Когато душата (индивидуационният импулс) се събуди, се налага да се учим да вземаме решенията си по различен начин.
Преди това сме решавали въз основа на общоприетите критерии за правилно и погрешно. Знаели сме кое е добро и кое е зло и сме действали в съответствие с тези представи. Събуждането на душата обаче идва с разрушение на всичко, към което земното ни его се е привързало и което му дава сигурност и вътрешна ценност. Когато това се случи, започваме да осъзнаваме ограниченията на гледната ни точка. Разбираме, че дори и да знаем кое е добро и кое е зло, не винаги знаем кое е за добро и кое е за зло. След това не става по-лесно, защото развитието на душата неизбежно върви по неутъпкани пътища. Общите правила не само не помагат, но започват да пречат в откриването на нашия индивидуален неутъпкан път.
Как се вземат решенията тогава?
Инстинктът за истината и гласът на Бога
В юнгианската анализа “инструментът” за вземане на решения чрез душата се нарича „инстинкт за истината“. Той е това вътрешно чувство за правота, което идва отвъд знаенето с его-ума и което се усеща като спокойствие и увереност, че действаме в съгласие с истинското си аз. Мари-Луиз фон Франц го сравнява с телепатията и коментира, че “той” знае нещо, което ние не знаем, т.е. нашето несъзнавано го знае. „Това е откриване на истина, но на инстинктивно ниво, което няма нищо общо с главата”, казва тя. И добавя: “Сравнението на някои теолози на „инстинкта за истина“ със Светия Дух е много уместно“. („Алхимията – символика и психология“, с. 195).
Юнгианските аналитици сравняват инстинкта за истина с „гласа на Бога“ и затова в процеса на анализата може да кажат: „Питай какво иска Богът в теб.“ А бог може да иска от нас различни неща, дори и такива, които не очакваме точно Той да поиска. Мари-Луиз фон Франц разказва за пророк Йосия, на който Господ му казал да се ожени за блудница.
„Две хиляди години по-късно, след като е бил канонизиран за пророк и влиза в Библията, не можем да се съмняваме, че е бил Бог и всичко е наред. Такова е Божието парадоксално поведение. Но ако това се случи днес на вас и вие отидете при колега и му кажете, че Бог е наредил да се ожените за проститутка, какво ще каже той? Може би ще ви попита дали сте сигурен, че е бил Бог, защото мисли, че Бог не може да дава такива заповеди и следователно не може да е Той. Как ще докажете, че е бил Господ?“
“Алхимията – символика и психология”, с. 153
Трудността на вървенето по неутъпкания път е първо да чуем вътрешния глас какво ни казва и след това да поемем риска и да го последваме. Още по-трудно става, когато започнем да виждаме правотата на различните гледни точки, дори и на противоположните. Затова нагласата, която помага в подобни случаи е да усетим кое е вярното, но само за нас самите и само в този конкретен момент и в тази конкретна ситуация. Защото в един следващ момент може да се наложи да вземаме това решение отново и тогава то може да бъде съвсем различно.
Инстинктът за истината и интуицията
Друг важен ориентир е да се прави разлика между “инстинкт за истината” и “интуиция”, защото те много си приличат. Въпреки че и двете са източник на знание, което не идва от логическия ум/рационалното мислене, целта на това знание е различна. Интуицията е една от четирите функции за възприемане и преработка на информацията (другите три са усещане, мислене и чувства) и като такава служи на целите за познание на емпиричната ни личност (егото). За разлика от нея инстинктът за истина е функция на връзката между съзнанието и архетипа на Цялостната личност (Self) и като такъв служи именно на този по-висш регулиращ принцип в психиката ни. С други думи, докато целта на интуицията е познанието само по себе си, целта на инстинкта за истина е знанието как да сме в хармония с намеренията на душата ни. Затова, за разлика от интуицията, която не винаги да ни дава вярна информация, инстинктът за истина винаги е верен.
Как да разберем дали знанието, което идва отвъд ума ни, е гласът на интуицията или гласът на бога? Като сме наясно, че за разлика от интуицията, която незабавно ни дава информация за дадено нещо, не е така с инстинктът за истината. Обикновено се налага за дълго време да понасяме високи нива на неопределеност, докато от най-вътрешния ни център верният отговор най-накрая изплува. Земната част от нас има нужда от сигурността, която идва от яснотата на ума, и затова става много тревожна, когато не знае. Божествената част от нас обаче може да изтърпи неяснотата, докато узреят вътрешните предпоставки и дойде отговорът.
Този, който задава въпроса, и този, който го чува, са един и същ
А някои решения вземаме с години. Като това да напуснем работата си или да се разделим с партньора си. Единия ден решаваме: „Край, няма повече да живея с мъжа до себе си“. Или: „Още утре напускам работата си“. Но на следващия ден се събуждаме с точно обратните мисли в главата си: „Дали не е по-добре да изчакам още малко?“, „Може би има още нещо, което не съм направила?“, „Вероятно все пак нещата ще се подредят от само себе си?“ И това продължава години. Дълги години.
Постоянното люшкане от едната крайност в другата ни кара да се чувстваме глупави, объркани, малоценни, нерешителни и слаби. Мислим си, че щом не можем да вземем решение, това означава, че нещо погрешно се случва. Но ако това е правилното? Ако именно то е нещото, от което имаме нужда? Събуждането на душата означава, че е дошло време за развитие, но след като трябва да се развива, това означава, че отговорът не е наличен в настоящето. И тя започва да го търси.
Става ясно защо люшкането между противоположностите е израз на това, че нито един от двата налични отговора в настоящето не е носител на решението. Че макар и това да изглежда твърде безсмислено и дори глупаво, благодарение на него се изтъкават нишките, които да обединят противоположностите в нещо трето. А именно третото носи решението – раждането на индивидуалността.
С други думи, да не можем да чуем гласа на инстинкта за истината означава, че все още не сме сътворили този, който може да го чуе. Защото този, който задава въпроса, и този, от когото идва отговора, са две страни на едно и също нещо – Азът. Едната му част е емпиричното аз, а другата – архетипът, от който то произлиза (Цялостната личност). Диалогът между питащия и отговарящия се преживява като голямо напрежение. Чувството е за разпъване на кръста, мъчително безсилие и агонизираща болка. И въпреки че за егото то изглежда погрешно, това е начинът, по който душата се развива.
„Единственият начин, по който може да се прояви цялостната личност е чрез конфликт; да се срещнеш с неразрешимия и вечен конфликт значи да се срещнеш с Бога, което е краят на Аза и неговите глупости. Това е момент на подчинение, моментът, в който Йов казва, че ще сложи ръка на устата си и няма да спори с Бога… Когато се появи цялостната личност идва краят на говоренето. Конфликтът вече не е в главата. Това е моментът, в който конфликтът надхвърля вербалната дискусия и става интуитивно преживяване на Единство зад двете. Едното е между дясната и лявата ръка; нещо е тайно едно, но иска да бъде разкъсано, да страда, докато стане нещо, което трудно се улавя, и тогава става превключване на друго ниво. Ако се оставите да бъдете разкъсан от конфликта внезапно се променяте, променяте се до дъното на съществото си и цялото нещо придобива друг аспект. Може да се каже, че това е един аспект на символа на кръста: че човек трябва да бъде разпнат и да каже както Христос на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“ И тогава се случва нещо, което надмогва конфликта.“
Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 149
Това е, което разбрах за чуването на отговорите на най-значимите ни въпроси – минава много време, докато успеем да ги чуем. Но именно това време е истински ценното, защото то е творческият процес по себесътворяването. Когато най-накрая дойде моментът да вземем решението, то пада на земята като зряла круша, без никакво усилие от наша страна. Затова най-важното условие да можем да чуваме вътрешния глас е да сме търпеливи.
Вече знам, че ако трябва да взема някакво решение, но ми е трудно, това е така, защото все още не съм готова. Затова стоя и чакам. Удържам напрежението между двете части на конфликта и се опитвам да разбирам между какво и какво всъщност избирам. Наясно съм, че в крайната равносметка изборът не е между това да напусна работата или партньора си или да не ги напусна. Истинският избор е какво да бъда и какво да сътворя за себе си, използвайки тези обстоятелства в живота си.
Себесътворяването продължава цял живот
Това себесътворяване, което продължава цял живот, в юнгианската анализа се нарича “творчество по оста на взаимодействието Аз-Цялостна личност”. И въпреки че с времето започваме да чуваме гласа на душата си все по-лесно, това не означава, че мъките по сътворяването на този, който чува, изчезват. Те само стават по-малко драматични.
Сещам се за Юнг, който няколко години преди смъртта си е бил поканен да напише книга. Това се случило след като участвал в предаване на BBC. Интервюто привлякло голям интерес, включително и на голям книгоиздател. Той намерил идеите на Юнг за много интересни и поискал да ги популяризира след по-широката аудитория. Решил, че светът вече познава Фройд, но все още не познава Юнг. Затова делегирал журналиста, провел интервюто (Джон Фрийман), да отиде до Цюрих (където живеел Юнг) и да го попита дали би се съгласил да напише такава книга.
В продължение на два часа Юнг изслушал много внимателно предложението, но накрая казал “не” – не иска да напише такава книга, защото е твърде стар и уморен за подобно начинание. Джон Фрийман приел този отговор; знаел, че когато Юнг каже „не“, това наистина значи „не“. Скоро след тази среща обаче Юнг сънувал сън, в който говори на широката аудитория и тя наистина го разбира! Така той осъзнал, че решението му за отказ не е вярното. Че идеята за написване на книга, която да популяризира идеите му, всъщност е добра. В синхрон с вътрешното и външното също се променило. Издателят настоял Фрийман отново да посети Юнг и за втори път да го попита дали не е склонен да промени решението си. Този път Юнг се съгласил.
Ценността на този пример е в това, че се отнася до изключително високо осъзната личност. Дори и за Юнг не е имало гаранция, че веднага ще вземе правилното решение. По отношение на себесътворяването наистина няма такова нещо като край. То е никога неспиращ процес на развитие и разширяване, в който ние отново и отново решаваме въпросите на вътрешната си конфликтност. Решението за написването на тази книга не идва веднага при Юнг по силата на еднозначността на вътрешното чувство (интуицията), а за пореден път се изстрадва.
А Юнг цял живот е бил силно критикуван, както от теолозите, така и от своите колеги. Да бъде свидетел на неразбиране и изкривяване на своите идеи за него е било всекидневие. Това се отразило и върху начина, по който пишел – често пъти твърде сложен; достъпен за разбиране само от малък кръг хора, които наистина знаели за какво става дума. В края на живота му обаче нещата вече били променени. Все по-голям брой хора започнали да се привличат от неговата психология. И тъй като времето било променено, той също трябвало да се променя.
Когато знаем, че няма такова нещо като край, а че истински ценното е самият процес на вървене, това ни помага да изтърпим неяснотата и дискомфорта от вътрешната си конфликтност. Вече знаем, че именно това е условието да сме отворени към новото и непредубедени към различното; да сме смирени в ограничеността на гледната си точка и толерантни към неща, които на пръв поглед изглеждат като грешки.
Затова, устремени към яснотата и светлината на деня, е добре да не губим контакт със сумрака и неяснотата на нощта, защото именно в нея се крият даровете на толерантността, на отвореността, на неосъждането и на постоянното развитие. Едва тогава разбираме и думите на Лао Дзъ, който казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен“.
Камелия Хаджийска
