Приближаване чрез отдалечаване

 

Това е един от поредните парадокси в моята работа, личен опит и наблюдения – докато правим уж неправилните неща и по всичко да изглежда, че вървим в неправилната посока, ние се доближаваме до разрешението на проблема.

Ще започна с най-ярките примери в това отношение. Всички духовни учители ни казват, че приемането е Пътят към Бога. Че да живееш в отхвърляне на нещата от живота и самия себе си, означава да отхвърляш Него. И обратното, да приемаш света такъв, какъвто е, означава да приемаш безусловно Божието творение. Вероятно е така, но фактите сочат, че двама от най-известните духовни учители и автори на множество книги-бестселъри в областта на духовността – Екхарт Толе и Байрън Кейти, са постигнали своето просветление, не като са практикували приемане, а точно обратното – като са стигнали крайната степен на отхвърляне, неприемане и отчаяние, на която въобще човек е способен. Екхарт Толе си е казал, че повече не се понася сам себе си, че не издържа да живее този живот, а Кейти  е спяла на пода в болничното заведение, защото е смятала, че не заслужава да спи дори на леглото, че не е достойна за това. Ясно е, че става дума не само за крайна степен на отхвърляне – става дума за крайна форма на неприемане на живота и необичане на самия себе си (другото „правилно“ нещо, което трябва да правим – да обичаме себе си!).

Именно в крайната точка на своето отчаяние тези хора са преживели това, което се нарича „просветление“ и след това дълбоко трансформиращо преживяване са започнали да проповядват новото си разбиране, а именно да приемаш живота такъв, какъвто е. Байрън Кейти дори е написала книга с подобно заглавие: „Да обичаш това, което е“. Но самата тя достига до това разбиране не по друг начин, а едва след като е достигнала крайната точка на необичане на това, което е – включително и самата себе си. Същото важи и за Екхарт Толе. Тези двамата постигат просветление и приемат живота такъв, какъвто е, след като са постигнали крайната форма на отхвърляне на същия този живот. Интересно, нали?

На фона на тези факти, се надявам, вашата твърда убеденост в това как да продължавате да правите „правилните“ неща и да съветвате другите да правят „правилните“ неща, поне малко да бъде разколебана. По някаква причина аз много се радвам, когато виждам хората да започнат да се объркват по малко. Имам пред вид ОНЕЗИ хора, на които всичко им е ясно и с охота проповядват своята яснота на останалите.

Знам, че подобна обърканост може да се окаже доста дискомфортно усещане за тях, защото Егото има нужда от сигурност и от това да не знае какво е правилното нещо хич не се чувства добре. За мен обаче подобно объркване е знак, че его-ориентираното мислене, за което „да се приближаваш“ означава да правиш правилните неща, вече губи силата си. Наистина смятам, че когато става дума за душата, да се отдалечаваш, понякога означава да се приближаваш. Животът е мистерия, а душата ни диша въздуха на парадоксите.

Имам близък човек, който преживяваше трудности в брака си и неудовлетворение от връзката със своята жена. В отчаян опит да разбере какво го мъчи той се раздели с нея и започна във връзките си с други жени да търси това, което мислеше, че му липсва в брака. Опитът му в тези връзки го доведе до разбирането, че всъщност той най-много обича жена си и че тя е нещото, което наистина иска. И се върна при нея. Неговата раздяла и изневяра до го доведе до по-голяма близост с жена му повече от всякога и „някак си“ знам, че ако не беше преминал през този опит, нямаше да се върне обратно при нея с тази категорична убеденост, че именно Тя е неговата половинка. Това е друг пример за приближаване чрез отдалечаване.

В живота има много, безкрайно много, примери за приближаване чрез отдалечаване. Ако стоите с отворен и непредубеден ум, ще ги откриете – например в кризите, сривовете, болестите и прочие „неправилни неща“, случили се в живота ви и довели до осъзнаване, пробуждане и значима промяна. Тогава вероятно ще усетите онова особено чувство, което сега искам да споделя с вас. А именно, че в това състояние на непредубедена отвореност, граничеща с обърканост и незнание, се съдържа коренът на приемането… същото това, което ни е толкова трудно да го постигнем. И така в един момент разбираме, че няма такова нещо като правилно и неправилно.

Как разбираш, че нещо е правилно? Защото се случва.“ Байрън Кейти

Подобна нагласа може и да обърка ума. Няма лошо. Нека да се обърква, колкото си иска. Егото живее в ума, но душата няма нищо против умът да се пообърка малко. За нея объркването е възможност да усетим смирението в себе си, идващо с осъзнаването на ограничената ни гледна точка пред парадоксите на живота и да преживеем приемането на едно по-дълбоко ниво от преди. Да погледнем на живота с любопитство и без предразсъдъци и преценки за това какво е правилното и какво не, за да можем да се докоснем до мистерията в него. И това е друг пример за приближаване чрез отдалечаване. Колкото повече се объркваме и не знаем, толкова повече се доближаваме до едно друго разбиране и знаене – същото онова, за което говорят мистиците.

Камелия