„Нашето Его иска да вижда Бог като доброжелателен родител, достатъчно силен, за да се грижи за нас, така че никога – колкото и възрастни да сме – да не оставяме без един космически Грижовник. Това е важна част от религията и духовността; а вярата ни помага да караме своето вътрешно дете да се чувства в безопасност, за да расте. Обаче, когато сме в детинска позиция спрямо света, свещеното често е разглеждано просто като средство за задоволяване на човешките ни потребности… Детинското Его състояние иска да знае, че Бог ще ни пази от множеството опасности, които виждаме около нас, и то при условия, поставени от нас. На наблягането върху безопасността винаги води до отричане, което с времето води до психологическа скованост, вцепененост…
Навлизането в мистериите почти винаги изисква сблъскване със страха и признаване, че върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“
Каръл Пирсън
Това е част от описанието на архетипа на Разрушителя, което Каръл Пирсън дава в книгата си „Да пробудиш героите в теб“. Реших да го споделя, защото го намирам за много ценно. То описва много вярно моя опит.
Първият път Разрушителят дойде в живота ми със смъртта на майка ми. По-късно – с ендогенната депресия и безсилието, безсмислието, апатията… преживяванията от много отчетливи форми на безсилие, липса на смисъл и други преживявания от царството на Ерешкигал. Последният път, когато дойде, разруши разруши и детинската ми вяра в Бога.
Нещата явно стават едно по едно – първо ни дават болката, след това ни дават упойката, за да можем да я понесем, а накрая ни отнемат и упойката. След което започваме да виждаме по-ясно. Разбираме, че „върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“
Така навлизаме в мистериите на живота.
Очевидно навлизането в мистериите става с такава последователност, едва когато в нас вече се е развила силата да понесем тази реалност. Тази сила се нарича любов.
Камелия
