Да можем открито да изразяваме своите емоции, и особено най-трудните, е от решаващо значение за психичното и физическото ни здраве. Болезнените емоции не изчезват, ако се потиснат или отричат. Вместо това стават несъзнавани, потъват в тялото ни, където се проявяват под формата на телесни симптоми или болест. Страдат и нашите взаимоотношения. Липсата на искреност наранява нашето самоуважение и подкопава доверието във връзката.
Трудността при изразяването на трудните емоции в най-голяма степен идва от страха ни да нараним другия човек или ние самите да не бъдем наранени, ако той не разбере споделеното от нас и ни отхвърли. Има обаче начин да се справим с този страх и той е да овладеем подходящите езикови умения за изразяване на болезнените емоции. Въпреки че обучението на тези умения все още е голяма рядкост, има начин тази липса да се компенсира. Това е книгата „Общуване без агресия“ с автор Маршал Розенберг и подзаглавие „наръчник по ненасилствена комуникация“ (ННК). Моделът на Розенберг е изящно прост и невероятно ефективен, затова намерението ми с тази статия е да го представя накратко.
Този модел се състои от четири елемента: наблюдения, чувства, нужди и молби. (1) Наблюденията се отнасят до фактите от външния свят, които ни карат да се чувстваме по определен начин. (2) Чувствата са емоциите, които възникват в резултат на тези външни събития. (3) Нуждите/потребностите се отнасят до вътрешната причина за възникването на тези емоции. (4) А молбата е формулиране на желанието, което отправяме към другия да промени нещо в своето поведение. (За да видите как изглежда този модел, разгледайте и таблицата, дадена в тази книга – Таблицата за НКК).
И тъй като нещата най-добре се разбират с пример, ето един такъв от моята практика. Аз изнасям лекция, но човек от аудиторията на няколко пъти ме прекъсва. Започвам да усещам как вътре в мен се надига раздразнение и постепенно да прераства в гняв. Причината е, че това прекъсва потока на мисълта ми и не мога да довърша това, което се опитвам да кажа; също така нещата, за които той пита, са включени в лекцията, и, ако е малко по-търпелив, след малко ще ги чуе. Искам да му кажа да спред да ме прекъсва, но по начин, който да не е груб и той да усети уважението ми към него.
Практическото приложение на модела в този случай е като аз му казвам:
„Чувствам раздразнение…“
Когато описвам чувствата си, вместо да етикирам, обвинявам или обобщавам, другият не заема защитно поведение и вероятността да ме чуе нараства.
„Защото откакто започнах лекцията си, ти ме прекъсна вече няколко пъти…“
Когато описвам факти, аз съм неутрална и обективна. С фактите по-трудно се спори, но най-важното е, че подобна обратна връзка помага на другия да разбере какво точно в неговото поведение провокира моята реакция.
„А това ми пречи да се концентрирам и да довърша мисълта си докрай…“
Това е истинската причина за моето раздразнение. Имам колеги, които по-малко и дори изобщо не изпитват раздразнение, ако ги прекъсват, аз обаче не съм такава. Понеже виждам причината за моето раздразнение като нещо вътре в мен самата, ми е лесно да поема отговорност за начина, по който се чувствам. А когато поема отговорност, ми е лесно да не обвинявам.
„Моля те да не ме прекъсваш, докато не свърша с представянето на цялата теория. След като приключа, ще дам възможност да се задават въпроси и, ако все още има нещо, което не си разбрал или не си съгласен, тогава ще може да го кажеш.“
Молбата е проява на уважение към другия човек. Когато усещаме уважение, искаме до отговорим със същото – с уважение. Но истинската същност на молбата е готовността да ни откажат. Ако нямаме тази готовност, дори и да отправим молба, тя няма да се усеща като такава, а като като притискане. По-голямата част от обмена на информация протича през невербалните канали за комуникация – ние реагираме не на това, което чуваме, а на това което усещаме, че е истината.
Вярвам, че става ясно как изглежда моделът от четирите стъпки на Розенберг. Той е невероятно ефективен и буквално може да преобрази живота ни и взаимоотношенията ни с другите хора! Проблемът при неговото прилагане идва не от сложността на стъпките, а от разминаването между това, което казваме, и истината за нашите нагласи. Дори и когато не използваме думи на обвинение, другият се усеща притиснат, ако вътре в себе си се усещаме като негова жертва. Но ако причината за нашите емоции е вътре в нас самите, в нашите желания, по-лесно ще поемем отговорността за тях. Тогава дори и той да не откликне на молбата ни, ще намерим друг начин, за да се погрижим за себе си.
Тогава обвинения от рода на „Ти не ме обичаш“ стават неуместни. Наясно сме, че няма да се чувстваме наранени, ако не искаме другият да ни обича. А той не е длъжен да ни обича. Разбира се, тук има място за прилагане на този модел – да му дадем обратна връзка за това какво в неговото поведение ни кара да се чувстваме необичани. Но ако той избере да не се променя, ние също имаме избор. Ще намерим други начини да се погрижим за себе си, включително и като напуснем връзката си с него.
Прилагането на модела на Розенберг не гарантира, че молбите ни винаги ще бъдат чути. Той обаче винаги ще ни помага да се чувстваме в хармония със себе си. Когато не потискаме емоциите си, нашето самоуважение нараства. Дори и другият да продължи да се държи по същия начин, неговото поведение ще има по-малко власт върху нас. Чувството ни за свобода и автентичност ще нараства и тогава, каквото и да кажем, няма да има наранени.
Камелия Хаджийска