Наскоро се чух как отговарям на една клиентка, че съм „такава„, защото съм „докосната от смъртта„. И осъзнах, че този израз описва най-добре най-важното за мен.
Когато бях на седемнадесет години почина майка ми. Но още преди това да се случи, аз постоянно живеех в страх от смъртта, защото тя беше болна, откакто се помня. Когато правеше сърдечни кризи, се страхувах, че ще умре пред очите ми.
А майка ми е била болна още преди да се родя. Лекарите са й казали, че с нейното болно сърце е препоръчително да не ражда, но все пак тя е решила да има дете. И ето че аз съм се появила в болница за сърдечно болни майки. Мога да си представя колко много страх съм поела, още докато съм била в нейната утроба. Страх, че раждането на нов живот ще доведе до отнемането на друг живот.
Страх от смъртта.
Сега си мисля, че това е най-големият подарък, който тя ми остави в наследство – срещата със смъртта. Без нея нямаше да съм това, което съм в момента – докосната от смъртта. Защото докоснатите от смъртта хора имат дарбата да гледат на живота различно. Разбира се, ако са успели да се сприятелят с нея преди това.
Точно за сприятеляването със смъртта е нещото, за което искам да разкажа. В моя опит то представлява дълъг процес на обръщане на погледа навътре и задаване на въпроса за това, което не умира. Той започна около десетина години след нейната смърт, когато един въпрос натрапливо проникна в съзнанието ми: „Какъв е смисълът на живота, след като аз един ден ще умра?“ Ако си представя, че всичко, което в момента е повод за силни емоции, страх и амбиции, изчезва някой ден в дупката на смъртта, в същия този момент той започва да изглежда нищожно. Толкова много съм се трепала, за да го постигна, а го губя просто ей-така!
И същото важеше за всичко – за абсолютно всичко. За кариерата ми, за взаимоотношенията ми, за външния ми вид, за притежанията и постиженията ми. Когато не се получаваше така, както на мен ми се искаше, се сещах за смъртта и изведнъж то ставаше малко. И жалко. Всичко губеше стойност, във всичко виждах нещото, което може да ми бъде отнето. Като добавя към това и двете катастрофи, които ми се разминаха само с потрошаване на колата, усещането, че смъртта не е някаква абстракция, която чака в края на живота ми, а нещо, което всекидневно, ежечасно, ежеминутно диша във врата ми, ставаше все по-отчетливо и по-отчетливо.
Най-добре мога да опиша това чувство с метафора. Метафората на човек, който протяга ръката си към нещо – човек, вещ, кариера, взаимоотношение … просто Нещо от този материален свят. А в момента, в който си доближи ръката до него, то се разпада на пепел. Още преди ръката му до го е докоснала, то изчезва и ръката му сграбчва Нищото. Живеех в свят на сенки, в който всичко се разпадаше на прах пред очите ми. В момента на възникване на желанието ми за дадено нещо, заедно с това виждах и неговия край.
И това продължи с години. Основното чувство е на отчуждение от т.нар. нормален живот. Една откъснатост, която много прилича на депресия. Тогава така и го наричах – моята ендогенна депресия. Сега знам, че става дума за нещо друго. Но за това в друга публикация. Сега искам да кажа за докосването – от Смъртта, защото то дава много на хората, които си позволят да се сприятелят с него.
А то не винаги започва чрез смърт на близък човек. Задължително обаче е преживяване на някакъв вид загуба и край – на връзка, цели, притежания, идеали и идентификации. На раздяла с нещата, които човек най-много цени. Това е архетипът на Разрушителя в действие. Това са депресиите, паник-атаките, натрапливите мисли за болести и за смърт, както и страхът от загуба на контрол.
Точно за този вид хора, които познават лично лицето на Разрушителя, е това споделяне. Защото сприятеляването със Смъртта не е нищо друго, освен интегриране на енергията на този мощен архетип в живота ни и израстване чрез уроците, които той носи. На освобождаване от привързаността си към нещата от света на преходното. А на освободеното от тях място да видиш как между теб и този свят се отваря пространство. Възниква дистанция. Преставаш да приемаш нещата лично.
И така, срещата със Смъртта започва със страх, но завършва със свобода. Най-голямата възможна свобода.
Камелия Хаджийска
- Още по темата: Ошо „Смъртта е по-важна от живота“
