Да познаваш малкия Орфей

Това е една история, преразказана от Берт Хелингер в книгата му „Love’s hidden symmetry“:

„В старите времена, когато боговете все още изглежда са били по-близо до човешките същества, двама певци на име Орфей, живеели на един и същ остров. Един от тях е бил Орфей Великият – същият този, за когото знаем от легендите. Който е създателят на китарата, и, когато свирел и пеел, самата Природа се вълнувала от красотата на музиката му. Дивите животни лягали в скута му омиротворени, а най-високите дървета се покланяли до земята. Както подобава на неговото величие, той бил в компанията на най-големите крале и се осмелил да обича Евридика, най-красивата от жените. Така започнал неговият провал.

Хубавата Евридика умира в същият момент, в който започва тяхната сватбена церемония и неговата преливаща чаша се счупва още преди да докосне устните му. Но Орфей Великият отказал да приеме смъртта на Евридика като край. Осланяйки се на своето най-висше изкуство, той намерил начин да влезе в Долното царство и да навлезе в реалността на сенките. Той преминал реката на Забравата, промъкнал се през Хрътката на ада и, все още жив, достигнал трона на Хадес, където запял.

Царят на Смъртта, докоснат от красотата на неговата музика, се съгласил да освободи красивата Евридика, но само при едно условие – Орфей да не поглежда назад към нея, докато не отидат и двамата заедно на Горния свят. Орфей е бил толкова свръхрадостен, че не забелязал коварството в тази молба.

Оправяйки се към дома, той чул зад себе си стъпките на своята любима жена. Те безопасно преминали покрай Хрътката на Ада, пресекли Реката на забравата и започнали дългото изкачване. Когато видели светлината на деня горе, Орфей чул вик – Евридика се била спънала. В паниката си той се обърнал да й помогне и видял сенките на смъртта, които, освободени от неговия любящ страх, започнали да я обхващат. Той останал сам. Обладан от тъга, той запял своята жалееща песен: „Тя е мъртва – и всичкото щастие си е отишло завинаги.“

Орфей успял да се завърне в реалността на светлината, но неговото временно пребиваване сред мъртвите го наранило, разболявайки неговото желание за живот. Група от пияни жени, спомняйки си красотата на неговото пеене, се опитали да го прелъстят, за да ги придружи на Празника на Новото вино. Озлобени от неговия отказ, те го нападнали и разкъсали на парчета.

Толкова голямо било неговото страдание и толкова напразно отишло неговото висше изкуство, но той е познат по целия свят.

Другият Орфей е бил Орфей По-малкият. Той бил певец със скромен талант, пеел на обикновените хора, забавлявайки ги на обикновени събития, където той самият се забавлявал. Тъй като не е можел да се изхранва чрез пеене, той се научил на обикновен занаят, оженил се за обикновена жена, имал нормални деца и извършвал обикновени грехове от време на време. Той живял щастливо и умрял на преклонна възраст, изпивайки до дъно своята чаша на живота.

Толкова скромни били неговите таланти и толкова огромна била неговата удовлетвореност, но той не е познат на света, с изключение на мен.“

Берт Хелингер

След толкова години усилия да приема собствените си човешки ограничения и да видя красотата на това да си обикновен, сега мога да кажа, че и аз познавам По-малкия Орфей. Всъщност за всеки, който е тръгнал на духовно пътешествие за свързване с по-дълбоките корени на Аза си, е добре да го познава, защото само в неговата компания може да се измъкне от отмъщението на менадите. Презрението и високомерието към собствените ни нисши части се наказва жестоко, а близостта до архетипните пластове на човешката психика, където са боговете и великото, крие сериозни опасности.

От огромна важност е човек да е абсолютно наясно, че с всяка измината крачка напред по Пътя към корените на душата му, земното му аз се смалява. Това е индивидуацията – един процес, при който една част от Аза ни става все по-малка и все по-индивидуализирана, а друга част става все по-голяма и обширна. Обширната част е свързана с осъзнаването, че нищо човешко не ни е чуждо. През нея минава връзката ни със съдбата на цялото човечество. Именно в нея е истинското величие, но не като преживяване от света на архетипите, в което земното ни Аз си присвоява чужда мощ, а като Любовта, която ни свързва с Цялото.

Според Юнг,

„… само чрез своята слабост и неспособност ние сме свързани с несъзнаваното, с нисшия свят на инстинктите и с околните. Нашите добродетели ни правят независими. В това състояние не се нуждаем от никого – тук ние сме господари,

но в своята непълноценност ние сме свързани с човечеството, както и със света на инстинктите си…

Моята максима е: за Бога, не бъдете съвършени, но се опитвайте с всички средства да бъдете пълноценни – каквото и да би означавало това във всеки конкретен случай.“ 

В това е основната разлика в двете мерки на щастие в историята на Хелингер – дали източникът на нашето щастие идва от сродството и близостта с другите хора или, напротив, търси си в удовлетворяването на желанието ни за връзка със специален за нас човек. Става ясно, че мерките за щастие се отнасят до изкуството на обичта, за което Ерих Фром пише,

„човек не може да се радва на щастие в индивидуалната любов, без да обича съседа си, без действителна скромност, смелост, вяра и дисциплина.“

По друг начин същото казва и Апостол Павел в Първото послание към коринтяните:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм… Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето…

Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати.

Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското…“

Истинското щастие не е резултат от това дали имаме дарба, която да ни носи чувството за собствената ни специалност. То не е и следствие от романтичната любов, в която търсим да преживеем специална връзка със сродната си душа. Можем обаче да го открием в любовта, която ни сродява с другите хора – това дълбоко чувство за свързаност, при което не сме зависими от обекта на желанието ни, но подобна общочовешка споделеност носи тиха радост и дълбок покой.

Обикновеността е цената, която трябва да платим, ако искаме да стоим близо до света на архетипите, т.е. на боговете, за да превърнем техните дарове в дарби, посветени на служенето на другите хора, а не на постигането на себичните ни желания. Обикновеността е и дарът, който ни позволява да решаваме проблеми, които по друг начин не биха могли да бъдат решени. Докато сме обхванати от мощните сили на колективното несъзнавано, ние не можем да се справим с трудности в живота ни, с които „обикновените“ хора се справят много по-лесно. Например, ако перфекционизмът ни е много по-голям от този на „обикновения човек“, той може да доведе до огромни страхове от провал и парализа за действие, до неспособност да имаме човешка връзка с друго човешко същество и най-вече със самите себе си и собствената си човешкост. Но, ако този перфекционизъм е с „човешки размери“, ние много по-леко бихме действали, допускайки неизбежните грешки, учейки се от тях и същевременно правейки не дотам съвършени, но съвсем реални неща.

Обикновеността става дар, едва когато започнем да гледаме на нея не като посредственост, а като на истинската форма на смирение. Като на единствения начин да се свържем с другите хора от позицията на равенството и съпричастността. Тя е условие за пълноценна любов и знак за духовно съзряване. Тя е и истинската основа за дълбоката релаксация в междуличностните взаимодействия, защото няма нужда да правиш нещо, което да покаже, че си по-специален от другите, че си важен и необикновен. Тя е състоянието, в което приемаш живота по-лесно. След като отпаднат претенциите за специалност, каквото и да дойде по пътя ни, ние сме способни да се справим с него, не защото размерът на бедите намалява, а защото заедно със съпротивата на егото, че нещата не стават така, както на него му се иска, е отпаднала и склонността да драматизираме и преувеличаваме.

Има моменти, когато предизвикателството пред нас е да се освободим от страховете от своето величие . Има моменти, когато по-вярно за нас е обратното – да приемем ограниченията, които проявата на духа в материята неизбежно налага, и да открием в тях дара на обикновеността.

Камелия

Още по темата: „Инфлация на егото„, „Пантофката на Пепеляшка„, „Обикновеност