Интересно е да се открие подобието между процесите на диференциация в психологията (водещи до по-високи нива на психично здраве) и степените на посвещение в християнството.
В книгата си „Езотерична космология“ Рудолф Щайнер, създателят на антропософията, представя седем степени на християнско посвещение, които съответстват на седемте страдания на Христос. Това са (1) „измиването на нозете“, (2) „бичуването“, (3) „тръненият венец“, (4) „носенето на кръста“, (5) „мистичната смърт“, (6) „полагането в гроба“, (7) „възкресението“. Във второто и третото посвещение може да се открият много близки съответствия с това, което в психологията се свързва с процесите на диференциация – „бичуването“ описва процеса на емоционално отделяне и постигането на независимост от събитията и хората във външния свят, а „тръненият венец“ се отнася до вътрешното разделяне между трите различни аспекта на човешката психика (желанията, чувствата и мисленето).
Според Щайнер „бичуването“ отразява фазата на надмогване на страха, когато посветеният продължава да върви по пътя си без да приема лично тежестите и несправедливостите в Живота.
„На тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх… На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв, дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме “да” когато целият свят казва “не” – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка.“
Рудолф Щайнер, „Езотерична космогония“, Осма лекция
За някои думата „бичуване“ може да звучи твърде силно, но за мен тя е психологически много правдива. Болката от контакта между нас и другите хора (отхвърлянето, самотата, насилието) понякога става твърде интензивна и е истинско предизвикателство да можем да я издържим. „Ударите на бичовете“ прорязват най-осезаемата част от границата между нас и външния свят (символизирана от кожата) и оставят рани, които дълго и мъчително заздравяват. Това, от което в този случай се нуждаем, е да подходим към този опит с нагласата за духовно посвещение. Тя е духовната интелигентност в действие, която ни помага да превърнем преживяването на несправедливост в нараснало чувство на вътрешна сила, зрялост и независимост.
Както се вижда в цитата по-горе, Щайнер не казва, че човек престава да се бори. Борбата продължава, но без той да се страхува и да приема лично това, което му се случва. Това е момент, когато негодуванието се превръща в смирение, а страхът – в безстрашие. Напомня ми за думите на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ. Ако загубя, губя само себе си.“ В тези думи няма страх, защото този, който ги казва, е свободен от всякаква себичност.
Когато изследваме степените на духовно посвещение в християнството, виждаме, че всяка следваща степен води до нарастване на чувството за свобода. Етапът на „бичуването” води до независимост от външните събития, а етапът на „трънения венец“ води до независимост на мислите и чувствата от обекта на желанията.
„Това поражда нов симптом, а именно разделение, или по-точно силата за временно разделяне на трите способности, които в човека са обединени: способностите за воление, чувстване и мислене. Ние трябва да се научим да ги отделяме и обединяваме отново по своя воля.“
Рудолф Щайнер, „Езотерична космогония“, Осма лекция
Границите, които в този случай трябва да прокараме, вече не са между нас и външния свят, а между различни части на психиката ни. Нагласата за морална издръжливост (от етапа на бичуването) вече не е достатъчна. За да доведем битката си до успешен край е необходима мъдрост. Този път вътрешната работа се извършва на нивото на главата и алхимичното действие, което превръща короната от тръни в ореол от скъпоценни камъни, е разграничаването между желание, чувство и мисли. Друг начин да се каже същото е трансформация на желаещата природа с помощта на ума и функцията мислене.
Повечето от нас не си даваме сметка колко слети са нашите желания, емоции, мислене и поведение. Мислим емоционално, реагираме емоционално и не използваме ума си в неговото истинско предназначение, а именно като източник на обективност, дистанция и разграничаване. Ако обаче успеем с негова помощ да отделим желанието от чувствата, от мислите и от поведението, ще разберем какво означава да се правят осъзнати избори в живота.
Тогава, ако сме „жадни”, но „няма вода”, ще останем спокойни. Ще потърсим други начини да задоволим жаждата си. Ще изследваме кое е истинското нещо, което може да я утоли. Ако желанието ни е да получим внимание и обич от конкретен човек, това означава, че жаждата ни е от любов. А тази жажда може да се утолява и по други начини. Да я поставим в зависимост от този човек означава, че ако „кранчето“ някой ден пресъхне, ние отново ще сме жадни.
„Ентусиазмът на ученика трябва да има своя извор в неговия вътрешен живот. Той трябва следователно да бъде способен да остава безчувствен пред лицето на всяко събитие, без значение колко катастрофално е то. Това е единственият начин да се постигне свобода. Разделянето на чувство, мислене и воля причинява в мозъка промяна, символизирана от трънения венец. Ако този тест бъде преминат без опасност, силите, присъщи на личността, трябва да бъдат достатъчно мощни и в перфектно равновесие. Ако ученикът не е достигнал тази степен, или ако получава погрешно ръководство, промяната в мозъка може да доведе до лудост.“
Рудолф Щайнер, “Езотерична космогония”, Осма лекция
Впечатляващо е да се види как един непсихолог, какъвто е Щайнер, е бил наясно за опасностите от его-инфлацията. Разграничението между различните аспекти на психичния живот не просто води до нараснало чувство за свобода. Нямам доказателства дали наистина настъпват промени в био-химията на мозъка, но знам, че ако човек не успее да отлепи желанията си от конкретните форми на тяхното задоволяване (освободи се от предварителните си представи как и кога това да се случи), има реална опасност той да стигне до крайности и да не издържи на болката.
Може да се открият още паралели между индивидуационния процес (юнгианската анализа) и етапите на духовно посвещение (традицията на езотеричното християнство). Аз няма да продължавам, тъй като предпочитам фокусът на тази статия да е ясен, а именно психологическа интерпретация на символа на трънения венец. Както и посланието, че това, което може „да спаси главата“ на човека, преминаващ през периоди на интензивно страдание, е да си зададе серия от разграничаващи въпроси. Такива като: “Какво искам? Какво чувствам? Какво мисля за това? Какво бих могъл да направя? Какво всъщност искам? Има ли друг начин, по който да го постигна? Има ли друг начин, по който да гледам на случващото се?”
И така, първо е короната от тръни, от която главата боли и ни кара да се чувстваме жалки и смешни. След това идва етапът на трансформация на желанието – разграничението между това, което искаме, и представата как да го получим; на правенето на разликата между „искам“ и „нуждая се“. Накрая отново имаме корона, но този път тя е украсена със скъпоценните камъни на мъдростта. Има и един ореол от светлина – истинският символ на съзнанието.
Камелия Хаджийска