Не знам дали ви е познато това състояние, в което земният живот ви тежи толкова много, че с удоволствие бихте се махнали от тялото си, ако не беше чувството ви за дълг и желанието да не се предавате. Това е състояние, в което външният свят няма никаква притегателна сила, и единственото, което ви влече, е смъртта с обещанието за покой.
Аз знам как изглежда това. Затова, когато попаднах на описанието на Майкъл Тамура за духовния път като движение от „непроявения Бог“ към „проявения Бог„, много важно парче от разбиране за смисъла на „тъмната нощ на душата“ се намести в мен. Защото именно разбирането на този смисъл в най-голяма степен помага да се справим с предизвикателствата от този напреднал етап на процесите на духовна трансформация.
Това, което Тамура споделя, е, че ако не сме завършили своя път като индивидуализирани аспекти от Божествената цялост, нашето сливане с Абсолюта няма да бъде нищо друго, освен потъване обратно в морето от несъзнаваност, което представлява единството с Бога, който не е проявен. А проявеният Бог – това сме ние, след като сме завършили дългия си път на превъплъщения в света на материята. Завръщането ни към Първоизточника вече като „завършено съзнание, което е способно да съзнава самото себе си“.
Това е цитат от неговата книга „Отговорът си ти„, когато той благодарение на свое преживяване „извън тялото“ разбира какво представлява егото и какви са етапите от неговото формиране.
„След като бях в това пространство на чиста съзнателност, енергия и същност, в която нямаше усещане за отделена Аз-съзнателност, сега осъзнавам защо първичната душа-его в своето Аз-съзнание се отделя от Единството и не го осъзнава. В това разширяване на осъзнатостта няма време или място и следователно няма спомени. Без умението да си „спомни“, когато искрата на съзнанието полети в своя екстаз от съществуването, тя се „пробужда“ за своята същност без спомени някога да е била част от нещо друго. От своето начало тя започва да изследва своята същност и да вижда всичко останало като „друго“.
През тази част от преживяването осъзнах, че ако човешката душа се слее с Абсолюта, без да завърши изграждането на своето безсмъртно тяло на мъдростта, тя ще бъде погълната отново и ще престане да съществува. Ние се въплъщаваме във физическа форма, направена от природата, така че ние самите да се научим да проявяваме тази форма в духа.
Без изграждането на нашето безсмъртно тяло от светлина, с което да се завърнем към Бог, ние не можем да изпълним своята съдба на абсолютна свобода. В някакъв смисъл ще се разтворим отново в несъзнателното единство, вместо да еволюираме в напълно съзнателен създател. За да направим това, ние трябва да имаме спомени; а за да изграждаме спомени, трябва да имаме възприемане за време, пространство и усещане.
С други думи, трябва да се въплътим във физическия свят.“ с. 136
По-горното за мен има голям смисъл, защото в същността си „влечението към смъртта“ в същността си е „копнеж по завръщане към Първоизточника„. Ако не използваме въплъщението в земно тяло, за да изградим безсмъртното тяло на мъдростта/светлината, това влечение към смъртта се превръща в желание за забвение – поглъщане обратно в морето от несъзнаваност. Така процесът на духовно пробуждане тръгва в погрешна посока. Забвението ни лишава от спомените, които са необходими, за да се изгради континюитетът на индивидуалното ни Аз.
В това е иронията – именно преживяванията от тъмната нощ на душата в най-голяма степен дават материала е изгради безсмъртното тяло от светлина. Чувството за откъснатост и отделеност от живота тук е доведено до край и затова е най-близо до точката на преобръщане. На езика на юнгианската анализа това е моментът, когато противоположностите вътре в нас се обединяват, а резултатът от това обединение е раждането на „неделимия Аз„.
„Тъмнината има съответствие в алхимическото nigredo, което настъпва след coniunctio, когато женското е приело мъжкото в себе си. От nigredo произлиза камъкът, символът на безсмъртната цялостна личност.“ К.Г.Юнг
Научих се да уважавам импулса към смъртта като израз за духовно пробуждане. Използван правилно, той ни подтиква да търсим това, което не умира. В процеса на това търсене слизаме в царството на Ерешкигал , а с всяка крачка надолу става все по-трудно. Когато най-накрая стигнем до царицата на подземното царство и я погледнем в лицето, откриваме, че тя е нашата собствена душа – една малка искра съзнание, потопена дълбоко в света на материята, за да породи „съзнанието за самото себе си„, за да може непроявеният бог да опознае сам себе си.
И така, безсмъртното ни тяло от светлина се ражда в най-дълбокия възможен мрак. И това е много, много, важно да се знае от хората, за които слизането в подземното царство е започнало. То дава смисъл на изпитанието, през което преминават, и този смисъл е, че самосъзнанието е тази светлина.
Камелия
