Всъщност темата за асертивността не е нищо друго освен идеята на четиримата автори на препоръчваната от мен вече многократно книга за Ключовите разговори за това как човек да избегне капаните на пасивното или агресивното поведение като полага усилия да поддържа Зоната на безопасност. Подобно на теорията на асертивността и тук авторите се занимават с това какво в диалога ни помага да не напускаме територията на взаимното уважение – единственото място, където срещата между нас и другите е възможна. Но вместо „права за асертивно поведение“, те предлагат въпроси, които да ни помогнат да излезем от порочния кръг на циркуларните взаимодействия. Това са въпроси, които дават възможност да погледнем от на случващото се отгоре /отстрани и така да видим изход в задънената до преди това улица. Това е причината да ги наричам мета-въпроси като от тях най-важният е:
Коя е нашата обща цел?
Със сигурност това е въпрос, който веднага отваря възможностите да се мисли на едно по-различно ниво от нивото на конфронтацията. Само този въпрос е достатъчен, за да се намери изход от конфликтната ситуация! Но ако той не свърши работа (защото общуването е сложно нещо), ето още няколко въпроса от същата тази книга, които носят силата да предлагат решения:
- Какво е моето истинско желание за този разговор и в каква степен моето поведение е в синхрон с това мое желание или показва разминаване?
- Ако забележа, че има разминаване между моето желание и моето поведение, какво бих могъл да направя по-различно, за да синхронизирам тези двете?
- Какво наистина не желая за този разговор, т.е. как да направя така че да постигна моята цел и да избегна това, което не желая?
- Проявявам ли склонност да се придържам в разговора към някоя от формите на мълчание или насилие, които са основните убийци на диалога между хората? Ами другите?
- Какво застрашава комуникативната безопасност между мен и другия – имаме ли обща цел, отнасям ли се с уважение към него, какво да направя, за да се почувства той сигурен?
- Каква е моята версия за това какво се случва между нас? Възможно ли е да се преструвам, че не осъзнавам своя принос към проблема? Защо един разумен, разбран и добронамерен човек би направил това?
- Действително ли съм отворен за чуждото мнение? За реалния проблем ли разговарям? Активно ли изследвам чуждата гледна точка?
Ако успеем да си задаваме тези въпроси, когато разговорът с другия човек стане труден, ще успеем да поддържаме мисълта си отворена и непредубедена и така ще създадем предпоставки и той на свой ред да се отвори и да бъде непредубеден към нас. Това са въпроси, които не само ни помагат да преодолеем мисловните си ограничения, но и които ни помагат да можем да назовем с точни имена това, което пречи диалога между нас и другия да се случи. Ако вече сте чели книгата за „Ключовите разговори“, вероятно сте забелязали, че всички предложени там техники за общуване представляват различни форми на превключване на разговора от нивото на съдържанието към нивото на отношенията. Всички! Това е така, защото трудностите в нашите взаимоотношения обикновено се случват, не защото имаме проблем да кажем своите възгледи – те се случват, защото има бариери в свободния обмен на тези възгледи. Тези бариери са от различно естество, но общото в тях е, че представляват различни форми на предубеденост и липса на достатъчна отвореност към чуждата гледна точка.
С тази публикация приключвам серията от публикации по темата за човешкото общуване, които започнах с обещанието, че това, което не успях да кажа на лекцията си за автентичното общуване на фестивала Открий себе си, ще го довърша чрез сайта си. Междувременно възникнаха още неща, които пожелах да споделя, като остана още много да се каже по тази тема… много! Въпреки това ще приключа с уточнението, че общуването е изключително сложно нещо и само хората, които наистина са се заели сериозно да развиват уменията си в тази област, ще разберат какво имам пред вид. Както вече писах в публикацията „Защо богатите стават по-богати“ , ние ставаме все по-добри в нещата, в които вече сме добри. А това се случва, защото го искаме силно. Именно силното желание да станем добри в общуването е най-важното нещо, което като магнит привлича всичко останало – задаването на правилните въпроси, нагласата да си отворен и непредубеден, желанието да се развиваш и обогатяваш от срещата с чуждите различия.
Тъй като знам, че вероятността да приложим нещо на практика нараства, ако даденото нещо е просто, ще предложа сега само този ключ за провеждане на трудни разговори – непредубеденост и желание да разберем основанията за чуждата гледна точка. Подобна нагласа отваря вратите, които твърдата убеденост в нашата собствена правота – особено по отношение на това какво е правилно за другия, ги затваря!
Авторите на книгата за Ключовите разговори също свеждат уменията за общуване до две базисни комуникативни нагласи, които да се включват автоматично, когато емоциите са силни и човек се чуди с кое да започне и как точно да го направи. Те са:
(1) нагласата да бъдеш бдителен наблюдател на собственото поведение (за да може да забележите навреме кога разговорът се е превърнал в ключов и поемете контрол върху собствените си емоции),
(2) осигуряване на комуникативна безопасност, когато забележите, че диалогът вече не е диалог, защото свободният обмен на смисъл е прекъснат.
Външният свят е отражение на вътрешния. Ако подходим с тази нагласа към общуването с другите и се опитваме да им даваме това, което бихме искали ние самите да получим от тях, когато има разминаваме в мненията ни, отваряме вратата, през която срещата между нас е възможна да се случи. Споделеното от книгата за Ключовите разговори показва как изглежда тази врата. Но дали ще минем през нея зависи от нас. Защото ключът е в нашия джоб.
Камелия Хаджийска