„Само когато жертваме това, което имаме, можем да знаем какво имаме. Истинската жертва се прави със същата категоричност и липса на договаряне, както е изхвърлянето на нещо. Можем да направим това, само ако сме принудени от по-голяма сила в нас – сила, по-силна от егото, от която идва необходимата енергия. Ние преживяваме тази сила като вътрешен императив, който ни казва, че „трябва“. В юнгианската психология ние разбираме това като послание от Аза, регулиращия център на психиката. Жертвата и това, което се жертва, са едно и също: това винаги е Азът.”
Мари-Луиз фон Франц, Анимус и Анима в приказките
Не случайно свързваме саможертвата с най-висшите форми на любов. Проблемът тук е, че често пъти това, което възприемаме като саможертва и безкористна любов, всъщност е точно обратното. Его-умът и тук може да ни излъже и да смени местата на нещата. Ще ни каже, че удоволствието и радостта от даването на другия/другите е саможертва, и ще пропусне да забележи факта, че когато не ни се върне реципрочно, ние се обиждаме и се чувстваме ощетени. Ако саможертвата ни е била истинска, обаче, ние няма да се чувстваме по този начин. Затова мисълта на Мари Франц по-горе е истински ориентир за това какво всъщност представлява истинската саможертва – тя е да даваш така, сякаш окончателно се разделяш с това, което даваш. Тя е нагласата, че не очакваш обратно да получиш.
И понеже светът на материята, т.е. на дуалността, е свят на кривите огледала, искам да отбележа, че обратното – балансът между даване и получаване, също има своето много важно място в живота ни. От него зависи дали ще имаме с другите хора дългосрочни и пълноценни отношения. Темата за саможертвата става водеща само когато в живота ни възникне импулсът за индивидуация (пробуждането на душата). Ако искаме да последваме този импулс и да опознаем по-дълбокото измерение на любовта, правенето на саможертви няма да ни се размине.
Тук идва важността на знанието, че този, който прави жертвата, и това, което се жертва, е един и същ – Азът.
Това изказване на Мари Франц може да се разбере само в контекста на основната идея за индивидуацията като процес, който протича като взаимодействие между двата центъра на Аза. От едната страна е емпиричното аз, егото, а от другата страна е архетипът на Цялостната личност, от който то възниква. А този, който прави саможертвата, е Цялостната личност, богът в нас. Можем да видим ясно това в християнския мит. Този, който принася саможертвата, е Отецът, а пожертваното е неговият син. Тези двете обаче са едно и също нещо, защото:
„Аз и Отец сме едно.“ (Йоан 10:30-32)
Всеки, който познава тъмната нощ на душата знае как се чувства духът, вкаран в бутилката на въплъщението. Чувството за празнота може да бъде завладяващо дори и да си заобиколен от нещата, които правят другите хора щастливи. Но точно така изглежда преживяването, когато вечното и безкрайното се пробуди в тялото на смъртния човек. Целта на това пробуждане е повишаването на степента на осъзнатост, и това, което се жертва, за да се постигне това, са радостите и удоволствията на земното Аз, което често наричаме его. Сещам се за едни други думи на Юнг по тази тема:
“Това, което жертвам, е моят егоистичен стремеж, така същевременно се отричаш от себе си. Ето защо всяка жертва е повече или по-малко саможертва.”
К.Г.Юнг, “Психология на западната религия”
С други думи, едва когато погледнем на живота си през призмата на Източника, от който сме дошли, можем да разберем какво представлява истинската саможертва. Иронията е, че същото, което се е преживявало като саможертва, тогава вече не се възприема като такова. И тъй като в света на дуалността освобождаването от нещо неизбежно се заема от друго нещо, на освободеното от егоистичните претенции желание за получаване на обич от другия човек, идва любов с друго качество. Или, както се казва в една суфистка мъдрост:
„Този, чиято любов винаги е била взаимна, не познава истинската любов“.
Именно познаването на този любов е наградата за този, който за дълго време е стоял разпънат на кръста между двата центъра на Аза. Преживявал е болката на въплъщаващия се бог. За дълго време е слушал протестите на неговия земен представител. Познал е какво означава безсилието и е умирал вътрешно стотици пъти. Накрая от тази мъка се е образувало ядрото, което обединява двете части на Аза. Тогава идва и наградата. Пожертваното се връща многократно, но под една друга форма – любовта като качество на вътрешното същество, дете на свободата.
Камелия Хаджийска
