Но какво означава да бъдеш присъстващ? И как така „присъствието в болката“ води до „разширяване на границите“ и дори до познаване на безграничното? Това, което Марина Абрамович пресътворява в изкуството си е същото, за което Екхарт Толе говори в книгите си. При това – в съвсем същата комбинация – присъствие, болка и трансцедиране на границите чрез съчетаване на тези двете. Всъщност това беше истинската причина да разпозная ценността на посланията в творчеството на Абрамович. Въпреки че отдавна се занимавам с изследване на мястото и смисъла на болката в човешкия живот, споделеното от Толе за плътното болково тяло и неговата трансформация чрез силата на присъствието, добави един нов и безценен сегмент в моето разбиране на тази тема.
„Вашето съзнателно Присъствие разрушава отъждествяването с болковото тяло. Когато не се отъждествявате е него, то не е в състояние да контролира мислите ви и съответно вече не може да се възобновява, хранейки се с мислите ви. В повечето случаи болковото тяло не се разпада незабавно, но след като веднъж сте скъсали връзката между него и мисленето си, то започва да губи своята енергия. Мисленето ви вече не се замъглява от емоции; сегашните ви възприятия вече не се изопачават от намесата на миналото. Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие. По този начин болковото тяло се превръща в гориво за пламъка на съзнанието. Затова и много от най-мъдрите, най-просветлените мъже и жени на планетата някога са имали плътно болково тяло.“ Екхарт Толе, „Нова Земя“, глава 6 – Освобождението
Толе нарича болката „болково тяло“ и я оприличава на отделно вътрешно същество, което води своя скрит живот някъде вътре в нас и като паразит се храни с нашата болка. Макар и с ума да отричаме желанието да изпитваме болка, когато болковото тяло се активизира, ние всъщност я привличаме, за да го подхраним и продължим живота му. За мен като психотерапевт е лесно в подобно описание да видя същото, което в психологията се нарича психични комплекси. Тези отцепени от съзнанието части, които живеят в подсъзнанието, оказват мощно влияние върху живота ни, но ние не знам кои са те, как го правят и защо го правят. Това, което знаем, че нещо ни кара да се чувстваме и мислим по начин, който е различен от начина, който избираме с ума си. Метафората за болковото тяло, която Толе използва, е много точна, защото психичните комплекси наистина изглеждат като живи същности, за чието съществуване не знаем, но разбираме, че са нещо съвсем реално, защото ни карат да изпитваме неща, които изглеждат необясними и ирационални, а ако поискаме да ги променим, се проваляме.
Проваляме се, защото нямаме директен достъп до тези емоционални ядра, които носят болезнени спомени от миналото и пораждат съответни на себе си мисли и мотивации. Не случайно Толе свързва болковото тяло с миналото. Психичните комплекси имат своя произход именно в травмиращ спомен от миналото. И така както болковото тяло редува фазите на латентно и активно състояние, активизирайки се, когато „огладнее“ за нова порция храна, по същия начин и нашите комплекси ту потъват в сянката на подсъзнанието ни, ту отново изплуват близо до повръхността на съзнанието ни, пораждайки чувството на безсилие и неразбиране за тяхната природа и произход.
От терапевтична гледна точка ние работим с комплексите като стигнем до тях чрез средствата на психотерапията (асоциации, сънища, активно въображение, хипноза и други методи) и освободим заряда от емоционална енергия, който стои капсулиран в тях. Това носи катарзис и инсайти. Когато обаче става дума за „плътно болково тяло“, подходът е различен. Той се нарича присъствие. И той е такъв, защото плътното болково тяло е духовен, а не психичен феномен. То не просто е капсулираната в клетъчната ни памет травма, която трябва да бъде излекувана. То е синтез на целия ни болезнен опит като духовни същности, дошли до повратен момент в своето развитие. В дадения случай отново става дума за освобождаване, но това от което се освобождаваме, не е болката. Това, от което се освобождаваме, е егото.
„Всичко, с което се отъждествявате, се превръща в его. Болковото тяло е едно от най-могъщите неща, с които егото може да се отъждестви, също както болковото тяло на свой ред се нуждае от егото, за да възобновява себе си чрез него. Този съюз обаче в крайна сметка се разпада всеки път, когато болковото тяло е толкова плътно, че его-структурите на ума, вместо да се подсилват от него, отслабват от неспирната, мощна атака на енергийния му заряд. По същия начин едно електрическо устройство може да се зареди от тока, но и да се развали, когато волтажът е твърде висок.“ Екхарт Толе
Не бях се замисляла, че Егото може да поиска да се идентифицира с болката. Логиката това да е точно така, обаче, е проста. И тя е, че болката в живота ни става проблем само, когато я приемем лично. А ние я приемаме лично, само когато е въвлечено егото – с нагласи от рода на „искам това“ и „не искам онова“. В момента, в който се включи „не искам“, се поражда съпротивата и изчезва неутралността, характерна за Духа. Тъй като отхвърлената част не изчезва, а само потъва в „сянката“ в подсъзнанието ни, колкото повече не искаме да страдаме, толкова повече страдание добавяме към вече съществуващото. Всяко следващо отхвърляне на страданието придава все по-голяма плътност на болковото ни тяло и така стигаме до момента, до който е стигнал и Екхарт Толе:
„Хората с плътни болкови тела често стигат до момент, в който усещат, че животът им вече е станал нетърпим, че не могат да понасят повече болка, повече драма. Една жена изрази това състояние с категоричните и простички думи: „Писна ми да съм нещастна“. Някои хора могат да почувстват, както аз навремето, че не могат да живеят повече със себе си. В такъв случай основен приоритет става вътрешното спокойствие. Силната емоционална болка ги принуждава да прекратят отъждествяваното с ума и умствено-емоционалните структури, които са родили и увековечили нещастния им аз. Тогава те научават, че нито нещастната им история, нито изпитваните от тях емоции са това, което те самите са. Осъзнават и че са познаващото, а не познаването. Вместо да ги тласка в несъзнателното, болковото им тяло ги пробужда, оказва се решаващият фактор, който ги изстрелва в състоянието на Присъствие.“
За тясната връзка между болката и осъзнаването, между страданието и духовното пробуждане, говори не само Екхарт Толе. За това говорят многото духовни учители и автори, които съм цитирала многократно на страниците на този сайт. Особено ясно го е казал Ошо: „Предназначението на болката не е да те натъжава, запомни го. Ето къде хората все пропускат… Тази болка има предназначение да те направи по-буден, защото хората стават будни само когато стрелата прониква дълбоко в сърцето и го ранява – иначе не проявяват никакво внимание.“ Ако предназначението на болката е да ни пробуди, то правилната й употреба е като присъстваме. Защото присъствието означава будност. Това означава да бъдем неутрални наблюдатели на нашия опит, който се случва в измерението на „тук-и-сега“, на настоящето. Това не означава да не предприемаме практическите мерки, за да решим проблемите си! Това само означава, че каквото и да предприемем, между нас и проблема ще има дистанция, ще има свобода – същото, което е преживяла тази жена, която отишла при Е.Толе за помощ:
„Веднъж при мен дойде една жена на тридесет и няколко години. Докато ме поздравяваше, можах да усетя болката зад любезната и повърхностна усмивка. После тя започна да ми разказва историята си и след секунди усмивката й се превърна в болезнена гримаса. Жената захлипа неудържимо. Каза, че се чувства самотна и неудовлетворена, че е изпълнена с гняв и тъга. Като дете била малтретирана от склонния й към физическо насилие баща. Бързо забелязах, че болката й не се дължи на обстоятелствата на настоящия й живот, а на изключително плътното й болково тяло. То се бе превърнало в призмата, през която тя гледаше на житейската си ситуация. И не бе способна да види връзката между емоционалната болка и мислите си, тъй като напълно се отъждествяваше и с двете. Не можеше да види, че с мислите си подхранва болковото си тяло. С други думи, живееше с товара на един дълбоко нещастен аз. Но на определено ниво изглежда бе осъзнала, че тя самата генерира болката си, че тя самата е бреме за себе си. Беше готова да се пробуди и затова бе дошла при мен.
Насочих вниманието й към това, което тя изпитваше вътре в тялото си, и я помолих да усети емоциите си непосредствено, а не през призмата на нещастната си история и нещастните си мисли. Тя ми каза, че очаква от мен да й покажа как да излезе от нещастието си, а не как да влезе в него. Макар и с голяма неохота, все пак направи това, за което я бях помолил. По лицето й се стичаха сълзи, цялото й тяло се тресеше. „В момента ти се чувстваш точно така — й казах — И не можеш нищо да направиш, за да го промениш в този момент. Сега, вместо да искаш този момент да е различен — по този начин само ще прибавиш още повече болка към преизпълненото ти с болка същество, — можеш ли изцяло да приемеш, че именно така се чувстваш именно в този момент?“
За момент тя се умълча. Внезапно започна да излъчва нетърпение, сякаш се канеше да стане, и заяви: „Не, не искам да приема това.“ „Сега кой говори? — я запитах. — Ти ли, или нещастието в теб? Можеш ли да видиш, че нещастността ти от това, че си нещастна, е чисто и просто още един пласт на нещастието?“ Тя отново се умълча. Казах й: „Не те съветвам да правиш нещо. Всичко, което искам от теб, е да откриеш дали си в състояние да позволиш изпитваните от теб чувства да си стоят у теб. С други думи, и всъщност това може да ти прозвучи странно, след като нямаш нищо против да си нещастна, то какво става с нещастието? Не искаш ли да го разбереш?“
За кратко време тя придоби доста озадачен вид, но след една-две минути мълчание забелязах, че в енергийното й поле внезапно настъпи значителна промяна. Тя каза: „Ама че странна работа. Все още съм нещастна, но сега около нещастието ми се създаде пространство. Сякаш то вече започна да има по-малко значение“. За първи път чух някой да формулира нещата по този начин: „Около нещастието ми се създаде пространство“. Това пространство, разбира се, се създава, когато настъпва вътрешно приемане на това, което се преживява в настоящия момент.
Казах й не повече от две-три думи, оставяйки я да постои при преживяването си. По-късно тя осъзна, че в момента, в който бе престанала да се отъждествява с изпитваните чувства, старите болезнени емоции, живеещи в нея, при сблъсъка си с вниманието й, насочено право към тях, но без съпротива, не могат да контролират мисленето й, както е било доскоро в умствено-построената история, наречена „нещастната аз“. В живота й бе навлязло друго едно измерение, което бе отвъд личното й минало — измерението на Присъствието. И тъй като човек не може да бъде нещастен без своята нещастна история, с това нещастието й приключи. Това беше началото на края на болковото тяло. Емоциите сами по себе си не са нещастие. Само обединени с една нещастна история са нещастие.“
На много места Толе говори, че присъствието е състоянието, в което нямаме мисли. Особено отчетливо разбрах това от личен опит, когато водих семинара „Алхимия на човешкото общуване“. Поради големия брой участници с „плътни болкови тела“, този семинар се превърна в Алхимия на болковото тяло. Както обикновено за този вид семинари, ние работехме с информация от полето на знанието чрез влизане в роли и в дадения случай работехме с ролята на емоционалното тяло. Работата беше по двойки и целта беше да се практикува присъствие на човека спрямо тази негова част. В една от тях обаче интензитета на страданието вместо да намалява, се увеличаваше. Когато се приближих до тази двойка, за да видя какво точно става, видях, че жената, която взаимодействаше със своето болково тяло се отнасяше към него не с присъствие и неутралност, а с разбиране и емпатия. Взаимодействието беше като любящ родител към нараненото му дете, но колкото повече „родителят“ се опитваше да го подкрепи и му даде обичта си, толкова повече страданието на „детето“ се засилваше. Когато й обърнах внимание, че целта е да практикуваме присъствие, за да изследваме как това се отразява на „болковото ни тяло“, енергията на представителя в тази роля значимо се промени. Той се изправи и започна да диша много по-спокойно. В този момент за мен нямаше никакво съмнение, че току-що бях станала свидетел на разликата между двата вида интелигентност – емоционалната интелигентност и духовната интелигентност. Докато първата се основава на пълноценната връзка между ума и чувствата и отношението между тях наподобява това на „вътрешния родител“, който се опитва да разбере, подкрепи и обича безусловно“вътрешното дете“, то при втората дори и тази връзка се прекъсва. Това, което остава, е само присъствието. Отстрани наистина изглежда доста нелюбящо, но така е е само на повърхността.
„Мислещият ум не може да разбере Присъствието и затова често го тълкува неправилно. Той ще ви каже, че не проявявате грижовност, състрадание, че оставате на разстояние, не се обвързвате. Ала истината е, че вие се обвързвате, но на ниво, по-дълбоко от мисленето и емоциите. Именно на това ниво се намира истинската среща, истинското съединяване, което е нещо много повече от обвързването. В покоя на Присъствието вие можете да усетите непритежаващата форма същина във вас и в другите хора като едно. Знанието, че сте едно с другите, е истинската любов, истинската загриженост, истинското състрадание.“ Екхарт Толе, „Нова земя“
За мен най-добрата метафора, която описва как изглежда „присъствието“, е картината на небето с преминаващите през него облаци. Ако изберем да гледаме на живота си през очите на Духа, ще бъдем като небето – безкрайни и безпристрастни към това дали през нас преминават облаци и дъжд, бури и светкавици. Но ако изберем да гледаме на живота си през очите на преходното, ще страдаме, когато открием, че нямаме власт над природата и не можем насила да разчистим това, което затъмнява светлината на слънцето. За мен това е чувството да бъдеш в този свят, но не от него. Това е преминаването отвъд границите на материалните форми и преживяването на това, което няма форма. Това е излизането от играта на дуалност и заставане в центъра, който е неподвижен – и неутрален. Това е навлизане в измерението на вечността през вратата на настоящето – където вече няма нужда да пътуваме до миналото, за да лекуваме съхранената в архивите му болка, а е достатъчно да сме в контакт със същата тази болка – присъствайки. Тогава лечението се случва не чрез премахване, а чрез дистанциране.
Именно последното разграничение обяснява основната разлика между двата различни подхода за лечение на болката. Докато в първия случай ние премахваме болката като стигаме до нейния първоизточник в миналото и освобождаваме енергийния заряд, то във втория случай ние се справяме с болката като присъстваме в настоящето и, използвайки дискомофорта от нея, създаваме разстояние между нас и нея. Когато дистанцията между нас и болката стане достатъчно голяма, тази болка изчезва. Това е нещото, което Толе нарича „Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие“. Това е истинска алхимия в действие!
„Ала поради безпрецедентния прилив на осъзнатост, който се случва на нашата планета сега, много хора вече се нуждаят да стигнат до дъното на изпитваното от тях силно страдание, за да прекъснат отъждествяването с болковото тяло. Всеки път, когато осъзнават, че се връщат обратно към състоянието на нарушено функциониране, те се оказват способни да излязат от отъждествяването с мисленето и емоциите и да навлязат в състоянието на Присъствие. Не упражняват съпротива, стават спокойни и осъзнати, едно с това, което е вътре в тях и извън тях. Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на планетата може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Вие. А кои сте вие? Съзнанието, което е осъзнало себе си.“ Екхарт Толе
Ако присъствието означава осъзнатост, то присъствието в болката означава осъзнатост в границата, където обикновено спираме. Това е причината будното присъствие в зоната на дискомфорта да носи разширение – то създава пространство, превключвайки мисленето от „не мога да го понеса“ към „мога да го понеса“. А ние можем да понесем непоносимото само ако гледаме на себе си като човешки същества с духовен опит, а не духовни същества с човешки опит.
И ако вашето вътрешно развитие ви е довело до точката, в която подобни послания имат смисъл и внасят яснота, може би си задавате въпроса, който са задали на Екхарт Толе, а именно колко време е необходимо, за да се освободи човек от отъждествяването с болковото тяло. Ето неговия отговор:
„Отговорът на този въпрос е: никакво време. Когато болковото тяло се активира, знайте, че това, което усещате, е болковото тяло във вас. Да знаете това е всичко, от което се нуждаете, за да се освободите от отъждествяването с него. Щом отъждествяването престане, започва преобразуването. Знаенето пречи на старите емоции да се появят отново в главата ви и да завладеят не само вътрешния ви диалог, но и действията ви, и взаимоотношенията с другите. Когато знаете, болковото тяло вече не може да ви използва и чрез вас да възобновява себе си. Възможно е старите емоции да се задържат у вас известно време и понякога да излизат на преден план. Възможно е дори да ви подлъжат да се отъждествите с тях и така да засенчите знаенето, но такива „тъмни“ периоди не траят дълго. Да не проектирате старите емоции върху настоящите ситуации означава да ги погледнете „очи в очи“. Може да ви е неприятно, но не е болка за умиране. Вашето Присъствие вече е по-способно да ги удържи. Емоциите ви не са този, който сте.“
Това е. Просто е. Ако в живота си преминавате през периоди на интензивна нещастност – обикновено без реална причина за това, или, ако има реална причина тя е несъразмерно по-малка от вашата реакция, знайте че вероятно става за същото, за което Екхарт Толе говори – за плътното болково тяло. Когато имаме работа с плътно болково тяло можем да изберем да продължим да се съпротивляваме на изпитваната болка и да търсим начини да се освободим от нея, но можем да изберем да създадем дистанция между нас и нея – като я наблюдаваме от позицията на неутралността. Ако това се случи, ще станете свидетел на един интересен феномен по вътрешно разширяване, която няма как да объркате, защото носи усещането за сила, извираща отвътре. Затова:
„Когато усещате болковото тяло, не изпадайте в грешката да си мислите, че нещо с вас не е наред, Егото обожава да правите проблем от самите себе си. Знаенето трябва да бъде следвано от приемане. Всичко друго отново би го затъмнило. Приемането означава да си позволите да чувствате това, което чувствате в момента. То е част от битието на настоящето. Не може да се борите с това, което е. Е, всъщност можете, но би ви причинило доста страдания. А като приемете, като позволите, ще станете тези, които сте: обширни, пространни. Ще станете цялостни. Вече няма да бъдете фрагмент, като какъвто егото се възприема. На светло ще излезе истинската ви природа, която е едно с природата на Бог.“ Екхарт Толе
За мен описаното от Екхарт Толе е пример за духовна алхимия от най-висока класа! Напомня ми за това, което се разказва за ученика на Буда – Ананда, който е постигнал просветление, медитирайки върху страданието си. Успяваме да превърнем болката в гориво за пламъка на нашето осъзнаване едва, когато стигнем до момента, в който разберем чак с костите си истината, че „Онова, което иска да дари светлина, трябва да се научи да понася горенето“ .
В този сайт има немалко публикации по темата за човешката болка, защото именно тя е повода човек да започне да си задава въпроси и да търси техните отговори в полето на психотерапията или духовността. В тях цитираните от мен автори са единодушни, че страданието е не само неизбежно, но и необходимо. То е необходимо, защото поражда осъзнаване – и ни пречиства. Споделеното от Екхарт Толе за природата на „плътното болково тяло“ и лечението му чрез присъствие за мен е още един безценен принос по тази тема, защото ни дава ориентир как да превръщаме това, от което искаме да се освободим, в гориво за нашето развитие и пробуждане. Ако успеем да направим това, ставаме майстори.
Камелия
