С времето се научих да уважавам силите на човешкото подсъзнание като много реални вътрешни природни сили, спрямо които не можем нищо друго да направим, освен да ги опознаем и да намерим адекватни начини да ги изживеем. Приличат на зимата – не можем да я спрем. Но можем да изберем да облечем топли дрехи, както и да открием красотата на този сезон, когато животът се оттегля към корените.
Същото се отнася и до вътрешната зима – не можем да я спрем, когато дойде, но можем да открием нейния скрит смисъл. Защото психичната зима, т.е. депресията, също е една от архетипните форми, под които душевният ни живот се развива, съзрява и изразява. Наименованието, което Каръл Пирсън (авторката на книгата „Да пробудиш героите в теб“, откъдето са всички цитати по-долу) избира, за да назове същия този архетип, е Разрушителят.
Именно него искам да представя сега, защото това е архетипът, който е най-малко желан и най-много мразен, когато дойде в живота ни. Вероятно затова той идва в живота ни под принудата на външни обстоятелства, чиято роля няма как да се обърка – смърт, болест, загуба. Разбираемо е да сме привлечени от привлекателни архетипи като Владетеля, Магьосника, Твореца, Любовника, но от Разрушителя бягаме – ако може, през глава. Но може ли от зимата да се избяга?
„Разполагаме с толкова много начини да бъдем упоени от своите преживявания – чрез храна, страстно пазаруване, телевизия, алкохол и наркотици – че често ни е страх да се събудим. Рано или късно загуба, страх или болка превръщат пътуването ни в посвещение. Търсенето е активно; чувстваме, че ние го избираме (става въпрос за архетипа на Търсача). Но посвещението, особено под властта на Разрушителя, избира нас.
Преживяването на посвещението може да бъде ускорено от смъртта на дете, любим или родител и внезапното осъзнаване на това, че сме смъртни. То може да бъде ускорено от чувство на безпомощност, откритието, че всичко, на което сме се уповавали, за което сме работили или сме се опитвали да изградим в живота си, е унищожено. Това може да бъде сблъсък с несправедливост. Вие сте били добри, дисциплинирани, работили сте здраво и сте обичали, а за отплата сте получили един по зъбите…“
Това е Разрушителят – посвещение! Той е начинът да преминем от едно ниво на осъзнаване към друго, по-високо, но за да може да се случи това, той услужливо унищожава и разчиства старото. За целта използва не само външни събития като смърт и загуба, но и вътрешни – депресия, алкохолизъм и други форми на саморазрушително поведение.
Промяната, която настъпва в живота ни, след като преживеем срещата с Разрушителя, е толкова голяма, че най-подходящата дума за нея е трансформация – след нея не сме същите. Събитията, които са отключили действието на този мощен архетип, насилствено са разчистили всичко остаряло, детинско и незряло в нас. Като пожар, който изгаря това, към което сме привързани и сме градили нашата идентичност, той идва, за да ни покаже кое е истински важното за нас.
„Едно осъзнаване на смъртта може да ни освободи от прекаленото фиксиране върху постиженията, славата и богатството, защото ни призовава да си припомним какво е реално значимото. Независимо дали вярваме в задгробния живот или не, ако не спрем да отричаме реалността на смъртта, тя неизбежно ще ни завладее. Зигмунд Фройд разбира, че Танатос е също толкова мощен в човешкия живот, колкото и Ерос, и, че подобно на Ерос, той не може да бъде отречен… Това, което отричаме в съзнаващия си ум, ще ни завладее…
В душата ни е закодирано привличане от смъртта, което е от особено значение за метаморфозата…“
Става ясно, че архетипът на Разрушителя разчиства терена, защото е свързан със смъртта. Не е задължително това да бъде реална смърт – това може да бъде загуба на любов, загуба на силата да влияем върху външния свят, загуба на вярвания, привързаности и илюзии. Разрушителят изисква от нас да излезем от детската фаза на живота си, а съпротивата срещу съзряването може да е огромна. Това означава да загубим собствената си Невинност, да се изцапаме, да познаем в себе си греха.
Затова усещаме идването на този архетип като насилие върху нас – като нещо, което насила изтръгва от нас нещата, които поддържат нашата детинска, едностранчива или остаряла нагласа към света.
„Страданието често ни откъсва от привързаностите на Егото. Ние сме привързани към здравето си, богатството, дома, начина си на мислене и хората, които обичаме. Понякога, за да се открием за научаването на нещо ново, трябва да изоставим старото. Можем да го направим с готовност, неохотно или против волята си, но резултатът е все същият.“
И така, целта от навлизането на архетипа на Разрушителя в живота ни е съзряване и трансформация, а дарът, който той оставя след себе си, е смирение и приемане. А да приемаме хората и нещата от живота си такива, каквито са, в същността си е най-висшата форма на любов – безусловната. Не случайно след архетипа на Разрушителя в книгата на Каръл Пирсън, идва ред на архетипа на Любовника. След Танатос следва Ерос. След като пожарът е унищожил старото и ненужното, се отваря място за нещо ново.
Идва любов с друго качество.
Камелия Хаджийска
