Продължавам да съм изкушена да добавям и аз своите коментари към прочетеното в книгата на Гопи Кришна. Смятам, че тази книга е успяла да постигне изцяло целите на нейния автор, а именно да предостави автобиографичен материал, който да провокира по-нататъшни дискусии и изследвания по тази толкова важна тема.
След прочита на поредните глави от нея и по-конкретно на дванадесета глава, си зададох въпроса каква е причината за неговото продължаващо страдание. Той пише, че е успял да се справи с първоначалния шок от събуждането на кундалини, и човек остава с впечатлението, че вече няма причина да страда. Животът му се връща към старото русло, а телесното и психичното му здраве се възстановяват почти изцяло.
„Физически станах почти същия като преди – здрав и издръжлив, способен упорито да понасям глад, жега, студ, изтощителна умствена и физическа работа, а също и безпокойство и дискомфорт.“ Гопи Кришна
Въпреки това неговите страдания продължават и каква е тяхната причина разбираме от него самия. Той пише, че нито за минутка не е забравил момента на първоначалното пробуждане на кундалини. Веднъж след като е вкусил от нектара на блаженството и неограничения от нищо Аз, връщането обратно към обичайния начин на живот в тялото с петте му сетива започва да му прилича на затвор – скучен, сив и безкрайно потискащ.
Единствената утеха за него са сънищата, които поне частично му дават възможност да успокои страданието си. Те го потапят в свят на ярки и наситени образи, където може отново да преживява чувството за разширение и екстаз. А ако не успее да си вземе дозата сън, знае, че няма да има достатъчно сили, за да преживее относително спокойно следващия ден.
„Сънищата бяха толкова живи и ярки, че в тях живеех в сияещ свят, в който всеки предмет блестеше ослепително на невероятно прекрасен фон и на мен ми се струваше, че витая в небеса, населени с доброжелатели. Последното, което обикновено виждах преди да се събудя, беше неземен пейзаж или фигура, обвита в ослепителна светлина. Виденията бяха толкова ярки, че обкръжаващият ме свят, в който се оказвах след събуждане, ми изглеждаше тъмен като в рог… Отчетливо усещах как слизам от по-високо ниво на по-ниско и отбелязвах свиване на околното пространство сякаш от необятни простори попадах в малка стая.“
За мен по-горното обяснение е много важно, защото описва най-важната черта от депресивните състояния, които съпътстват началните етапи на процеса на индивидуацията/духовната трансформация – чувството, че си като „дух, затворен в бутилка“, неволен жител на тясна, ограничена и сива стая. По-голямата част от хората, преминаващи през тези състояния, по правило не ги разбират, защото не разполагат с предшестващ спомен, така както се случва с Гопи Кришна. Въпреки това, те са съвсем същите, защото са противоположното на блаженството и екстазът. В играта на дуалност, наречена човешки живот, всичко върви по двойки – докато преживяваме едната част от уравнението, нейната противоположност присъства в същия момент, но в сянката на несъзнаваното.
Друг подобен пример е споделеното от Юнг в главата „Видения“ от неговата „Автобиография„. Там той описва своя опит от срещата със смъртта в началото на 1944 година, когато е получил сърдечен пристъп и е откаран в болницата. Тогава неговият земният Аз се е смалил до незначителна точка в континюитета на вечността, а връщането обратно в тялото му е било изпълнено с огромна болка и съпротивата да живее.
„… имах чувството, че всичко, което е било досега, се свлече от мен; всичко, което целях, исках, мислех – цялата тази фатасмагория на земното съществувание се смъкна от мен – или ми бе отнета – един изключително болезнен процес. Но все пак нещо остана, защото като че ли всичко, което бях преживял или извършвал, всичко, което се бе случвало около мен, сега бе с мен. Бих могъл също да кажа: бе с мен, и аз бях то. Така да се каже, състоях се от това. Състоях се от моята история и имах чувството, че ето, това съм аз. „Аз съм този вързоп от онова, което е извършено и било.“
Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но същевременно и огромна пълнота. Нямаше нищо вече, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна. Всичко изглеждаше отминало, остана само fait accompli (свършеният факт), без каквото и да било отношение към миналото. Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях, и това беше всичко.“
К.Г.Юнг, „Автобиография“, с. 287
Неговото преживяване на свобода и блаженство е прекъснато, когато откъм Земята, в своя първичен образ на лечител, идва образът на лекуващия го лекар, който му казва, че „протестират“ срещу желанието му да си отиде. Това го връща обратно в тялото, но му трябват цели три седмици, докато вземе решението да живее.
„В действителност минаха още цели три седмици, докато стигнах до решението да живея отново. Не можех да ям, защото изпитвах отвращение от всички храни. Изгледът към града и планините от болничното ми легло беше като изрисувана завеса с черни дупки или като надупчен лист от вестник, изпъстрен с фотографии, които не ми говореха нищо. Разочарован, аз си помислих: „Сега ще трябва да се прибера отново в „системата с кутийките“.“ Изглеждаше ми, като че ли отвъд хоризонта на космоса изкуствено бе съграден някакъв триизмерен свят, в който за всеки човек съществува отделна кутийка, където той седи. Сега трябваше отново да се убедя, че това е нещо важно! Животът и целият свят ми се струваха като затвор и аз безкрайно се ядосвах затова, че отново трябваше да смятам всичко това за нещо в реда на нещата. Тъкмо се бях зарадвал, че най-накрая всичко е отпаднало, и ставаше така, като че ли аз – както и всички други хора – отново ще бъда закачен на конци в кутийката. Докато плувах в пространството, се чувствах безтегловен, нищо не ми тежеше. Сега всичко това трябваше да свърши!“ Юнг, Автобиография, с. 288
Стийв Ротър също пише, че по-трудният преход не е умирането, а раждането. Не напускането на душата, а нейното въплътяване е истински болезненото заради понижаването на вибрациите, които пораждат чувството за свиване и плътност.
„През онези седмици живеех в някакъв странен ритъм. През деня бях повече депресиран; чувствах се нещастен и слаб, почти не се осмелявах да се движа. Изпълнен с огорчение, си мислех – ето, отново трябва да се върна в този сив свят. Привечер заспивах, като сънят ми траеше до около полунощ, след това идвах на себе си и лежах буден около час, но в съвсем друго състояние. Намирах се в нещо като екстаз или блаженство. Чувствах се сякаш плувам в пространството, като че ли бях приютен в полите на всемира, в някаква величествена пустота, изпълнена с възможно най-пълното чувство за щастие. „Това е вечното блаженство, което изобщо не може да бъде описано, толкова е чудесно!“ – мислех аз.“ Юнг, автобиография, с.289
Лесно е да се види паралелът между преживяванията на Юнг в света на виденията/съновиденията и преживяванията на Гопи Гришна. Юнг също е страдал при прехода от разширеното съзнание през нощта към стесненото дневно съзнание:
„Всички тези преживявания бяха прекрасни, нощ след нощ се потапях в състоянието на най-чисто блаженство, „заобиколен от образите на цялото творение“. Постепенно мотивите се смесваха, избледняваха. Виденията най-често не продължаваха повече от около час, след което заспивах. С настъпването на утрото вече чувствах: ето, отново идва сивото утро! Сивият свят със своите килийки! Какъв абсурд, каква ужасна безсмислица! Този свят изглеждаше направо смешен в сравнение с тези мои така фантастични вътрешни преживявания! Моите видения и състояния престанаха след близо три седмици, с постепенното ми възвръщане към живота.
Човек трудно може да си представи красотата и интензивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживявал! И какъв контраст с деня! Беше истинско мъчение и нервите ми бяха напълно съсипани. Всичко ме дразнеше – всичко бе така материално, толкова грубо, недодялано, ограничено както пространствено, така и духовно. Неизвестно защо всичко бе изкуствено вкарано в определени рамки и все пак притежаваше някаква хипнотична сила, която те кара да вярваш, че всичко това е самата действителност, въпреки че ясно си проумял нейната пустота. Всъщност, въпреки възвърнатата ми вяра в света, оттогава никога не можах да се отърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създадена специално за тази цел.“ Юнг, Автобиографи, с.290-291
Загубата на смисъла на живота е една от характеристиките на депресивните състояния. Затова описание като по-горното помага да се обясни защо те са неизбежна част от процесите на духовно пробуждане (други имена са „нигредо„, „тъмната нощ на душата„, „третия вид страдание„). Близостта до това, което е от „другата страна на завесата„, е приближаване до смъртта, а това обезсмисля всичко, към което нашето земно аз цени и се стреми. Също така, това приближаване съдържа и много опасности – истинската причина да нямаме спомен за отвъдното.
От следващите глави от книгата на Гопи Кришна (четиринадесета и петнадесета) разбираме с подробности за тази опасност. След като възстановява медитациите си, той неусетно се оказва отново потопен в свят на блаженство и екстаз. Този път обаче „волтажът“ на преминаващата през него енергия е толкова силен, че физическото му тяло не издържа и последващият нервен и физиологичен срив е още по-болезнен и страшен в сравнение с първоначалния.
От споделеното от Юнг също разбираме, че връщането към живота е било много трудно решение за него. Близостта до „другия свят“ сериозно застрашава връзката ни с земния живот – веднъж след като си вкусил блаженството от разширеното съзнание е трудно отново да се върнеш към живота в кутийката.
„Никога не бих и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха абсолютно обективни. Изразът „вечност“ ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състояние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измерва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило – и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъци, в която се съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и задоволството или разочарованието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.“ Юнг, Автобиография, с.291
Копнежът да преживееш отново вечността може да се превърне в наркотик за някои хора, които по-силно страдат от ограниченията на времето и пространството. За да не се поддадем на песента на сирените е необходима е вяра в смисъл, който помага да се разбере целта на въплъщението – пораждането на съзнание и творчеството на Земята.
„След болестта за мен настъпи плодотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени едва тогава. Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки. Вече не се опитвах да затвърждавам собствените си мнения, а се доверявах на потока на мисълта си. Така към мене един след друг прииждаха проблеми и придобиваха форма.“
Юнг, Автобиография, с. 292
Има и още нещо, още по-важно, което последва неговата болест:
„Още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да“ за съществуванието – едно „безусловно“ „да“ за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са – каквито ги виждам, както ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е. В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, когато живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция – нито за миг, – че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че може би съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртъв.“ Юнг, Автобиография, с.293
Става ясно, че безусловното „да“ на живота не води до инертно пускане по течението, а до точно обратното – по-голяма смелост да бъдеш верен на себе си. Преживяването на смъртта на земния Аз носи дара на свободата да следваш пътя си, надмогвайки неизбежните страхове на живота в материално тяло.
„Едва след болестта разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори когато се случи нещо неразбираемо. Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа. Нищо не се разрушава нито отвън, нито вътре, защото собственият континуитет е издържал на потока на живота и времето. Но всичко това може да се случи само тогава, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.“
К.Г.Юнг, Автобиография, с. 293
От всички цитати по-горе за мен този е най-ценният. Не само защото показва кое е най-важното средство да се справим с опасностите по пътя и да не се огънем пред сили, които не разбираме. Но и защото описва как изглежда най-ценният резултат от завършения процес на обновление – философският камък на алхимиците. Един Аз, който нищо не може да го разруши нито отвън, нито отвътре.
Преди това обаче за дълго време сме в депресията – любимото лице на Разрушителя.
Камелия Хаджийска
