„Всяка психологическа истина е само половин истина, и това също е само половин истина.“ К.Г.Юнг
В предишна статия споделих как когато бях малка имах дневно бленуване, че ставам лекар, който лекува хората като им вади бели червеи от главите. Спомних си за това дълги години след като започнах да се занимавам с психотерапия. Тогава тази “глупост” (както преди това бях гледала на него) придоби смисъл – аз лекувах хората като хващах мислите, които изкривяват техните възприятия и им вредят. “Белите червеи” бяха тези мисли.
С времето започнах да опознавам различни видове “бели червеи“, разяждащи психичното благополучие на човека и именно те са темата на тази статия. В нея искам да разкажа за един техен представител, който се нарича „аз знам коя е истината“. Когато влезе в ума ни, той ни пречи да подлагаме на съмнение правотата на своята гледна точка и да не си даваме сметка, че тя е субективна, ограничена и затова вярна само наполовина.
„Ние дори не знаем по колко начина сме увреждани от несъзнавани допускания или чувства в живота ни като цяло… Истински шок е човек да разбере, че това, което винаги е мислил, би могло да се тълкува съвсем различно.“
Мари Луиз фон Франц, “Алхимията – символика и психология”, с.257
Не знам дали е шок, но е много освобождаващо преживяване, когато осъзнаем, че в същността си мислите ни са хипотези за обяснение на света и приписване на причини за случващото си, но не и окончателната истина за нещата. Сещам се за случай, когато моя клиентка ми се обади, за да се похвали как сама е успяла да излезе от криза, която предишния ден я била докарала до границата на непоносимостта. Направила това като си казала: „Ами ако това, което си мисля, не е вярно? Ами ако е вярно точно обратното?“ Само тази мисъл-въпрос я изстреляла в полето на решението.
В това е силата на мислите – те могат да ни разболяват, но могат и да ни лекуват. И в дадения случай дори не става дума за това кои мисли са лечебни и кои – не. Става дума за това да можем да се съмняваме във всичко, което минава през ума ни. Да го подлагаме на проверка. Да изследваме. Да си задаваме въпроси. Да знаем, че няма такова нещо като една-единствена истина и че особено важно това е в ситуации, в които не се чувстваме добре.
Това, разбира се, също е половин истина. Защото съмнението е отлично, но когато е доведено до крайност, то води до парализираща неспособност за действие и вземане на решение. До липса на доверие и мисловен хаос. Така че добре е да имаме и вяра. Значимото предизвикателство е да знаем на какво да вярваме и в какво да се съмняваме. Става ясно, че това е личен избор, а не общовалидно правило. В процеса на придобиване на житейския си опит и зрялост става все по-лесно да го правим. Сещам се за известната молитва към Господ, в която човек го моли да му помогне да понесе нещата, които не може да промени, да му помогне да промени нещата, които може да промени, но най-вече да му даде мъдростта да различава тези двете. Така и на нас ни трябва мъдрост, за да открием здравословното съчетание между съмнението и вярата.
„Ако имате съзнавана нагласа, готова да приеме противоположното, да приеме конфликта и противоречието, тогава можете да се свържете с несъзнаваното.
Това се опитваме да постигнем: една съзнавана нагласа, с която човек държи вратата на несъзнаваното отворено, което означава, че не трябва да бъде твърде сигурен в себе си, никога да не е сигурен, че това, което казва, е единствената възможност, никога да не е сигурен относно едно реше ние.
Човек винаги трябва да има едно око и едно ухо, насочени към противоположното, другото нещо. Това не значи да бъде безгръбначен, не означава само да си трае. То означава да действа съобразно своето съзнавано убеждение, но винаги да проявява смиреността да държи вратата отворена и да си признава грешката. Това е нагласа на съзнанието с другата, тъмната страна. Несправедливото слънце е тази съзнавана нагласа, която казва точно кое какво е, една ригидна нагласа, която блокира контакта с несъзнаваното.“
Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с.159-160
Този цитат е част от символната интерпретация от Мари Луиз фон Франц на алхимичен текст, в който се говори за две слънца – едното е „справедливо„, а другото – „несправедливо„. Несправедливото слънце има само един лъч, а справедливото – два лъча. Нейният коментар е, че несправедливото слънце отговаря на едностранчивата нагласа на ума, когато виждаме само едната страна на монетата, но си мислим, че тя е цялата монета.
За разлика от него справедливото слънце има два лъча и затова може да види и другата страна на цялото. И тази втора истина се отнася не толкова до фактите на съзнанието, колкото до съдържанията на несъзнаваното (онова, което не знаем с ума си). Това е така, защото основният закон, който описва взаимодействието между съзнание и несъзнавано, е че те взаимно се допълват. С други думи, едностранчивостта на съзнанието се компенсира в несъзнаваното чрез обратната нагласа.
Съгласна съм с това, то отговаря на моя опит и наблюдения. Вярвам, че повечето от нас сме общували с хора, които са изцяло убедени в своята правота. С такива хора няма шанс да се разберем, най-много да си изгубим времето и да се изтощим. Ако те са си сложили “тапата” на главата, колкото и да им казваме, че има и друга гледна точка, те няма да я чуят. Това е несправедливото слънце. Това е светлината на съзнанието, което грее само в една посока и не осветява противоположната. Това е мисленето, което не отчита многообразието на различните гледни точки. Това са хората, които са крайно нетолерантни към различното от себе си. Това са Хитлер, Сталин, фанатичните религиозни водачи. Тук е църквата, която преследва инакомислещите и неверниците.
Интересно е да се види как такава базисна духовна ценност като вярата, ако преди това не е минала през пречистващия огън на съмнението, може да се прояви по толкова изкривен начин под формата на фанатизъм. Известни са думите на Исус от Евангелията: „Защото ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: „Премести се от тука там“, и тя ще се премести“. Не са малко и книгите, които пишат, че „ще го видим, когато повярваме в него“. Но как да направим така, че да имаме вяра и в същото време да не я проявяваме в негативните й форми?
Отговорът е като сме огрени от светлината на справедливото слънце, което огрява и в двете посоки. Тогава, каквото и да си помислим, ще знаем, че дори и да е истина, то не е цялата истина. Както и че в следващия момент тази истина вече може да е друга.
Камелия Хаджийска
