„Прозрението, което придобиваме гледайки към себе си, е много горчиво и затова много малко хора го правят; то е pikros – горчиво – защото разяжда и не е приемливо за илюзиите на съзнанието. Говорим за „горчиво познание“, „горчива реализация“ и „горчива истина“, защото самопознанието е горчиво начално преживяване…
… истината давана от несъзнаваното, е много горчива. Тя е горчив хап за преглъщане, защото съдържа критика на нашето поведение и това е горчиво преживяване. Това обяснява съпротивата срещу психологията, защото твърде много хора не искат да вземат горчивия хап…“
Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с 95- 109
В тази книга, която напоследък доста цитирам, Мари-Луиз фон Франц пише, че почти няма изключение нейните клиенти поне веднъж да не пофлиртуват с идеята да се откажат от започнатия процес на индивидуация и да станат отново тези, които са били преди да започнат анализата. Знам как това изглежда и от личен опит.
Има хора, които започват много ентусиазирано процесите на самопознание и след това, когато започнат да се разпадат илюзиите и дойде горчивината, решават, че им е достатъчно. И започват да се пазарят. Казват, че страданието им идва в повече, че не е честно…
Когато индивидуационният импус се събуди обаче няма връщане назад. Има само един път и той минава през изпиване на горчивата чаша. Но ако човек да има вродено привличане към истината, горчивината може дори да се превърне в любим вкус.
По тоя повод се сещам се за една история в книгата на Бенджамин Хоф „Даото на Пух“, където се коментира картина с трима дегустатори на оцет. В нея основоположниците на трите основни учения в Китай – Конфуций, Буда и Лао-Дзъ, показват какво представлява Същността на живота и какъв е вкусът на живота. За Конфуций вкусът е кисел, за Буда – горчив, а за Лао Дзъ – такъв, какъвто е. На неговото лице има усмивка.
Преди да дойде усмивката обаче, е горчивата чаша … за много дълго време… много горчива… Pikros.
Камелия
По същата тема можете да видите и тези публикации:
