Не знам дали ви е познато това състояние, в което земният живот ви тежи толкова много, че с удоволствие бихте се махнали от тялото си, ако не беше чувството ви за дълг и желанието да не се предавате. Това е състояние, в което външният свят няма никаква притегателна сила, и единственото, което ви влече, е смъртта с обещанието за покой (както и очакването за сливане с Бога, което подозирате, че ви чака „от другата страна на вратата“). Аз знам как изглежда това. Затова, когато попаднах на описанието на Майкъл Тамура за духовния път като движението от Непроявения Бог към Проявения Бог, някакво парченце разбиране за точно този аспект от преминаването през периода на „тъмната нощ на душата“ се намести в мен.
Това, което Тамура споделя, е, че ако не сме завършили своя път като индивидуализирани аспекти от Божествената цялост, нашето сливане с Абсолюта няма да бъде нищо друго, освен потъване обратно в морето от несъзнаваност, което представлява единството с Бога, който не е проявен. Проявеният Бог – това сме ние, но едва след като сме завършили дългия си път на превъплъщения в света на материята и дуалността и отново се завръщаме към Първоизточника, но вече като
завършено съзнание, което е способно да съзнава самото себе си.
За да стане по-ясно какво точно има предвид Тамура, ще споделя по-долу цитат от неговата книга „Отговорът си ти“, който описва част от неговото преживяване „извън тялото“, когато той разбира от една духовна перспектива какво представлява в същността си егото и какви са етапите от неговото формиране.
„След като бях в това пространство на чиста съзнателност, енергия и същност, в която нямаше усещане за отделена Аз-съзнателност, сега осъзнавам защо първичната душа-его в своето Аз-съзнание се отделя от Единството и не го осъзнава. В това разширяване на осъзнатостта няма време или място и следователно няма спомени. Без умението да си „спомни“, когато искрата на съзнанието полети в своя екстаз от съществуването, тя се „пробужда“ за своята същност без спомени някога да е била част от нещо друго. От своето начало тя започва да изследва своята същност и да вижда всичко останало като „друго“.
През тази част от преживяването осъзнах, че ако човешката душа се слее с Абсолюта, без да завърши изграждането на своето безсмъртно тяло на мъдростта, тя ще бъде погълната отново и ще престане да съществува. Ние се въплъщаваме във физическа форма, направена от природата, така че ние самите да се научим да проявяваме тази форма в духа. Без изграждането на нашето безсмъртно тяло от светлина, с което да се завърнем към Бог, ние не можем да изпълним своята съдба на абсолютна свобода. В някакъв смисъл ще се разтворим отново в несъзнателното единство, вместо да еволюираме в напълно съзнателен създател. За да направим това, ние трябва да имаме спомени; а за да изграждаме спомени, трябва да имаме възприемане за време, пространство и усещане. С други думи, трябва да се въплътим във физическия свят.“ с. 136
За доста хора вероятно споделеното по-горе няма да има някакъв смисъл. За други обаче, които знаят какво означава копнежът по напускане на тялото, за да се слеят с морето на безусловната любов, вероятно то ще внесе малко светлина в тъмната нощ на душата, през която преминават. За мен лично то има двойно по-голям смисъл, тъй като ми помага да си обясня един привиден парадокс, който представлява един аспект от хороскопа ми и който дълго време не можех да разбера.
Той се нарича Локус фортуна – точката на щастието, която в моя случай се намира в последния от домовете – 12-ти и в първия от знаците – Овен, т.е съчетава в себе си две привидно противоположни неща. Нейното тълкуване в книгите е, че точката на моето щастие, бидейки в дванайсти дом, може да бъде намерена като отпаднат всички защити на егото и преживея неговия разпад и сливането с абсолюта. Същевременно, бидейки в Овен, който е символ и на едни от най-първичните форми на егоизъм, аз ще намеря щастието си като съм изцяло субективна и следвам в по-голяма степен вътрешните си импулси. Не можех да схвана с години как точно на практика изглежда да срещна щастието си в Тази Точка! Не знаех как така хем трябва да съм егоист, хем не трябва да съм егоист – как точно на практика да реша тази дилема? Логическият ми ум за пореден път се ядосваше, че му е трудно да разбира вътрешно противоречивия и сложен език на архетипите, който в същността си е и езикът на астрологията. Едва прочетеното в книгата на Майкъл Тамура ми даде отговор – това е индивидуализираното съзнание, при което егото по някакъв начин все пак умира, но съзнаващият аз – не.
Научих се да уважавам импулса към смъртта от личен опит. Използван правилно, той е мощен фактор за духовно пробуждане и търсене на това, което не умира. Той е покана за слизане в царството на Ерешкигал и начало на разчистващата дейност на архетипа на Разрушителя, който чисти всичко, за което егото е свързано – различни форми на идентификации и привързаности. Когато е използван правилно, този импулс няма нищо общо с физическата смърт на тялото и въплъщава само процесите по умиране на егото. На езика на архетипите понятията за „смърт“ и „трансформация“ са едно и също – смъртта се разглежда като процес на трансформация, като преминаване от една форма на съществуване в друга.
В личния си опит от справянето с тъмната нощ на душата съм попадала на терапевти, които са определяли моята депресия като форма на арогантност. Когато чувах това, се съгласявах с тях, защото депресията наистина е форма на отричане на живота такъв, какъвто е, и следователно – на Божието творение. Но в опита си да ставам по-приемаща и смирена, аз само засилвах депресията, в която се намирах. Това беше така, защото
смирение се постига, не като успяваме да направим нещата, които сме решили, че трябва да постигнем (дори и това да е постигане на смирение!), а като не успяваме.
Смиряваме се не като се преборим с арогантността си и станем не-арогантни, а като я приемем като част от нас – като неизбежната противоположна страна на смирението, докато си „играем игрите на дуалност“ тук на Земята.
Силата на егото отслабва не като успеем да наложим волята си, а като се провалим. В неспособността си да накара нещата да се случат така, както на него му се иска, егото най-накрая предава властта. Това, което остава от него, е само съзнаващата себе си интелигентност. Същата тази, която е отвъд дуалността, в тясната зона на неутралността, където единственото, което е останало от нас, е способността ни да гледаме с очите на Бога. Стигаме до там като преминаваме през серия от малки умирания на всичко, което е преходно, докато накрая остане само това, което не умира – душата ни, Богът, проявен чрез нас.
Камелия
