Как навлизаме в мистериите на живота

„Нашето Его иска да вижда Бог като доброжелателен родител, достатъчно силен, за да се грижи за нас, така че никога – колкото и възрастни да сме – да не оставяме без един космически Грижовник. Това е важна част от религията и духовността; а вярата ни помага да караме своето вътрешно дете да се чувства в безопасност, за да расте. Обаче, когато сме в детинска позиция спрямо света, свещеното често е разглеждано просто като средство за задоволяване на човешките ни потребности… Детинското Его състояние иска да знае, че Бог ще ни пази от множеството опасности, които виждаме около нас, и то при условия, поставени от нас. На наблягането върху безопасността винаги води до отричане, което с времето води до психологическа скованост, вцепененост…

Навлизането в мистериите почти винаги изисква сблъскване със страха и признаване, че върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“ 

Керъл Пирсън

Това е част от описанието на архетипа на Разрушителя, което Каръл Пирсън дава в книгата си „Да пробудиш героите в теб“. Тъй като го намирам за особено ценно, му отделям специално внимание сега. Разпознатата му ценност от мен се основава не само върху наблюденията ми върху другите хора, изкушени от духовното, а най-вече на моя личен опит. Разбирам какво има пред вид К. Пирсън като казва, че духовността може да бъде много детинска, когато е привлечена да подхранва нуждите на вътрешното ни дете от безопасност и сигурност, защото дълго време за мен тя е била точно това. Тогава точно така трябваше и да бъде, защото когато преди време пред мен зейна ямата на безсмислието на човешкия живот, точно това беше нещото, което ми помогна да намеря и смисъл, и опора да продължа напред. Тъй като обаче всеки архетип има различни нива на проявление, с времето дори да изглежда, че се връщаме към него, това е завръщане към негова по-развита форма на проявление.

Така е и с архетипа на Разрушителя. Първият път той дойде в живота ми със смъртта на майка ми. По-късно – с много отчетливи форми на безсилие, липса на смисъл и други преживявания от царството на Ерешкигал. Последният път, когато си общувах с Плутон (Разрушителя) отново, беше когато беше дошъл да разруши именно детинската ми вяра в Бога. Нещата явно стават едно по едно – първо ни дават болката, след това ни дават упойката, за да можем да я понесем, а накрая ни отнемат и упойката. След което започваме да виждаме по-ясно. И това, което виждаме, е че „върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“ И така навлизаме в  мистериите.

Очевидно навлизането в мистериите е възможно, едва когато в нас вече се е породила не само силата да понесем тази реалност, но и любовта да я приемем такава, каквато е.

Камелия