Инстинктът за истината

Когато душата (индивидуационният импулс) се събуди, се налага да се учим да вземаме решенията си по различен начин.

Преди това сме решавали въз основа на общоприетите критерии за правилно и погрешно. Знаели сме кое е добро и кое е зло и сме действали в съответствие с тези представи. Събуждането на душата обаче идва с разрушение на всичко, към което земното ни его се е привързало и което му дава сигурност и вътрешна ценност. Когато това се случи, започваме да осъзнаваме ограниченията на гледната ни точка. Разбираме, че дори и да знаем кое е добро и кое е зло, не винаги знаем кое е за добро и кое е за зло. След това не става по-лесно, защото развитието на душата неизбежно върви по неутъпкани пътища. Общите правила не само не помагат, но започват да пречат в откриването на нашия индивидуален неутъпкан път.

Как се вземат решенията тогава?

Инстинктът за истината и гласът на Бога

В юнгианската анализа “инструментът” за вземане на решения чрез душата се нарича „инстинкт за истината“. Той е това вътрешно чувство за правота, което идва отвъд знаенето с его-ума и което се усеща като спокойствие и увереност, че действаме в съгласие с истинското си аз. Мари-Луиз фон Франц го сравнява с телепатията и коментира, че “той” знае нещо, което ние не знаем, т.е. нашето несъзнавано го знае. „Това е откриване на истина, но на инстинктивно ниво, което няма нищо общо с главата”, казва тя. И добавя: “Сравнението на някои теолози на „инстинкта за истина“ със Светия Дух е много уместно“. („Алхимията – символика и психология“, с. 195).

Юнгианските аналитици сравняват инстинкта за истина с „гласа на Бога“ и затова в процеса на анализата може да кажат: „Питай какво иска Богът в теб.“ А бог може да иска от нас различни неща, дори и такива, които не очакваме точно Той да поиска. Мари-Луиз фон Франц разказва за пророк Йосия, на който Господ му казал да се ожени за блудница.

Две хиляди години по-късно, след като е бил канонизиран за пророк и влиза в Библията, не можем да се съмняваме, че е бил Бог и всичко е наред. Такова е Божието парадоксално поведение. Но ако това се случи днес на вас и вие отидете при колега и му кажете, че Бог е наредил да се ожените за проститутка, какво ще каже той? Може би ще ви попита дали сте сигурен, че е бил Бог, защото мисли, че Бог не може да дава такива заповеди и следователно не може да е Той. Как ще докажете, че е бил Господ?“
“Алхимията – символика и психология”, с. 153

Трудността на вървенето по неутъпкания път е първо да чуем вътрешния глас какво ни казва и след това да поемем риска и да го последваме. Още по-трудно става, когато започнем да виждаме правотата на различните гледни точки, дори и на противоположните. Затова нагласата, която помага в подобни случаи е да усетим кое е вярното, но само за нас самите и само в този конкретен момент и в тази конкретна ситуация. Защото в един следващ момент може да се наложи да вземаме това решение отново и тогава то може да бъде съвсем различно.

Инстинктът за истината и интуицията

Друг важен ориентир е да се прави разлика между “инстинкт за истината” и “интуиция”, защото те много си приличат. Въпреки че и двете са източник на знание, което не идва от логическия ум/рационалното мислене, целта на това знание е различна. Интуицията е една от четирите функции за възприемане и преработка на информацията (другите три са усещане, мислене и чувства) и като такава служи на целите за познание на емпиричната ни личност (егото). За разлика от нея инстинктът за истина е функция на връзката между съзнанието и архетипа на Цялостната личност (Self) и като такъв служи именно на този по-висш регулиращ принцип в психиката ни. С други думи, докато целта на интуицията е познанието само по себе си, целта на инстинкта за истина е знанието как да сме в хармония с намеренията на душата ни. Затова, за разлика от интуицията, която не винаги да ни дава вярна информация, инстинктът за истина винаги е верен.

Как да разберем дали знанието, което идва отвъд ума ни, е гласът на интуицията или гласът на бога? Като сме наясно, че за разлика от интуицията, която незабавно ни дава информация за дадено нещо, не е така с инстинктът за истината. Обикновено се налага за дълго време да понасяме високи нива на неопределеност, докато от най-вътрешния ни център най-накрая изплува верният отговор. Земната част от нас има нужда от сигурността, която идва от яснотата на ума, и затова става много тревожна, когато не знае. Божествената част от нас обаче може да изтърпи неяснотата, докато узреят вътрешните предпоставки и отговорът дойде.
Този, който задава въпроса, и този, който го чува, са един и същ

А някои решения вземаме с години. Като това да напуснем работата си или да се разделим с партньора си. Единия ден решаваме: „Край, няма повече да живея с мъжа до себе си“. Или: „Още утре напускам работата си“. Но на следващия ден се събуждаме с точно обратните мисли в главата си: „Дали не е по-добре да изчакам още малко?“, „Може би има още нещо, което не съм направила?“, „Вероятно все пак нещата ще се подредят от само себе си?“ И това продължава години. Дълги години.

Постоянното люшкане от едната крайност в другата ни кара да се чувстваме глупави, объркани, малоценни, нерешителни и слаби. Мислим си, че щом не можем да вземем решение, това означава, че нещо погрешно се случва. Но ако това е правилното? Ако именно то е нещото, от което имаме нужда? Събуждането на душата означава, че е дошло време за развитие, но след като трябва да се развива, това означава, че отговорът не е наличен в настоящето. И тя започва да го търси.

Става ясно защо люшкането между противоположностите е израз на това, че нито един от двата налични отговора в настоящето не е носител на решението. Че то макар и да изглежда твърде безсмислено и дори глупаво, благодарение на него се изтъкават нишките, които да обединят противоположностите в нещо трето. А именно третото носи решението. То е раждането на индивидуалността.

С други думи, да не можем да чуем гласа на инстинкта за истината означава, че все още не сме сътворили този, който може да го чуе. Защото този, който задава въпроса, и този, от когото идва отговора, са две страни на едно и също нещо – Азът. Едната му част е емпиричното аз, а другата – архетипът, от който произлиза (Цялостната личност). Диалогът между питащия и отговарящия се преживява като голямо напрежение. Чувството е за разпъване на кръста, мъчително безсилие и агонизираща болка. И въпреки че това изглежда за егото погрешно, това е начинът, по който душата се развива.

„Единственият начин, по който може да се прояви цялостната личност е чрез конфликт; да се срещнеш с неразрешимия и вечен конфликт значи да се срещнеш с Бога, което е краят на Аза и неговите глупости. Това е момент на подчинение, моментът, в който Йов казва, че ще сложи ръка на устата си и няма да спори с Бога… Когато се появи цялостната личност идва краят на говоренето. Конфликтът вече не е в главата. Това е моментът, в който конфликтът надхвърля вербалната дискусия и става интуитивно преживяване на Единство зад двете. Едното е между дясната и лявата ръка; нещо е тайно едно, но иска да бъде разкъсано, да страда, докато стане нещо, което трудно се улавя, и тогава става превключване на друго ниво. Ако се оставите да бъдете разкъсан от конфликта внезапно се променяте, променяте се до дъното на съществото си и цялото нещо придобива друг аспект. Може да се каже, че това е един аспект на символа на кръста: че човек трябва да бъде разпнат и да каже както Христос на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“ И тогава се случва нещо, което надмогва конфликта.“

Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 149

Това е, което разбрах за чуването на отговорите на най-значимите ни въпроси – минава много време, докато успеем да ги чуем. Но именно това време е истински ценното, защото то е творческият процес по себесътворяването. Когато най-накрая дойде моментът да вземем решението, то пада на земята като зряла круша, без никакво усилие от наша страна. Затова най-важното условие да можем да чуваме вътрешния глас е да сме търпеливи.

Вече знам, че ако трябва да взема някакво решение, но ми е трудно, това е така, защото все още не съм готова. Затова стоя и чакам. Удържам напрежението между двете части на конфликта и се опитвам да разбирам между какво и какво всъщност избирам. Наясно съм, че в крайната равносметка изборът не е между това да напусна работата или партньора си или да не ги напусна. Истинският избор е какво да бъда и какво да сътворя за себе си, използвайки тези обстоятелства в живота си.

Себесътворяването продължава цял живот

Това себесътворяване, което продължава цял живот, в юнгианската анализа се нарича “творчество по оста на взаимодействието Аз-Цялостна личност”. И въпреки че с времето започваме да чуваме гласа на душата си все по-лесно, това не означава, че мъките по сътворяването на този, който чува, изчезват. Те само стават по-малко драматични.

Сещам се за Юнг, който няколко години преди смъртта си е бил поканен да напише книга. Това се случило след като участвал в предаване на BBC. Интервюто привлякло голям интерес, включително и на голям книгоиздател. Той намерил идеите на Юнг за много интересни и поискал да ги популяризира след по-широката аудитория. Решил, че светът вече познава Фройд, но все още не познава Юнг. Затова делегирал журналиста, провел интервюто (Джон Фрийман), да отиде до Цюрих (където живеел Юнг) и да го попита дали би се съгласил да напише такава книга.

В продължение на два часа Юнг изслушал много внимателно предложението, но накрая казал “не” – не иска да напише такава книга, защото е твърде стар и уморен за подобно начинание. Джон Фрийман приел този отговор; знаел, че когато Юнг каже „не“, това наистина значи „не“. Скоро след тази среща обаче Юнг сънувал сън, в който говори на широката аудитория и тя наистина го разбира! Така той осъзнал, че решението му за отказ не е вярното. Че идеята за написване на книга, която да популяризира идеите му, всъщност е добра. В синхрон с вътрешното и външното също се променило. Издателят настоял Фрийман отново да посети Юнг и за втори път да го попита дали не е склонен да промени решението си. Този път Юнг се съгласил.

Ценността на този пример е в това, че се отнася до изключително високо осъзната личност. Дори и за Юнг не е имало гаранция, че веднага ще вземе правилното решение. По отношение на себесътворяването наистина няма такова нещо като край. То е никога неспиращ процес на развитие и разширяване, в който ние отново и отново решаваме въпросите на вътрешната си конфликтност. Решението за написването на тази книга не идва веднага при Юнг по силата на еднозначността на вътрешното чувство (интуицията), а за пореден път се изстрадва.

А Юнг цял живот е бил силно критикуван, както от теолозите, така и от своите колеги. Да бъде свидетел на неразбиране и изкривяване на своите идеи за него е било всекидневие. Това се отразило и върху начина, по който пишел – често пъти твърде сложен; достъпен за разбиране само от малък кръг хора, които наистина знаели за какво става дума. В края на живота му обаче нещата вече били променени. Все по-голям брой хора започнали да се привличат от неговата психология. И тъй като времето било променено, той също трябвало да се променя.

Когато знаем, че няма такова нещо като край, а че истински ценното е самият процес на вървене, това ни помага да изтърпим неяснотата и дискомфорта от вътрешната си конфликтност. Вече знаем, че именно това е условието да сме отворени към новото и непредубедени към различното; да сме смирени в ограничеността на гледната си точка и толерантни към неща, които на пръв поглед изглеждат като грешки.
Затова, устремени към яснотата и светлината на деня, е добре да не губим контакт със сумрака и неяснотата на нощта, защото именно в нея се крият даровете на толерантността, на отвореността, на неосъждането и на постоянното развитие. Едва тогава разбираме и думите на Лао Дзъ, който казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен“.

Камелия Хаджийска

zp8497586rq