Това е една история, преразказана от Берт Хелингер в книгата му „Love’s hidden symmetry“:
„В старите времена, когато боговете все още изглежда са били по-близо до човешките същества, двама певци на име Орфей, живеели на един и същ остров. Един от тях е бил Орфей Великият – същият този, за когото знаем от легендите. Който е създателят на китарата, и, когато свирел и пеел, самата Природа се вълнувала от красотата на музиката му. Дивите животни лягали в скута му омиротворени, а най-високите дървета се покланяли до земята. Както подобава на неговото величие, той бил в компанията на най-големите крале и се осмелил да обича Евридика, най-красивата от жените. Така започнал неговият провал.
Хубавата Евридика умира в същият момент, в който започва тяхната сватбена церемония и неговата преливаща чаша се счупва още преди да докосне устните му. Но Орфей Великият отказал да приеме смъртта на Евридика като край. Осланяйки се на своето най-висше изкуство, той намерил начин да влезе в Долното царство и да навлезе в реалността на сенките. Той преминал реката на Забравата, промъкнал се през Хрътката на ада и, все още жив, достигнал трона на Хадес, където запял.
Царят на Смъртта, докоснат от красотата на неговата музика, се съгласил да освободи красивата Евридика, но само при едно условие – Орфей да не поглежда назад към нея, докато не отидат и двамата заедно на Горния свят. Орфей е бил толкова свръхрадостен, че не забелязал коварството в тази молба.
Оправяйки се към дома, той чул зад себе си стъпките на своята любима жена. Те безопасно преминали покрай Хрътката на Ада, пресекли Реката на забравата и започнали дългото изкачване. Когато видели светлината на деня горе, Орфей чул вик – Евридика се била спънала. В паниката си той се обърнал да й помогне и видял сенките на смъртта, които, освободени от неговия любящ страх, започнали да я обхващат. Той останал сам. Обладан от тъга, той запял своята жалееща песен: „Тя е мъртва – и всичкото щастие си е отишло завинаги.“
Орфей успял да се завърне в реалността на светлината, но неговото временно пребиваване сред мъртвите го наранило, разболявайки неговото желание за живот. Група от пияни жени, спомняйки си красотата на неговото пеене, се опитали да го прелъстят, за да ги придружи на Празника на Новото вино. Озлобени от неговия отказ, те го нападнали и разкъсали на парчета.
Толкова голямо било неговото страдание и толкова напразно отишло неговото висше изкуство, но той е познат по целия свят.
Другият Орфей е бил Орфей По-малкият. Той бил певец със скромен талант, пеел на обикновените хора, забавлявайки ги на обикновени събития, където той самият се забавлявал. Тъй като не е можел да се изхранва чрез пеене, той се научил на обикновен занаят, оженил се за обикновена жена, имал нормални деца и извършвал обикновени грехове от време на време. Той живял щастливо и умрял на преклонна възраст, изпивайки до дъно своята чаша на живота.
Толкова скромни били неговите таланти и толкова огромна била неговата удовлетвореност, но той не е познат на света, с изключение на мен.“
Берт Хелингер
След толкова години усилия да приема собствените си човешки ограничения и да видя красотата на това да си обикновен, мисля, че и познах По-малкия Орфей. Мисля също, че и много други хора го познават – той е, който помага на хората, които преминават през процесите на вътрешната трансформация, да се измъкне от отмъщението на менадите. Презрението и високомерието към нисшите части в нашата психика се наказва жестоко, а близостта до архетипните пластове на човешката психика, светът на боговете, крие сериозни опасности.
Затова от огромна важност е човек да е наясно, че с всяка измината крачка напред по пътя към центъра на Аза, земното му его се смалява. В аналитичната психология на Юнг този процес се нарича „индивидуация„. От една страна, Азът ни става все по-отделен и индивидуализиран, а от друга, той става все по-всеобхватен и свързан с всичко останало. Първото преживяваме като уникалност, а второто – като обикновеност. Като чувството, че нищо човешко не ни е чуждо и че сме свързани с останалата част от човечеството.
„Само чрез своята слабост и неспособност ние сме свързани с несъзнаваното, с нисшия свят на инстинктите и с околните. Нашите добродетели ни правят независими. В това състояние не се нуждаем от никого – тук ние сме господари, но в своята непълноценност ние сме свързани с човечеството, както и със света на инстинктите си…Моята максима е: за Бога, не бъдете съвършени, но се опитвайте с всички средства да бъдете пълноценни – каквото и да би означавало това във всеки конкретен случай.“ Юнг
Сещам се и за Първото послание на Апостол Павел към коринтяните:
„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм… Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето… Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати.
Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското…“
За мен в това е тайната на щастието – то идва едва след като успеем да трансформираме претенциите си за специалност в смирението на сърцето. Тогава дупката в сърцето ни най-сетне започва да се запълва. Заедно с малкия Орфей започваме да се радваме на малките неща. И така разбираме, че чувството за обикновеност, което идва след смъртта на големия Орфей, всъщност е най-необикновеното нещо на света. От него извира най-дълбокият вътрешен покой.
Има моменти, когато предизвикателството пред нас е да се освободим от страховете от своето величие . Има моменти, когато по-вярно за нас е обратното – да приемем ограниченията, които проявата на духа в материята неизбежно налага, и да открием в тях дара на обикновеността.
Камелия Хаджийска