или, „А са ни казвали, че любовта би трябвало да е радостно преживяване“
За да е справедливо слънцето, което осветява различните начини на изразяване на негативните ни чувства във връзките ни, сега споделям и другия лъч от него. Той е точно обратният на разразяването на бурята навън, както се препоръчва в предишната публикация, защото той ни казва, че този път по-добре е да удържим тези чувства вътре в себе си – да стигнем до техните корени и да ги използваме в процесите по вътрешната ни трансформация.
Това е така, защото този път прогресът, който е на път да се случи в живота ни, е вътре, а не вън от нас. Вместо да провокираме любимите си хора да се развиват като излизат от зоната си на комфорт, по-добре е ние да се развием – да опознаем любовта по един по-зрял и независим начин. Това е време, когато нещо в живота ни идва, за да разруши старите ни начини на свързване с другите и да отвори пространство за създаване на нови.
Прекрасна илюстрация на това как действа архетипът на Разрушителя на нивото на връзките е митът за Персефона. В книгата си „Боговете на промяната“ Хауърд Саспортас – един от основателите на психологическото направление в астрологията, представя този архетип чрез действието на планетата Плутон – символ на дълбоко заровената тъмнина в дебрите на нашето несъзнавано.
„В митологията Плутон носи шлем, който го прави невидим, когато напуска подземния свят. Така той представлява сила, която оперира изпод повърхностното равнище на съзнателността – аспекти на нашата психика, подсъзнателно привличащи ситуации, посредством които ще се разпаднем, за да се консолидираме по нов начин…Плутоновите транзити може да донесат нови връзки или да създадат напрежение в съществуващите; чрез този процес се надига и повторно се събужда онова, което е погребано у нас. Пак ще се обърнем към мита, за да се разпрострем и да разработим подробно въздействията на Плутон в тази сфера на живота.
През пролетта откриваме девицата Кора да си играе на полето с други девици богини, щастливи и доволни, под закрилящата прегръдка на нейната майка – богинята на земята Деметра. Кора е млада и неопитна, живее в мир на горната земя, на повърхностно равнище на живота, но Афродита – господарката на чувствената любов, я съзира на Олимп и тя й се вижда изкуствено наивна и невинна. Понеже има такава възможност, като възстановителка на баланса, Афродита решава да даде урок на Кора и нарежда на Ерос да простреля Плутон (който случайно е наблизо) със стрела на любовта.
Без да знае, че това е цвете свързано с подземния свят, Кора откъсва един нарцис. Земята се разтваря и се появява Плутон в своята черна колесница, теглена от четири огнедишащи коне. Той похищава Кора и я отвежда в подземния свят. С един замах тя е отнесена от пролетната морава на горната земя на място, което е мрачно и непознато – място на страст, секс и интензивни емоции.
След това името на Кора е сменено на Персефона, което означава „тази, която обича тъмнината“. Посветена от Плутон в женствеността, тя вече не е девица. Поне символично се е освободила от господството на своята майка и сега е самостоятелна жена.
Деметра, обезумяла от загубата на единствената си дъщеря, потъва в дълбока депресия и забранява на реколтата да расте и на дърветата да дават плодове. Седем години целият свят е студен и безплоден, а хората умират от глад. Накрая боговете, разтревожени, че няма да останат вярващи да ги почитат, се намесват и склоняват Плутон да се съгласи Персефона отново да се събере с майка си. Понеже Персефона е вкусила от плодовете на нара в подземния свят (символен начин да кажем, че кръвта е била пролята и тя е загубила девствеността си), позволено й е да се завръща на горната земя само за шест месеца всяка година. Останалите шест месеца Персефона трябва да прекарва със съпруга си Плутон като царица на подземния свят…
Но без значение на колко години сме, митът изобразява какво се случва, когато се ангажираме в близка, страстна връзка. Подобно на Кора ние сме потънали, посредством любовта, в подземния свят, където срещаме скритите си емоционални комплекси.
Интимността и близостта излагат на показ потайния вътрешен свят на детето, все още живо и съпротивляващо се в нашите подсъзнателни умове – свят на страст, ярост, завист, ревност, сласт и лакомия.
Партньорът ни може да не е способен да ни подсигури точно онова, от което се нуждаем или което желаем в определен момент от времето, и нашето разгневено дете се появява отново. Другият във връзката флиртува с някого и у нас се надига инфантилната ревност, страхуваща се от изоставяне и смърт. Има моменти, когато се чувстваме така, сякаш ни се иска да убием любимия; понякога желаем да унищожим или ликвидираме връзката, понеже негодуваме срещу властта на партньора да определя дали да сме щастливи или тъжни, удовлетворени или неудовлетворени. Интимността възбужда всичките тези емоции у нас. А са ни казвали, че любовта би трябвало да е радостно преживяване.
Накрая Персефона става господарката на два свята. У дома си е на горната земя, съществувайки на повърхностно ниво на живота. Тя може да бъде светла, непринудена, весела, невинна и добра в незначителни разговори. Но Персефона е запозната с подземния свят, докосвала се е до най-мрачните емоции, които живеят под прага на съзнателността. Под важен Плутонов транзит всички ние може да имаме преживяванията на Персефона:
да стане нужда да се изправим срещу подземния свят на нашите собствени разрушителни емоции чрез катализата на една близка връзка…
И като Персефона имаме възможност да бъдем родени отново, да станем нова и по-цялостна личност.“
Хауърд Саспортас, „Боговете на промяната“, с. 298-301
Митът, както ни напомня Саспортас, е „нещо, което никога не се е случило, но постоянно се случва в душите ни„. Записите от нашето най-ранно детство, когато сме започнали да се осъзнаваме като нещо отделно от майка си, са записи за „отвличането на Персефона в подземното царство„. Има хора, които са ми казвали, че не могат да изпитват лоши чувства, че им е трудно да открият такива в себе си. Ако обаче следваме простата логика за това, че всички сме били малки – и, съответно, всички сме преминали през етапа на изпадане от райското единение с майката и придружаващите го чувства, значи всички ние имаме подобни записи в дълбокото ни, все още недокоснато от словото, подсъзнание. Всички ние имаме в себе си бебешките записи от пропадането в ада, където са дълбоките чувства на ярост, гняв, ревност, завист, силно и обсебващо желание. Това са чувствата, които сме изпитвали всеки път, когато нуждите ни не са били удовлетворени, и така постепенно сме започнали да разбираме (макар и не на нивото на съзнанието), че майка ни е отделно същество, а не нашата удължена ръка, която ни дава храна всеки път, когато поискаме, и която ни прегръща всеки път, когато я повикаме.
За някои от нас тези чувства са заровени в по-дълбокото, отколкото за други, но въпреки това са там – вътрешно присъщи на всеки един от нас.
Подземното царство на Плутон не е е „някъде там“, а „тук вътре в нас“. Дори и най-любящото и лишено от травми родителство не може да ни спести ранните преживявания на изпадането от райската градина.
Детронацията от трона на Нарцис е неизбежен етап от нашето развитие; тя е цената, която плащаме, за да развием индивидуализирано съзнание. А отделянето, което е основното условие за развитие на съзнание, най-драматично се преживява именно в областта на любовните взаимоотношения, на интимните ни връзки.
Да знаем откъде идват корените на обсесивните чувства на ревност, силно желание и гняв е от основна важност, защото тяхната интензивност понякога е толкова голяма, че ако не знаем истинския им произход, няма да можем да ги удържим у себе си (а това е първото условие за употребата им в процесите на вътрешната ни трансформация).
Затова съвсем първата стъпка, за да се справим с тяхната натрапливост и сила, е да ги признаем като законна част от психичното ни наследство – като неизбежна част от това да си човек.
Както една моя клиентка каза по тоя повод, „След като разбрах, че моята ревност е бог, вече ми е много по-лесно да се справям с нея“.
След първата стъпка има и втора. След като сме успели да се удържим и да не изхвърляме огъня си навън, се налага да разберем какво да правим с него така, че да не ни убие, а вместо това да ни донесе обещаното от Плутон обновление, да ни отведе към по-високи нива на съзнание. На езика на алхимията този процес се нарича „калцинация“ и при нея ние не се интересуваме откъде идват чувствата ни, т.е. не гледаме към миналото; тогава за нас става важна целта и смисъла на това, което преживяваме против волята си, т.е. към правилната му употреба. Макар че вече съм писала по този повод и преди това в статията „Калцинация“ или за смисъла на разочарованата любов, тъй като това е твърде важна стъпка, ще я представя малко по-подробно в следващата си статия.
За хората, при които тази статия идва чрез „игрите на синхроничност“, ще обобщя основното за този „урок на любовта“: приемете своята фрустрация, гняв и разочарование като естествен израз на човешката ни природа; разпознайте в интензивността и обсесивността на силните си чувства задействани духовни процеси по вътрешна трансформация; насочете вниманието си за тяхното справяне навътре, а не вън от себе си. Да се занимавате с това как да накарате другия да ви даде това, което искате, не е любов. Дори и да успеете да постигнете целта си във външен план, този успех винаги ще ви кара да се чувствате несигурни и емоционално зависими от обекта на чувствата си. Знайте, че нещо много ценно е на път да се случи в живота ви, но как точно да му съдействате – в „следващата публикация“:). Сега за вас най-важното е приемането и удържането на огъня вътре в себе си.
Камелия Хаджийска
