„Аз съм този, който живя сред вас и когото вие познавахте като Исус. Не съм Исус от църковната традиция. Не съм и Исус от религиозните писания. Аз съм Йешуа бен Йосиф. Живях като човек от плът и кръв. Достигнах до Христовото съзнание преди вас, но бях подкрепян от сили, много по-висши от тези, които днес познавате. Моето идване беше космическо събитие и аз отдадох себе си на това събитие.“
Така започва една от най-любимите ми книги – книгата на Памела Крибе „Ченълингите на Йешуа“. Това е книгата, чрез която за първи път успях да разбера духовната традиция на Запада – християнството, но не като религия, а като:
- това поле на съзнание, към което принадлежим всички ние, хората;
- душата на човечеството;
- духовната алхимия на любовта, която единствена може да реши проблема за дуалността на живота в материята, и
- развитие на божието творение.
След нея започнах активно да чета и аналитичната психология на Юнг, която още повече ми помогна да разбера християнството чрез понятието за индивидуацията. И колкото повече четях Юнг, толкова повече се доверявах на написаното от Памела Крибе, защото в същността си те казват едно и също нещо – необходимо е да обединим противоположностите в себе си, защото това е пътят към вътрешната цялостност. Правим това чрез изстрадването на вътрешните конфликти и енергията на любовта, защото именно тя е алхимичното злато.
Това успокои неудобството ми, че като психотерапевт и човек на науката, аз чета „ченълинги“ и дори им „вярвам„. Защото истината е, че не вярвам на ченълинги. Това, на което вярвам, е собствената ми преценка доколко един текст е написан в синхрон с критериите за психично здраве и може да помогне на човек да бъде в по-голяма хармония със себе си, както и да изгражда хармонични отношения с другите хора.
Ако решите да прочетете тази книга, няма да намерите нито едно изречение, което ви кара да се чувствате малки и грешни. Може обаче да намерите много изречения, които говорят за:
- разбиране (обратното на осъждането, вината и обвинението);
- поемане на отговорност за емоционалните си нужди и грижата за тях (работата с „вътрешното дете“);
- освобождаване от невротичната част от страданието (съпротивата към неизбежната част от страданието);
- преминаване отвъд дуалността чрез енергията на любовта (интеграция на Сянката, на тъмната ни страна);
- трансформацията на Аза („индивидуацията“ като процес, в който „заприличваш на Христос“).
Дълго време не разбирах защо тази книга не е адресирана към всички хора, а само към т.нар. „служители на Светлината„. Нали християнството е за всички, а не само за някои от нас? С времето обаче започнах да разбирам – ние хората наистина сме различни по отношение на готовността да поемем по тесния и стръмен път, за който в Библията пише „Защото мнозина са звани, но малцина призвани“. Защото този път е наситен с много страдание, което на пръв поглед изглежда дълбоко ирационално (т.нар. плътното болково тяло, Екхарт Толе). Ако обаче разгледаме това страдание в контекста на темата за изкуплението на бога чрез човека, ще започнем да го разбираме и да го превръщаме в лепилото, което обединява противоположностите – любовта, алхимичното злато.
Затова препоръчвам книгата наПамелаКрибе на всеки човек, за който е трудно да разбере християнската религия. Моето критическо мислене изпитва истински ужас от фанатизма на религиозната вяра, но може да разбере какво означава християнството като „мит, който живее в колективното несъзнавано на човека„. Смятам, че за да се разбере християнството най-добре е да се четат книгите на Юнг, които със средствата на научната аргументация показват защо Христос е Архетип на Цялостната личност. Юнг обаче е твърде сложен и труден за четене, за разлика от тази книга, чието подзаглавие е „Христовото съзнание в новата епоха„.
И така, ако искате да разберете защо любовта е единственото средство да постигнем вътрешна цялостност, на всяка цена прочетете тази книга!
Камелия Хаджийска
