Но какво означава да бъдеш присъстващ? И как така „присъствието в болката“ води до „разширяване на границите“ и дори до познаване на безграничното? Това, което Марина Абрамович пресътворява в изкуството си, е същото, за което и Екхарт Толе говори в книгите си, при това в съвсем същата комбинация – присъствие в болката с цел трансцедиране на границите его-съзнанието.
Всъщност именно Екхарт Толе беше истинската причина да разпозная ценността на посланията в творчеството на Марина Абрамович. Затова сега искам да представя и неговата идея за трансформация на „плътното болково тяло“ чрез „светлината на присъствието“.
„Вашето съзнателно Присъствие разрушава отъждествяването с болковото тяло. Когато не се отъждествявате е него, то не е в състояние да контролира мислите ви и съответно вече не може да се възобновява, хранейки се с мислите ви. В повечето случаи болковото тяло не се разпада незабавно, но след като веднъж сте скъсали връзката между него и мисленето си, то започва да губи своята енергия. Мисленето ви вече не се замъглява от емоции; сегашните ви възприятия вече не се изопачават от намесата на миналото. Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие. По този начин болковото тяло се превръща в гориво за пламъка на съзнанието. Затова и много от най-мъдрите, най-просветлените мъже и жени на планетата някога са имали плътно болково тяло.“
Толе нарича интензивното ирационално страдание „болково тяло“ и го оприличава на отделно вътрешно същество, което води самостоятелен живот в дълбините на психиката ни и „се храни“ с нашата болка. Това, което го подхранва, е са определен вид мисли, които подхранват съпротивата към болката. Но тъй като източникът на тази болка е много по-голям от нашето его, то губи в битката с него и наличната болка се добавя още болка – от съпротивлението към нея. Така страданието стига на границата на непоносимост. Единственото „оръжие“ за справяне с този специфичен вид болка, е присъствието в нея, т.е. несъпротивата към факта, че я има. Несъпротивата към реалността.
За мен като психотерапевт е лесно в подобно описание да видя това, което в психологията се нарича „психични комплекси“. Тези отцепени от съзнанието части живеят в подсъзнанието и оказват мощно влияние върху живота ни, без да знаем кои са те, как го правят и защо го правят. Това, което знаем, че нещо ни кара да се чувстваме и мислим по начин, който е различен от начина, който избираме с ума си. Затова метафората за болковото тяло, която Толе използва, е психологически много вярна. Психичните комплекси са известни и с това, че осуетяват добрите ни намерения и усилията на его-волята ни.
Психичните комплекси представляват енергийни ядра, които съдържат свързани помежду си емоции, мисли, образи и спомени от миналото. Екхарт Толе също свързва болковото тяло с миналото. И по съвсем същия начин, както то редува фазите на латентно и активно състояние, по същия начин и нашите комплекси ту потъват в сянката на несъзнаваното, ту отново изплуват, пораждайки чувство на безсилие и неразбиране какво точно ни се случва – откъде и защо пак са се появили.
Психотерапевтичната работа с психичните комплекси е свежда до диалог с тях с цел опознаване и асимилиране от страна на съзнанието на съдържанието, което носят. Стигаме до това съдържание чрез асоциации, сънища, активно въображение, хипноза и други методи, които водят до инсайт или емоционален катарзис. Подходът, който Толе предлага за взаимодействие с тези енергийни ядра в нашата психика, които са заредени с болка, която не произтича от актуалната ни житейска ситуация, а от по-дълбокото душевно минало на човека, обаче е различен. Той го нарича „присъствие“. Практикуването на присъствие, т.е. позволение на преживяването да бъде такова каквото е, без да се съпротивляваме в мислите си на него, е истински алхимичното действие в процесите на духовна трансформация.
И ето я основната идея на Толе – това, от което трябва да се освободим не е болката. Това, от което се освобождаваме, е егото.
„Всичко, с което се отъждествявате, се превръща в его. Болковото тяло е едно от най-могъщите неща, с които егото може да се отъждестви, също както болковото тяло на свой ред се нуждае от егото, за да възобновява себе си чрез него. Този съюз обаче в крайна сметка се разпада всеки път, когато болковото тяло е толкова плътно, че его-структурите на ума, вместо да се подсилват от него, отслабват от неспирната, мощна атака на енергийния му заряд. По същия начин едно електрическо устройство може да се зареди от тока, но и да се развали, когато волтажът е твърде висок.“ Екхарт Толе
Не бях се замисляла, че егото може да поиска да се идентифицира с болката. Логиката за това е проста – болката в живота ни става проблем, само когато я приемем лично. А ние я приемаме лично, само когато е въвлечено егото с нагласи от рода на „искам това“ и „не искам онова„. В момента, в който се включи „не искам„, се поражда съпротивата и изчезва неутралността, характерна за Духа. От това отхвърлената част не изчезва, а само потъва в „сянката“ в подсъзнанието ни, като всяко последващо отхвърляне на страданието придава все по-голяма плътност на болковото ни тяло. Така стигаме до момента, до който е стигнал и Екхарт Толе:
„Хората с плътни болкови тела често стигат до момент, в който усещат, че животът им вече е станал нетърпим, че не могат да понасят повече болка, повече драма. Една жена изрази това състояние с категоричните и простички думи: „Писна ми да съм нещастна“. Някои хора могат да почувстват, както аз навремето, че не могат да живеят повече със себе си. В такъв случай основен приоритет става вътрешното спокойствие. Силната емоционална болка ги принуждава да прекратят отъждествяваното с ума и умствено-емоционалните структури, които са родили и увековечили нещастния им аз. Тогава те научават, че нито нещастната им история, нито изпитваните от тях емоции са това, което те самите са. Осъзнават и че са познаващото, а не познаването. Вместо да ги тласка в несъзнателното, болковото им тяло ги пробужда, оказва се решаващият фактор, който ги изстрелва в състоянието на Присъствие.“
По повод на тясната връзка между болката и осъзнаването, между страданието и духовното пробуждане, се сещам за думите на Ошо:
„Предназначението на болката не е да те натъжава, запомни го. Ето къде хората все пропускат… Тази болка има предназначение да те направи по-буден, защото хората стават будни, само когато стрелата прониква дълбоко в сърцето и го ранява – иначе не проявяват никакво внимание.“
И така, ако предназначението на болката е да ни пробуди, то правилната й употреба е като я превърнем в източник на осъзнаване. Това означава да бъдем неутрални наблюдатели на нашия опит, който се случва в измерението на „тук-и-сега“, на настоящето. Това не означава да не предприемаме практическите мерки, за да решаваме проблемите от деня си. Това само означава, че между нас и дълбокото ирационално страдание ще има дистанция. Ще има има свобода – същото, което е преживяла тази жена, която отишла при Е.Толе за помощ:
„Веднъж при мен дойде една жена на тридесет и няколко години. Докато ме поздравяваше, можах да усетя болката зад любезната и повърхностна усмивка. После тя започна да ми разказва историята си и след секунди усмивката й се превърна в болезнена гримаса. Жената захлипа неудържимо. Каза, че се чувства самотна и неудовлетворена, че е изпълнена с гняв и тъга. Като дете била малтретирана от склонния й към физическо насилие баща.
Бързо забелязах, че болката й не се дължи на обстоятелствата на настоящия й живот, а на изключително плътното й болково тяло. То се бе превърнало в призмата, през която тя гледаше на житейската си ситуация. И не бе способна да види връзката между емоционалната болка и мислите си, тъй като напълно се отъждествяваше и с двете. Не можеше да види, че с мислите си подхранва болковото си тяло. С други думи, живееше с товара на един дълбоко нещастен аз. Но на определено ниво изглежда бе осъзнала, че тя самата генерира болката си, че тя самата е бреме за себе си. Беше готова да се пробуди и затова бе дошла при мен.
Насочих вниманието й към това, което тя изпитваше вътре в тялото си, и я помолих да усети емоциите си непосредствено, а не през призмата на нещастната си история и нещастните си мисли. Тя ми каза, че очаква от мен да й покажа как да излезе от нещастието си, а не как да влезе в него. Макар и с голяма неохота, все пак направи това, за което я бях помолил.
По лицето й се стичаха сълзи, цялото й тяло се тресеше. „В момента ти се чувстваш точно така — й казах — И не можеш нищо да направиш, за да го промениш в този момент. Сега, вместо да искаш този момент да е различен — по този начин само ще прибавиш още повече болка към преизпълненото ти с болка същество, — можеш ли изцяло да приемеш, че именно така се чувстваш именно в този момент?“
За момент тя се умълча. Внезапно започна да излъчва нетърпение, сякаш се канеше да стане, и заяви: „Не, не искам да приема това.“ „Сега кой говори? — я запитах. — Ти ли, или нещастието в теб? Можеш ли да видиш, че нещастността ти от това, че си нещастна, е чисто и просто още един пласт на нещастието?“ Тя отново се умълча.
Казах й: „Не те съветвам да правиш нещо. Всичко, което искам от теб, е да откриеш дали си в състояние да позволиш изпитваните от теб чувства да си стоят у теб. С други думи, и всъщност това може да ти прозвучи странно, след като нямаш нищо против да си нещастна, то какво става с нещастието? Не искаш ли да го разбереш?“
За кратко време тя придоби доста озадачен вид, но след една-две минути мълчание забелязах, че в енергийното й поле внезапно настъпи значителна промяна. Тя каза: „Ама че странна работа. Все още съм нещастна, но сега около нещастието ми се създаде пространство. Сякаш то вече започна да има по-малко значение“.
За първи път чух някой да формулира нещата по този начин: „Около нещастието ми се създаде пространство“. Това пространство, разбира се, се създава, когато настъпва вътрешно приемане на това, което се преживява в настоящия момент.
Казах й не повече от две-три думи, оставяйки я да постои при преживяването си. По-късно тя осъзна, че в момента, в който бе престанала да се отъждествява с изпитваните чувства, старите болезнени емоции, живеещи в нея, при сблъсъка си с вниманието й, насочено право към тях, но без съпротива, не могат да контролират мисленето й, както е било доскоро в умствено-построената история, наречена „нещастната аз“. В живота й бе навлязло друго едно измерение, което бе отвъд личното й минало — измерението на Присъствието.
И тъй като човек не може да бъде нещастен без своята нещастна история, с това нещастието й приключи. Това беше началото на края на болковото тяло. Емоциите сами по себе си не са нещастие. Само обединени с една нещастна история са нещастие.„
Иска ми се да добавя по тази тема и нещо от моя опит. Случи се по време на една моя група с на тема „Алхимия на човешкото общуване“. Поради големия брой участници с „плътни болкови тела“, този семинар се превърна в Алхимия на болковото тяло. Както обикновено за този вид групи, ние работехме с чрез влизане в роли в полето на знанието. Работата беше по двойки като ролята, в която се влизаше, беше на емоционалното болково тяло, а целта – да се практикува присъствие в него.
В една от двойките обаче интензитетът на емоцията, вместо да намалява, се увеличаваше. Приближих до тях, за да разбера какво става, и видях, че жената, която взаимодействаше със „своето болково тяло„, се отнасяше към него не с присъствие и неутралност, а с разбиране и емпатия. Взаимодействието беше като между любящ родител към наранено дете, но иронията беше, че колкото повече „родителят“ се опитваше да го подкрепи и му даде обичта си, толкова повече страданието на „детето“ се засилваше. Когато й обърнах внимание, че целта е практикуване присъствие, за да изследваме как това се отразява на „болковото ни тяло„, енергията на представителя в тази роля значимо се промени. Той се изправи и започна да диша много по-спокойно.
В този момент за мен нямаше никакво съмнение, че току-що бях станала свидетел на разликата между двата вида интелигентност – емоционалната и духовната, при справяне с нашите проблеми. Първата се основава на пълноценната връзка между ума и чувствата и отношението между тях наподобява това на „вътрешния родител„, който се опитва да разбере, подкрепи и обича безусловно своето „вътрешно дете„. Втората прекъсва дори и тази връзка, за да разруши идентификациите на ума с емоциите. Отстрани това наистина може да изглежда доста нелюбящо, но така е е само на повърхността.
„Мислещият ум не може да разбере Присъствието и затова често го тълкува неправилно. Той ще ви каже, че не проявявате грижовност, състрадание, че оставате на разстояние, не се обвързвате. Ала истината е, че вие се обвързвате, но на ниво, по-дълбоко от мисленето и емоциите. Именно на това ниво се намира истинската среща, истинското съединяване, което е нещо много повече от обвързването. В покоя на Присъствието вие можете да усетите непритежаващата форма същина във вас и в другите хора като едно.
Знанието, че сте едно с другите, е истинската любов, истинската загриженост, истинското състрадание.“ Екхарт Толе, „Нова земя“
И така, ако присъствието в настоящето означава осъзнатост, то присъствието в болката означава осъзнатост в границата, където обикновено спираме. Това е причината будното присъствие в зоната на дискомфорта да носи разширение – то създава пространство, превключвайки мисленето от „не мога да го понеса“ към „мога да го понеса„. А ние можем да понесем непоносимото само ако гледаме на себе си като човешки същества с духовен опит, а не духовни същества с човешки опит. Така енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в съзнание.
„Ала поради безпрецедентния прилив на осъзнатост, който се случва на нашата планета сега, много хора вече се нуждаят да стигнат до дъното на изпитваното от тях силно страдание, за да прекъснат отъждествяването с болковото тяло. Всеки път, когато осъзнават, че се връщат обратно към състоянието на нарушено функциониране, те се оказват способни да излязат от отъждествяването с мисленето и емоциите и да навлязат в състоянието на Присъствие. Не упражняват съпротива, стават спокойни и осъзнати, едно с това, което е вътре в тях и извън тях. Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на планетата може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Вие.
А кои сте вие? Съзнанието, което е осъзнало себе си.“ Екхарт Толе
Ако вашето вътрешно развитие ви е довело до точката, в която подобни послания имат смисъл и внасят яснота в смисъла на това, през което преминавате, може би си задавате въпроса, който са задали и на Екхарт Толе – колко време е необходимо, за да се освободи човек от отъждествяването с болковото тяло. Ето неговият отговор:
„Отговорът на този въпрос е: никакво време. Когато болковото тяло се активира, знайте, че това, което усещате, е болковото тяло във вас. Да знаете това е всичко, от което се нуждаете, за да се освободите от отъждествяването с него. Щом отъждествяването престане, започва преобразуването. Знаенето пречи на старите емоции да се появят отново в главата ви и да завладеят не само вътрешния ви диалог, но и действията ви, и взаимоотношенията с другите. Когато знаете, болковото тяло вече не може да ви използва и чрез вас да възобновява себе си. Възможно е старите емоции да се задържат у вас известно време и понякога да излизат на преден план. Възможно е дори да ви подлъжат да се отъждествите с тях и така да засенчите знаенето, но такива „тъмни“ периоди не траят дълго. Да не проектирате старите емоции върху настоящите ситуации означава да ги погледнете „очи в очи“. Може да ви е неприятно, но не е болка за умиране. Вашето Присъствие вече е по-способно да ги удържи. Емоциите ви не са този, който сте.“
Това е. Просто е. Ако в живота си преминавате през периоди на интензивна нещастност (обикновено без реална причина за това, или, ако има реална причина, тя е несъразмерно по-малка от вашата реакция), знайте, че вероятно става за същото, за което Екхарт Толе говори – за плътното болково тяло. След което приложете всичко, което по-горе той е споделил за алхимичната рецепта за неговото превръщане в будно присъствие в настоящето и осъзнатост. Изследвайте на практика как точно се създава това пространство около емоционалната болка, когато нямате в ума си спорещи с реалността мисли. Насочете цялото си внимание към тялото и телесните усещания на тази болка и просто изключете ума за малко, докато прилива на тази интензивна болка отмине.
„Когато усещате болковото тяло, не изпадайте в грешката да си мислите, че нещо с вас не е наред, Егото обожава да правите проблем от самите себе си. Знаенето трябва да бъде следвано от приемане. Всичко друго отново би го затъмнило. Приемането означава да си позволите да чувствате това, което чувствате в момента. То е част от битието на настоящето. Не може да се борите с това, което е. Е, всъщност можете, но би ви причинило доста страдания. А като приемете, като позволите, ще станете тези, които сте: обширни, пространни. Ще станете цялостни. Вече няма да бъдете фрагмент, като какъвто егото се възприема. На светло ще излезе истинската ви природа, която е едно с природата на Бог.“ Екхарт Толе
За мен описаното от Екхарт Толе е пример за духовна алхимия от най-висока класа. Успяваме да превърнем болката в гориво за нашето осъзнаване едва, когато стигнем до момента, в който разберем чак с костите си истината, че „Онова, което иска да дари светлина, трябва да се научи да понася горенето“ .
Камелия Хаджийска
