Продължавам да съм изкушена да добавям и аз своите коментари към прочетеното в книгата на Гопи Кришна. Смятам, че тази книга е успяла да постигне целите на нейния автор, а именно да предостави автобиографичен материал, който да провокира по-нататъшни дискусии и изследвания.
След прочита на поредните глави от нея и по-конкретно на дванадесета глава, не можех да не си задам въпроса каква е причината за неговото продължаващо страдание. Гопи Кришна пише, че е успял да се справи с първоначалния шок от събуждането на кундалини, и човек остава с впечатлението, той вече няма причина да страда, защото животът му се връща към старото русло – телесното и психичното му здраве се възстановяват почти изцяло.
„Физически станах почти същия като преди – здрав и издръжлив, способен упорито да понасям глад, жега, студ, изтощителна умствена и физическа работа, а също и безпокойство и дискомфорт.“
Въпреки това неговите страдания продължават и каква е тяхната причина разбираме от него самия – той пише, че нито за минутка не е забравил момента на първоначалното пробуждане на кундалини и именно това е основната причина за неговото продължаващо страдание. Веднъж след като е вкусил от нектара на блаженството и неограничения от нищо Аз, връщането обратно към обичайния начин на живот в тялото с петте му сетива започва да му прилича на затвор – скучен, сив и безкрайно потискащ.
Единственото успокоение за него остават сънищата, които поне частично му дават възможност да успокои страданието си. Те го потапят в свят на ярки и наситени образи, където може отново да преживява чувството за разширение и екстаз. Ако не може да си вземе дозата сън за него става сигурен знак, че няма да има достатъчно сили, за да преживее относително спокойно следващия ден.
„Сънищата бяха толкова живи и ярки, че в тях живеех в сияещ свят, в който всеки предмет блестеше ослепително на невероятно прекрасен фон и на мен ми се струваше, че витая в небеса, населени с доброжелатели. Последното, което обикновено виждах преди да се събудя, беше неземен пейзаж или фигура, обвита в ослепителна светлина. Виденията бяха толкова ярки, че обкръжаващият ме свят, в който се оказвах след събуждане, ми изглеждаше тъмен като в рог… Отчетливо усещах как слизам от по-високо ниво на по-ниско и отбелязвах свиване на околното пространство сякаш от необятни простори попадах в малка стая.“
Депресивните състояния, които са основна част от страданието в процеса на индивидуацията/духовната трансформация, в сърцевината си съдържат точно това преживяване – чувството да си като „дух, затворен в бутилка“ – неволен жител на тясна, ограничена и сива стая. По-голямата част от хората обикновено не могат да разпознаят произхода на подобно състояние, тъй като не разполагат с предшестващ спомен, така както се случва с Гопи Кришна. Въпреки това, ако разсъждаваме логически, не е трудно да видим, че става дума за същия вид страдание, защото противоположното на това, което те изпитват, са именно блаженството и екстазът. В играта на дуалност, наречена човешки опит, всичко върви по двойки. Докато преживяваме съзнателно едната част от уравнението, нейната противоположност присъства в същия момент, но в сянката на несъзнаваното.
Може да се намерят и други примери като този с живота на Гопи Кришна. Хората, които познават биографията на К.Г. Юнг, знаят че могат да ги намерят в главата „Видения“ от неговата „Автобиография“. Там също четем за преживявания извън тялото, в които земният Аз се смалява до незначителна точка в континюитета на вечността, а връщането обратно в тялото е изпълнено с болка и дори съпротива за живеене. Поводът, който отключва този трансперсонален опит, е болест, когато за няколко седмици Юнг се намира между живота и смъртта. Именно в болницата той преживява „алхимичното конюнкцио“ – символичната сватба на вътрешните си части.
Първоначално преживяванията на Юнг извън тялото му го отвеждат до място далече над Земята, където се случва въпросният разпад на земната му самоличност.
„… имах чувството, че всичко, което е било досега, се свлече от мен; всичко, което целях, исках, мислех – цялата тази фатасмагория на земното съществувание се смъкна от мен – или ми бе отнета – един изключително болезнен процес. Но все пак нещо остана, защото като че ли всичко, което бях преживял или извършвал, всичко, което се бе случвало около мен, сега бе с мен. Бих могъл също да кажа: бе с мен, и аз бях то. Така да се каже, състоях се от това. Състоях се от моята история и имах чувството, че ето, това съм аз. „Аз съм този вързоп от онова, което е извършено и било.“
Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но същевременно и огромна пълнота. Нямаше нищо вече, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна. Всичко изглеждаше отминало, остана само fait accompli (свършеният факт), без каквото и да било отношение към миналото. Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях, и това беше всичко.“
К.Г.Юнг, „Автобиография“, с. 287
Преживяването на свобода и блаженство бива обаче прекъснато. Все още не е дошъл моментът за окончателно напускане на тялото му и от Земята в своя първичен образ на лечител, идва образът на лекуващия го лекар, който му казва, че „протестират“, че той има намерение да си отиде. Юнг пише, че е взел решението да се върне към живота много трудно, а когато отново се е върнал в тялото си, това било съпроводено с огромна болка и страдание:
„В действителност минаха още цели три седмици, докато стигнах до решението да живея отново. Не можех да ям, защото изпитвах отвращение от всички храни. Изгледът към града и планините от болничното ми легло беше като изрисувана завеса с черни дупки или като надупчен лист от вестник, изпъстрен с фотографии, които не ми говореха нищо. Разочарован, аз си помислих: „Сега ще трябва да се прибера отново в „системата с кутийките“.“ Изглеждаше ми, като че ли отвъд хоризонта на космоса изкуствено бе съграден някакъв триизмерен свят, в който за всеки човек съществува отделна кутийка, където той седи. Сега трябваше отново да се убедя, че това е нещо важно! Животът и целият свят ми се струваха като затвор и аз безкрайно се ядосвах затова, че отново трябваше да смятам всичко това за нещо в реда на нещата. Тъкмо се бях зарадвал, че най-накрая всичко е отпаднало, и ставаше така, като че ли аз – както и всички други хора – отново ще бъда закачен на конци в кутийката. Докато плувах в пространството, се чувствах безтегловен, нищо не ми тежеше. Сега всичко това трябваше да свърши!“ с. 288
Стийв Ротър също пише, че по-трудният преход не е умирането, а раждането. Не напускането на душата, а нейното въплътяване. Причината това да е така е свързана с понижаване на вибрациите за сметка на чувството за свобода и разширение – „духът влиза в бутилката“ за неопределено дълго време, докато свърши това, заради което е дошъл.
„През онези седмици живеех в някакъв странен ритъм. През деня бях повече депресиран; чувствах се нещастен и слаб, почти не се осмелявах да се движа. Изпълнен с огорчение, си мислех – ето, отново трябва да се върна в този сив свят. Привечер заспивах, като сънят ми траеше до около полунощ, след това идвах на себе си и лежах буден около час, но в съвсем друго състояние. Намирах се в нещо като екстаз или блаженство. Чувствах се сякаш плувам в пространството, като че ли бях приютен в полите на всемира, в някаква величествена пустота, изпълнена с възможно най-пълното чувство за щастие. „Това е вечното блаженство, което изобщо не може да бъде описано, толкова е чудесно!“ – мислех аз.“
Лесно е да се види паралелът между преживяванията на Юнг в света на виденията и съновиденията и преживяванията на Гопи Гришна. Юнг също е страдал при прехода от разширеното състояние на своето съзнание през нощта към неговото дневно състояние:
„Всички тези преживявания бяха прекрасни, нощ след нощ се потапях в състоянието на най-чисто блаженство, „заобиколен от образите на цялото творение“. Постепенно мотивите се смесваха, избледняваха. Виденията най-често не продължаваха повече от около час, след което заспивах. С настъпването на утрото вече чувствах: ето, отново идва сивото утро! Сивият свят със своите килийки! Какъв абсурд, каква ужасна безсмислица! Този свят изглеждаше направо смешен в сравнение с тези мои така фантастични вътрешни преживявания! Моите видения и състояния престанаха след близо три седмици, с постепенното ми възвръщане към живота.
Човек трудно може да си представи красотата и интензивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживявал! И какъв контраст с деня! Беше истинско мъчение и нервите ми бяха напълно съсипани. Всичко ме дразнеше – всичко бе така материално, толкова грубо, недодялано, ограничено както пространствено, така и духовно. Неизвестно защо всичко бе изкуствено вкарано в определени рамки и все пак притежаваше някаква хипнотична сила, която те кара да вярваш, че всичко това е самата действителност, въпреки че ясно си проумял нейната пустота. Всъщност, въпреки възвърнатата ми вяра в света, оттогава никога не можах да се отърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създадена специално за тази цел.“ с.290-291
В моя опит и наблюдения т.нар. безпричинни депресивни състояния, съпътстващи индивидуацията като духовен процес на трансформация, имат дълбоко родство с преживяването, че си нещо много по-широкообхватно от тялото, което обитаваш. Че си набутан в някаква кутийка и се налага да вярваш в нейната валидност, както и валидността на кутийките на другите хора. Вече не си способен да извличаш удоволствие от обичайните материални източници, които по-рано са подхранвали твоята жизненост и мотивация. Същевременно от „охраната на затвора“ не те пускат да преживееш контакта с реалността извън кутийката. Вероятно, защото това е опасно – връзката между двете части на Аза може да бъде силно травмирана.
От следващите глави от книгата на Гопи Кришна (четиринадесета и петнадесета), разбираме с подробности за тази опасност. Когато възстановява медитациите си, той неусетно се оказва отново потопен в свят на блаженство и екстаз, но „волтажът“ на преминаващата през него енергия е толкова силен, че физическото му тяло не издържа и последващият нервен и физиологичен срив е дори още по-болезнен и страшен в сравнение с първоначалния. От споделеното от Юнг също разбираме, че връщането към живота е било много трудно решение за него. Изглежда, че близостта до „другия свят“ е опасна за живота в земно тяло и всичко, което знаем за зависимостта на наркоманите и бягството им в другите измерения, е повече от актуално в този случай. Трудно е да се живее в кутийка, веднъж след като си вкусил блаженството от разширеното съзнание.
„Никога не бих и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха абсолютно обективни. Изразът „вечност“ ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състояние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измерва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило – и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъци, в която се съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и задоволството или разочарованието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.“ Юнг
Копнежът да преживееш отново вечността може да се превърне в наркотик за хората, които страдат от „живота в кутийка“, където ограниченията на времето и пространството са повече от осезаеми. Но и Гопи Кришна, и Юнг успяват да се завърнат обратно към живота в ограничените му форми, защото смисълът на въплъщението е именно в това – разширеното състояние на съзнанието да намери творчески израз на земята, обогатявайки света и живота на другите хора. Подобно нещо не носи блаженство и екстаз, но дава нещо по-важно – удовлетворението от това да си успял да развиеш и реализираш своя духовен потенциал в света на материалните форми.
„След болестта за мен настъпи плодотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени едва тогава. Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки. Вече не се опитвах да затвърждавам собствените си мнения, а се доверявах на потока на мисълта си. Така към мене един след друг прииждаха проблеми и придобиваха форма.“ Юнг, Автобиография, с. 292
Има обаче и още нещо, което последва неговата болест:
„Още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да“ за съществуванието – едно „безусловно“ „да“ за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са – каквито ги виждам, както ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е. В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, когато живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция – нито за миг, – че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че може би съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртъв.“ с.293
Както виждаме, безусловното „да“ на живота не води до инертно пускане по течението, а точно до обратното – по-голяма смелост да бъдеш верен на себе си и да твориш съобразно уникалната си психична форма. Преживяването на смъртта на малкия Аз носи дар – чувството за свобода, което да надделее неизбежните страхове на живота в тяло.
Преживяването на тази смърт обаче не е никак лесно. Подобно на Гопи Кришна, понякога е необходима огромна вътрешна сила и нечовешка издръжливост, за да може човек да се справи с изпитанията на духовната трансформация и съпътстващите опасности. Намираме тази сила в способността да приемем собствената си съдба, да не бягаме от нея.
„Едва след болестта разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори когато се случи нещо неразбираемо. Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа. Нищо не се разрушава нито отвън, нито вътре, защото собственият континуитет е издържал на потока на живота и времето. Но всичко това може да се случи само тогава, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.“ К.Г. Юнг, с. 293
Именно в тоталното приемане на собствената ни съдба е източникът на сила, който помага да не се огъваме пред сили на несъзнаваното, които не разбираме съвсем. От хората, които познавам отблизо и които преминават през процесите на събудената кундалини, знам, че интензитетът на преживяванията понякога е толкова голям, че дори и да има само един процент самосъжаление или съпротива/неприемане на случващото се, това веднага се отразява на справянето със силите, нахлуващи от несъзнаваното.
Индивидуацията е понятие, което е по-широко от понятието за психично здраве. То отразява процесите на дълбока трансформация, които неизбежно са свързани с умиране на старото и раждане на новото. В този смисъл страданието, през което се преминава по време на индивидуацията, не се нуждае от лечение, защото то самото е лечение. То ни лекува от властта на малкия ни Аз, както и разчиства блокажи от по-дълбоките пластове от психиката ни. Боли, но тази болка не е болест, а раждането на новото.
Камелия Хаджийска
