Трябваше ми време, за да разбера какво точно има предвид Омраам Айванов, един от най-близките ученици на учителя Петър Дънов, когато казва, че ако вярваме, че имаме душа, значи имаме душа. Но, ако не вярваме, че имаме душа, значи нямаме душа. Подобно твърдение ме караше да гледам на душата като творение на човешката вяра, лишено от обективна реалност.
Въпреки това, душата е реалност.
„Душата е реалност, скъпи мои братя и сестри, дори съвременниците ни, които се занимават с психология, сиреч с „науката за душата“, да не вярват в това. Странна е една „наука за душата“, която се прави без душата. Дали те вървят по верния път? Да! Вие ще ме обвините, че си противореча… Не, но трябва да ме разберете. Всичко е вярно, но трябва да се търси случая, в който това е така. Ако за вас нещо е истина, това решава въпроса. Ако вие кажете: „Няма Бог“, това е истина. Във вас наистина няма Бог, защото казвате, че Той не съществува. Ако вие кажете: „Не вярвам в душата“, това също е вярно. Вие наистина нямате душа, защото ако я имате, ще я чувствате. Щом я отричате, значи вие я нямате. Всичко е истина, всичко съществува или не. Това зависи от гледната точка, която избирате. Точно в този смисъл говори и Исус. Той казва: „И ще ти се въздаде според вярата ти!“ Това обяснява всичко.“
Омраам Айванов, „Душата – инструмент на духа“, с. 19
Това е отговорът – ако имаме душа, ще я чувстваме. Нейната обективна реалност е в реалността на преживяването – това дълбоко вътрешно знание, което прилича на вяра, но не е точно вяра, защото идва от реалността на чувството. Т.е. първо е преживяването, след това е вярата.
Горе-долу по същото време попаднах и на цитат от Юнг, в който се казваше същото.
„Когато казвате, че няма душа, тогава няма душа. Но ако кажете, че има душа, тогава я има. Забележете какво са казали древните чрез образи: думата е творчески акт. Древните са казвали: в началото беше Словото. Помислете за това и размишлявайте върху него.“
Carl Jung, The Red Book, Page 236
И аз размишлявах. Четох доста, защото това най-много ми помага за размишленията. Четох Щайнер, агни-йога, отново Омраам, отново Юнг, розенкройцертво … Но едва след прочитането на определението за душата в Кабала, изведнъж ми просветна. Според Кабала душата е „духовен орган, който постепенно се създава в човека.“ Подобен духовен орган е наличен у всички хора, но можем да говорим за душа, или по-точно за раждане на душата, едва след като човек започне да развива „усещането за въздействие на духовните сили, възникването на минимално възприятие за Твореца.“ (М. Лайтман, Международна академия по Кабала)
С други думи, едва след като се отвори „духовното ни зрение“ и започнем да се интересуваме повече от вътрешното, а не от външното, повече от духовните закони, а не от светските, повече от невидимото, а не от видимото, повече от вечното, а не от преходното… това е моментът, когато душата отваря очите си. Ражда се възприятието ни за нещо друго. За една друга истина. Така моят въпрос намери решение. Душата е обективна реалност, но в единия случай е в латентно състояние, а във втория – в активно.
– Но кое я активира?
– Страданието.
Или, както Мари Луиз фон Франц казва, „Истинският процес на индивидуацията – съзнателното свързване със своя собствен център (психичното ядро) или Аза на целостта (Self) – по правило започва чрез нараняване на личността„¹.
Страданието от раждането на душата обаче е едно различно страдание. То е ахедонията на депресията – тази липса на удоволствие от неща, които преди това са били източник на удовлетворение и радост, но по някаква неясна за нас причина вече не са. То е онова ирационално дълбоко нещастие, което идва от зейналата вътре в тебе дупка, която нищо от света на външното не може да запълни. То е „нигредото“ на алхимиците – този черен облак на тъга и смърт, който идва при теб, без да си го викал. То е копнежът по нещо, което не е от тоя свят, а от този копнеж боли.
Ще се върна обаче отново към Кабала, защото тя казва още нещо много важно. Казва, че ние сме направени от желание и раждането на душата се случва, едва когато това желание се насочи към опознаването на Твореца, Първоизточникът на живота. Също така е добре да се знае, че този момент на обръщане не зависи от личната воля на човека.
И в други традиции се казва същото – душата отваря очите, когато я повикат. Това е съвсем първата стъпка на духовната инициация и тази стъпка зависи изцяло от над-индивидуални фактори. Очите се отварят за светлината на Слънцето само когато Слънцето реши. Очите в тоя случай не могат да решават.
Да се знае това носи покой на хората, чиито духовни очи са започнали да се отварят, но все още не виждат Голямата картина и затова не разбират защо другите край тях продължават да спят в транса на сетивата, на външното и конкретното. Но спящите са невинни. За тях все още не е настъпил моментът, за който в Библията пише:
„Никой не може да дойде при мен, освен ако Отец, който ме изпрати, не го привлече.“ Йоан 6:44
И така, раждането на душата става чрез страдание. То идва не поради личен провал или нещо погрешно, което сме направили. Идва като зов за събуждане и търсене на нещо вътре в себе си. А там е тъмно. Много тъмно. Особено в началото.
В началото си задавах въпроса кое е първото и кое е второто – страданието ли събужда душата или душата се събужда и затова започваме да страдаме. Но, откакто започнах да мисля синхронично, тоя въпрос престана да има значение. Сега си мисля, че те се случват едновременно, просто защото са едно и също нещо. Душата, затворена в човешко тяло, е равна на страдание. Тя е Духът в бутилка. Затова истински важното е не как се е събудила, а как да използва това страдание, за да сътвори нещото, заради което се е озовала в тялото.
Все още има много да науча в това отношение. Имам поне утехата, че основата е стабилна. Дължа го на Юнг.
Правенето на душата в неговата аналитична психология съответства на понятието на индивидуацията, което е едно от най-важните. То описва този естествен процес на психично развитие, при който се преплитат процесите на диференциация и трансформация, докато най-накрая изкристализира третото нещо, което обединява противоположностите в едно цяло и непротиворечиво нещо.
Тогава става второто раждане – на божественото дете. Първото е отварянето на очите на душата. Съответства на това да си „роден от вода„. След това идва и второто – „раждането от духа„. Психологически то се отнася до възнвикването на трансцедентната функция (термин от аналитичната психология), а неговото християнско съответствие е появата на Светия дух.
“За мен изглежда, че това е задача и задължение на Светия дух да обедини и помири противоположностите в човешкия индивид чрез специално развитие на човешката душа.” К.Г-Юнг (Carl Jung, CW 18, Para 1553)
Светият дух е този, който носи благодат – решава драмата на дуалността и напрежението на противоположностите. Но докато това се случи, човек стои за дълго време безпомощен, разпънат на кръста на собствените си противоречиви чувства и вътрешни конфликти и с всеки изминат ден от живота си разбира какво означава да заприличаш на Христос – символът на човешката душа. На общата ни душа.
След доста четене на езотерична литература и източна философия аз продължавам да си задавам въпроса какво е душата и как тя се прави. Всеки отговор води до нови въпроси и чувството е, че съм застанала пред пъзел от хиляди части, който никога не може да бъде сглобен. Въпреки това има нещо, което ми дава посока. И то е знанието за желанието и специалната роля на страданието.
А страданието също е вид желание. При това свещено желание, защото се отнася до правенето на душата. То, ако пак цитирам Юнг, е Героят. Отварянето на очите на душата е раждането на вътрешния ни Герой.
Разбира се, в началото, на етапа на чернотата, това е последното, което човек мисли за себе си. Имам предвид, че е Герой. Въпреки това, той е Герой. Всъщност, именно затова е Герой. Герой е, защото се бори с Враг, който го кара да се чувства Не-герой.
Всички Герои в различни етапи от пътя си мислят, че не са Герои. Причината е, че имат предварителни представи за героизма. А душевният героизъм е в това да страдаш, но да не се предаваш. Да ти е трудно, но да не се отказваш и да издържиш докрай. Да си сам – неразбран и дори отхвърлен, но твоята самота да не е за сметка на чувствителността ти към нуждите на хората. Да страдаш от несправедливостта на живота, но от това сърцето ти да не се ожесточава, а да става още по-меко и състрадателно.
И така, ако имате желание, ако това желание вече е отворило очи към Слънцето, ето някои насоки за това как се прави душа:
- Изследвайте доколко силно искате това, което искате. Ако го искате с цялото си сърце и няма да се откажете от него при трудности, знайте, че то идва от душата ви.
- А щом идва оттам, то трябва да бъде последвано. То има какво да ви научи. То е горивото, за да станете Герои.
- Няма значение какво е желанието. В моя опит именно най-материалните ми желания са довели най-много до правенето на душа, защото, докато съм се опитвала да ги реализирам, съм сътворявала най-трудните части от себе си. Ако не бяха те, не знам дали щях да намеря смелостта да напусна зоната на комфорт и да разбера, че мога неща, за които съм и подозирала, че не мога.
- За да превърнете постигането на материалните желания в средство за правене на душа винаги си задавайте въпроса в какво искате да превърнете трудностите по пътя на тяхното постигане. Това винаги е някакво духовно качество. Именно то е съкровището, което се прави, докато постигаме целите във външния свят.
- Въпросът за превръщането на справянето с трудностите в духовни качества е най-важният алхимичен въпрос. Освен него, ще се наложи да задавате още много други въпроси, да поставяте под съмнение много неща, в които са ви научили да вярвате. Накратко, ще се наложи да използвате много ума си и да разсъждавате критично.
- И, най-вече – упорствайте. Никога и за нищо на света не се отказвайте. Вярвайте в себе си. Ще падате и ще ставате хиляди пъти. Хиляди пъти ще се лутате и ще се отчайвате. Но ако развиете тази двойнствена нагласа – да пуснете контрола без да се отказвате от борбата, потокът на Живота ще ви доведе до заветния бряг.
- Животът има хиляди начини да помага на вървящите по Тесния и стръмен път. И вие имате всичко, от което имате нужда, защото имате себе си.
Камелия Хаджийска
