Всъщност темата за асертивността не е нищо друго, освен идеята на четиримата автори на препоръчваната от мен вече многократно книга за Ключовите разговори как да избегнем капаните на пасивното или агресивното поведение (и поддържаме Зоната на безопасност). Подобно на теорията на асертивността, и тук авторите се занимават с въпроса как в диалога с другия да не напускаме територията на взаимното уважение – единственото място, където срещата между нас и него е възможна. Вместо „права за асертивно поведение“, обаче, те предлагат въпроси, които да ни помогнат да излезем от порочния кръг на циркуларните взаимодействия.
Това са въпроси, които дават възможност да погледнем от на случващото се отгоре/отстрани и така да видим изход в задънената до преди това улица (затова аз ги наричам мета-въпроси). Сред тях най-важният въпрос е:
– Коя е нашата обща цел?
Това е въпросът, който отваря творчески възможности да се мисли на едно по-различно ниво от нивото на конфронтацията. Само този въпрос е достатъчен, за да се намери изход от конфликтната ситуация! И, ако той не свърши работа (защото общуването е сложно нещо), ето още няколко въпроса, които носят силата да предлагат решения:
- Какво е моето истинско желание за този разговор и в каква степен моето поведение е в синхрон с това мое желание или показва разминаване?
- Ако забележа, че има разминаване между моето желание и моето поведение, какво бих могъл да направя по-различно, за да синхронизирам тези двете?
- Какво наистина не желая за този разговор, т.е. как да направя така че да постигна моята цел и да избегна това, което не желая?
- Проявявам ли склонност да се придържам в разговора към някоя от формите на мълчание или насилие, които са основните убийци на диалога между хората? Ами другите?
- Какво застрашава комуникативната безопасност между мен и другия – имаме ли обща цел, отнасям ли се с уважение към него, какво да направя, за да се почувства той сигурен?
- Каква е моята версия за това какво се случва между нас? Възможно ли е да се преструвам, че не осъзнавам своя принос към проблема? Защо един разумен, разбран и добронамерен човек би направил това?
- Действително ли съм отворен за чуждото мнение? За реалния проблем ли разговарям? Активно ли изследвам чуждата гледна точка?
Ако успеем да си задаваме тези въпроси, когато разговорът с другия човек стане труден, ще успеем да поддържаме мисълта си отворена и непредубедена. Това на свой ред ще създаде предпоставки другият също да се отвори към нас и да бъде непредубеден. Това са въпроси, които не само ни помагат да преодолеем мисловните си ограничения, но и които ни помагат да можем да назовем с точни имена това, което пречи диалогът между нас и другия да се случи по един пълноценен начин.
Ако вече сте чели книгата за „Ключовите разговори“, вероятно сте забелязали, че всички предложени в нея техники за общуване представляват различни форми на превключване на разговора от нивото на съдържанието към нивото на отношенията. Всички! Това е така, защото трудностите в нашите взаимоотношения обикновено се случват, не защото имаме проблем да изразим това, което мислим. Те се случват, защото има бариери в двупосочния обмен на нашите възгледи. Тези бариери са от различно естество, но общото в тях е, че представляват различни форми на предубеденост и липса на достатъчна отвореност към чуждата гледна точка.
Знам, че вероятността да приложим нещо на практика нараства, ако знанието за това е максимално опростено, затова накрая ще предложа един единствен ключ за провеждане на трудни разговори – да сме непредубедени и наистина да искаме да разберем основанията за чуждата гледна точка. Подобна нагласа отваря вратите, които твърдата убеденост в нашата собствена правота (особено по отношение на това какво е правилно за другия), ги затваря!
Авторите на книгата за Ключовите разговори също свеждат уменията за общуване до две базисни комуникативни нагласи, които да се включват автоматично, когато емоциите са силни и човек се чуди с кое да започне и как точно да го направи. Те са:
(1) нагласата да бъдеш бдителен наблюдател на собственото поведение (за да може да забележите навреме кога разговорът се е превърнал в ключов и поемете контрол върху собствените си емоции),
(2) осигуряване на комуникативна безопасност, когато забележите, че диалогът вече не е диалог, защото свободният обмен на смисъл е прекъснат.
Външният свят е отражение на вътрешния. Ако подходим с тази нагласа към общуването с другите и се опитваме да им даваме това, което бихме искали ние самите да получим от тях, когато има разминаваме в мненията ни, отваряме вратата, през която срещата между нас е възможна да се случи. Споделеното от книгата за Ключовите разговори показва как изглежда тази врата. Но дали ще минем през нея зависи от нас. Защото ключът за нея се намира в нашия джоб.
Камелия Хаджийска
Послеслов: С тази статия приключвам серията от публикации по темата за човешкото общуване, които започнах с обещанието, че това, което не успях да кажа на лекцията си за автентичното общуване на фестивала „Открий себе си“, ще го довърша чрез сайта си. Има още толкова много, което да се каже по тази изключително важна тема, но ми се иска да кажа най-важното – най-най-важното условие да ставаме все по-добри в уменията за ефективна комуникация е да поискаме с цялото си сърце да ги развием. Когато това условие е налице, като магнит то започва да привлича всичко необходимо – задаването на правилните въпроси, нагласата да си отворен и непредубеден, желанието да се развиваш и обогатяваш от срещата с чуждите различия…