивлявате и да изграждате илюзии срещу страховете си, избирате с готовност да разберете кое е.
Осъзнавате, че повече от болката е бил вашият страх и съпротивата срещу това, което може да стане.
Его-умът ви премахва своята съпротива. Сега той е отворен за нова съзнателност. Започвате да наблюдавате действията на своя ум и в него се влива разбиране. Миналите вярвания за своята самоличност стават видими и започват да изчезват. Започвате да изпитвате по-висша осъзнатост за това кои сте. Това е началото на промяната, пробуждане на духа, истинско учение и лечение. Вече не сте егото, преподреждащо мебелировката и поставящо нови тапети върху старата боя.
Вече сте навлезли в това и по-голяма къща – тази на вашия духовен Аз. „
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.147-148
Вярвам, че във времето, в което живеем, когато много хора преминават през процеси на духовно пробуждане, подобно знание е безценно. То много ми е помагало, както в моите лични процеси като човек, който сам преминава през фазата на съпротивлението, така и като психотерапевт, който работи с хора, които не искат да приемат фактите и затова терапията с тях тъпче на едно място и боксува. Вече знам, че безсилието на клиента в не по-малка степен означава безсилие и на терапевта. Единственото, което той може да направи, е да информира и да бъде безкрайно търпелив.
Споделянето на по-горното знание е едно такова информиране.
Камелия
